Димитър Талев – Железният светилник

I. Хаджи Серафимовата внука

I.

Овде дърво столовито,
столовито, грановито,
гранки му са до небеси,
а корени – сура земя;
гранки му са мили снаи,
а корени – синовите,
а връшките – мили внуци!
Народна песен

Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна, отровна мъгла над цялата страна. По това време Стоян Глаушев забягна от родното си село Гранче, което беше на около три часа път от град Преспа…
В двора на Глаушевци имаше едно младо, весело куче, с дълги, тънки нозе, цялото бяло и само на челото му се виждаше широко черно петно, което обхващаше темето и едното му око, та изглеждаше като накривено калпаче на главата му. То беше пъргаво, игриво, закачаше другите две стари кучета в двора, а от домашните най-много обичаше Стояна. Децата в къщата – събираха се към двайсетина – по цял ден играеха с кучето, но често го биеха, а възрастните го хокаха и само Стоян ни го биеше, ни го хокаше. Кучето му отговаряше с някаква човешка обич и привързаност.
Излезе Стоян Глауш да прибере воловете – вече се свечеряваше. Млад момък беше Стоян и не тръгна по пътя, а напреко, направо към ливадата край селото, дето бяха изкарали днес воловете да се позалъжат с младата, едва-що покарала тревица. Днес денят беше слънчев, топъл – минал бе Свети Атанас и зимата беше към края си по тия места. Стопили се бяха навред януарските снегове, върху черната, пропита с влага земя беше хвърлено зелено було, събрано на гъсти дипли по припеците. Ведрото небе още светлееше, мек зелен блясък се преливаше по тъмното лице на земята, ала от пълните с вода трапища, от сенчестите долища се надигаше синкава, хладна вечерна мъгла. Стоян вървеше нататък с широки стъпки и тъкмо се канеше да прескочи един трап, край него се стрелна Шаро и тупна с четирите си нозе на другата страна на трапа.
– Аха! – подвикна весело след него Стоян. Досега той се преструваше, че не го забелязва и не знае, че то върви след него, а младото животно какво ли не правеше, за да привлече вниманието му. Като прескочи и той трапа, кучето се изпречи пред него, приведе се на опънатите си предни нозе и току отскочи и се спусна нататък с вирната опашка.
– Ех – въздъхна гласно Стоян, – тебе ти се играй, ама мене не ми се играй…
То тръгна пак след него с дългите си нозе, зацапани с кал. Стоян подбра четирите вола и ги изкара на пътя. Бавно се клатушкаха воловете накъм селото – дребни, изгладнели, с хлътнали хълбоци и увиснали опашки. Тук, недалеч от пътя, на края на селото, се издигаше господарската къща, двукатната кула на Махмуд бей. На долния кат кулата нямаше прозорци, а само тежка дъбова врата и няколко тесни бойници през дебелите каменни стени, ала високо над зида, който обграждаше широкия двор, се виждаше целият горен кат с чардак и с дълги редици прозорци от четирите му страни. Тук бяха хамбарите на бея, тук идваше той от града, а през лятото довеждаше ханъмите и децата си да ядат любеници и пъпеши, тук бяха постоянно и двамата му кехаи, пазачи на имота му – почти цялото поле наоколо, ведно със селото и людете и всичко живо в него. Стоян се изненада, като видя пред високата порта на бейската кула едно от децата на бея, десетина годишно момче. Сега, по това време… далеко е още лятото. Може и беят да е тук, довел го е.
– А! – трепна Стоян. – Ето и хрътките му!
Две ловджийски кучета се хвърлиха на пътя и като дращеха с ноктите си влажната пръст, се втурнаха върху кучето на Стояна. Жаловито изквича то, сви се разтреперано в нозете на стопанина си, гръмко лавнаха след него двете хрътки и налитаха да го разкъсат. Стоян размаха ръце:
– Ош, ош бре!
Не смееше ни да прокълне двете господарски кучета, ни да дигне камък да ги прогони, а те се завираха в нозете му. Смути се младият момък, уплаши се и се извърна към малкия бейски син:
– Бейче! Бейче, спри кучетата! Бейче, ага, моля ти се!
Малкото турче се превиваше от смях и надаваше викове да насъсква кучетата.
Тогава Стоян усети между пръстите си дебелия врат на една от хрътките и твърдата козина по него, видя колко дълго беше тялото й, пред самото му лице зееше устата й – широка, да го погълне, с остри бели зъби – той стискаше, стискаше, тялото на хрътката стана непоносимо тежко в ръцете му, той го изпусна и видя как го прескочи, сетне подгони четирите вола към селото, а кучето му тичаше след него на три нозе.
Стоян отмина бащиния си двор, където влязоха четирите вола, и се спусна в един дол наблизу зад къщата. Тук сплитаха оголели, прогнили клонки бурени и храсти, Стоян се провря в най-гъстото и се спотаи задъхан, разтреперан от страх и умора. Той се ослушваше да не би някой от турците – беят или кехаите – да го е проследил. Изтръпна, когато наблизо се чу шум, но той скоро видя през клонките кучето си. То се примъкна към него, приклекна и започна да ближе раните си, като час по час поглеждаше към любимия си стопанин и спасител. Накривеното му калпаче – черното петно на челото му – придаваше на кучешката му физиономия смешен и жалък, почти човешки израз, та Стоян едва-що не заприказва с животното, като търсеше пред кого да изкаже мъката си.
Никой не бе забелязал, че той се скри тук – никакъв подозрителен шум не се чуваше наоколо. Високите брегове на дола бяха като стени между него и селото, само небето се виждаше над главата му, но и то вече тъмнееше и чезнеше в бързо настъпващия вечерен здрач. Едва сега усети Стоян болки по ръцете и нозете си, видя разкъсаните ръкави на ризата си, разкъсаните по колената беневреци, видя и кръв там, дето го бе ухапала и изподраскала-с яките си нокти хрътката. Ай, господи! Той я удуши с ръцете си, но тя се бе хвърлила да разкъса кучето му, хвърлила се бе и върху него, и другата също, и Стоян погледна небето: не е ли тъй? Сега беят ще изпрати по кехаите си и ще го убият, а може и самият бей да го Убие с пушката си от чардака на кулата – той стреля оттам и по живи люде, когато се разлюти. Не, за Стояна вече нямаше живот ни вкъщи, ни в селото, ни в полето! той знаеше, че преди години беят е убил двама селяни от чардака на кулата – тъй, взел ги е “на нишан”, както си вървели по пътя. Ай, господи!
– Ще бегам – и Стоян пак погледна кучето, – ще бегам в града!
Болките по ръцете и нозете му стихнаха, живо птиче взе да пърха бързо-бързо в гърдите му и по-надолу, под лъжичката. Под тежките му силни нозе изпукаха гнили съчки.
Стоян едва-що бе навършил двайсет години. Той беше най-младият мъж от Глаушевците, между дядо му, баща му, тримата му чичовци и осмината му братовчеди, вече все женени и с деца. Глаушевците бяха петдесет и шест души – старият Йоан Глауш, синовете му, внуците му, снахите му, децата им, стари, млади и по-млади, до мъничките в люлките и – всички заедно, в една къща. Защо още не бяха оженили Стоя на още на петнайсет или шестнайсет години за някоя двайсет и пет или трийсет-годишна мома, както беше по селския закон? Може би защото се губеше някак между толкова люде в къщата на Глаушевци. За него мислеше само майка му, понякога и сестра му Благуна – двайсет и три годишна мома, а другите си спомняха за него само в работата, и тъкмо в най-тежката работа, защото беше силен като мечка. Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувствуваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да й даде. Работа, да, трябваше да се работи за бея – нивите бяха негови и той хранеше цялата рая в селото. Стоян не се боеше от работа – беше млад и силен, – ала понякога вкъщи или негде по селото людете казваха: “Като вола за сламата.” Волът беше добитък, скот, воловете получаваха слама, а людете – само черен хляб, та трябваше да крадат, за да имат нещо повече. Това знаеше Стоян и когато се уморяваше много от работа, ставаше му тъжно. Той се боеше от турците – най-вече от бея, от кехаите му, дори и от децата му. Беят беше негов господар. И всички турци бяха по-силни от него – пред бея и пред всеки турчин сърцето му се свиваше до болка от страх. Работа, страх и една тъмна, безименна скръб тежеше в сърцето му. Случваше се да няма де да легне в къщата, под ниския сламенен покрив, дето спяха Глаушевци по рогозките върху пръстения под, всички заедно и заедно с добитъка; обичаше да носи чисти везани ризи, а носеше дрипави и пълни с гад, обичаше здрави, яки опинци, с дълги ремъци, а дядо Йоан отделяше нови опинци за него само за Божик. Обичаше да поприказва, да се посмее, да се пошегува, да се побори с някого, да си попее, да посвири с кавал или на гайда, а другите вкъщи и по селото все току махваха с ръка към него. Все го държаха някак настрана, та и дядо му, и баща му дори бяха забравили да го оженят.
– Стоян! Стойку бре, Стойку…
Стоян позна гласа на сестра си Благуна. Тя го търсеше, викаше го със сподавен глас, боеше се, види се, да не го издаде. Настанала бе нощ, младият месец бе извил остри рога на студеното зимно небе, през нозете на Стояна проникваше в тялото му студена влага.
– Стойку бре, Стойку! – чу се по-наблизо.
Нещо прошумоля в храстите и Стоян видя в бледия зрак кучето си да куцука нагоре по брега и изчезна нататък подир гласа на Благуна. Изчезна и тя, докато я чакаше Стоян да се покаже горе на брега.
Той остана сам в тъмния дол. Не се чу вече гласът на сестра му, не се върна и кучето. Тихо беше наоколо, само месечината блестеше насреща и бледият й зрак обливаше като ледена вода Стояна, ледена грудка заседна в гърдите му.
– Ха да бегам! Да бегам! – разтърси глава и рамена той, разтъжен и сърдит. Сърдеше се на Благуна, на кучето – и те го бяха изоставили. Нека!
В града бе ходил само пет или шест пъти. Други бяха людете там и друг беше животът им. Какви други? Ех – по-добри и всичко беше по-хубаво. Людете бяха по-важни и по фурните имаше бял хляб. Много народ имаше там, хубави къщи, чаршия и какви ли не дяволии. Който работи, за себе си печели и никой не ти дели залъка. Блазе им на гражданите! И там най-добре можеше да се скрие Стоян – никой нямаше да го намери, да го види и чуе там има толкова народ.
Стоян се раздвижи предпазливо, изкачи се тихо по рова и подаде глава. Всичко живо бе се спотаило в едвам тлеещия лунен здрач на студената, влажна зимна нощ. Новата месечина клонеше вече към залез, по земята се мядкаха, разливаха се надалеко огромни черни сенки. Стоян потръпна, изкачи се бързо на брега и се отправи към къщи. В тъмнината не се боеше от бея и кехайте – сега той мислеше само за града и сам не знаеше какво точно. В паметта му изникваха всички хубави неща, които бе видял и чул там, нищо не го спираше тук в тая студена и тъмна нощ, а там го очакваше спасение и по-хубав живот – какъв, той не знаеше, само в сърцето му припламваше плаха радост. Друг някакъв страх се задаваше отнякъде и все пак не беше толкова страшно – натам, към града, го гонеше тъмнината, в която се криеше сега и родното му село, и кулата на господаря, и всичко наоколо; натам го тласкаше една колкото хубава, толкова и неясна надежда.
Пред къщата най-напред го срещна Шаро, сетне пред него се изпречи майка му.
– Къде се загуби, сине – прошепна бързо тя и едвам докосна с ръка разголените му гърди, негли да провери, че е той. – Леле, сине… Идва да те търси Осман кехаята! За кучето на бея. Ами сега, Стойко?
– Майко, отивам в града. Ти само да знайш и на Благуна кажи.
– Ами дали ще те пусне дедо ти?
– За мене нема живот тука. Беят ще ме убие или Осман.
– Ще те убият, сине.
До тях изведнаж се изправи в тъмнината и Благуна.
– Идва Осман…
– Отивам в града.
– Там ли ще останеш?
– Там.
– Лелей… Блазе ти, Стойко!
Той се отдели от двете жени, отиде към дръвника, посегна напосоки и взе една секира, окачи я на лявата си ръка. Като мина пак край жените в тъмнината, той тихо рече:
– Хайде…
Те нищо не му отговориха и Стоян продължи нататък през двора. Отминал бе само няколко стъпки, когато чу как майка му въздъхна, нещо го парна направо по сърцето и остана там, докато прекоси той бащиния си двор, докато излезе от селото. Когато беше вече доста далеко от родното село по пътя за града и бе вървял като насън, той изеднаж дочу зад себе си тих, познат шум. Изви глава назад, без да се спира, и се усмихна: след него куцукаше, все на три нозе, кучето му.- “Къде си тръгнало? – попита в ума си Стоян развеселен. – Да не мислиш, че там…” – опита се да се закани той, но и сам не знаеше с какво да се закани и не се обърна да прогони назад неканения си другар.

II.

До града имаше около три часа път през полето, а зимната нощ беше дълга. Стоян наближи крайните градски махали далеко преди да се раздени. Той беше уморен, студената нощна влага пронизваше дебелите му селски дрехи, кожухчето му, в което цял се бе сгушил. Беше и гладен. От голяма уплаха майка му не бе се сетила да му даде хляб; ни тя, ни Благуна, ни пък той самият се сети да поиска. Да можеше негде да полегне – главата му тежеше, клепачите му лепнеха за сън. Да се скрие неиде, да заспи, да забрави всичко. Сега вкъщи всички спят, топло е там под сламения покрив и Стоян се унасяше, едва-що не заспиваше, влачейки нозе по пътя. Ала там, в село, беше беят, кехаите. Тънкият лед по локвите тук и там по пътя хрущеше под излизаните опинци на пътника, той се стрясваше и се озърташе в тъмнината. Там бяха беят и кехаите, а какво ли го чака в града? Страхът от господаря турчин нарастваше в още по-голяма тревога пред неизвестното, което го очакваше в новия му живот, но Стоян вървеше напред, макар да угасваха една след друга всичките му надежди, вървеше напред, нямаше вече къде да се върне. Едничко живо същество край него в тая тъмна нощ беше кучето му, което куцукаше по петите му. Стоян дочуваше шума на лапите му и тоя шум в глухата нощ го успокояваше.
Стоян не се реши да влезе в града. Де ще отиде, на чия врата ще почука? Мислеше да отиде в хана, дето спираха людете от неговото село, но не знаеше дали ще го намери в тъмнината. Досега други го бяха водили в тоя град, колкото пъти бе идвал, и му се струваше, че сам не би знаял накъде да се отправи. Нямаше ни една аспра у себе си – не се сети да поиска поне един-два онлука от майка си, пък и тя де ли би ги намерила? Парите, доколкото бе виждал пари, стояха у дядо му и той кой знае де ги криеше. Стоян приседна на една полуразрушена ограда край пътя и широко се прозина. Високо горе безучастно трептяха звездите по тъмното небе. Той чакаше – чакаше да се раздени. Сгуши се още повече в кожухчето си, мушна още по-навътре в ръкавите му премръзналите си ръце. И както беше притиснат от мъката си, уплашен, разколебан, отчаян, усети едвам доловима топлина – топлината от малкото потреперващо тяло на Шаро, който бе се присвил в нозете му.
Мина кой знае колко време, а нощта беше все така тъмна, студена и страшна, отникъде не идваше никакъв признак на живот, дори куче не се чуваше да залае или петел да пропее. Наблизо едвам се белееше някаква стена, забелязваха се едвам очертанията на ниска прихлупена сграда, малко по-нататък се издигаха и други такива сгради – оттук започваше една от градските улици. Стоян седеше и чакаше. Няколко пъти се полюшна задрямал, но скоро се стрясваше, разтреперан от студ. Седеше и чакаше в тъмнината. Чакаше да се съмне. Друго какво? Нищо. Стоян беше гладен, беше премръзнал, беше уплашен, ледената грудка в гърдите му беше нараснала и тежеше още повече. Пред очите му премина дядо му, баща му. Той беше тук, в тъмното, но беше и там, у тях, вкъщи. Ето и майка му, и Благуна… Къде си тръгнал, Стояне? – Гони ме Осман, кехаята, иска да ме убие, дедо… – Какво ти е, сине? – Нищо, майко. Нищо не ми е… Стоян подигна рамена, той дори се усмихна. Дядо му, баща му, майка му и Благуна изчезват в някакъв облак, сетне става съвсем тъмно, Стоян се полюшва, едва-що не пада от оградата и потреперва, дългата дръжка на секирата му, надяната на ръката, тихо се чуква в някой камък. Наоколо е все същата, все тая тъмна, глуха нощ. Той се присвива още повече – да може някак цял да се свие в кожухчето…
Надолу негде по улицата се дочува тропот и човешки глас. Стоян подига глава и се пули нататък в тъмнината. Там светва и бързо угасва бледа светлина – отвори се и се затвори врата. Сетне пак едвам доловим тропот. Стоян става, надига се и кучето му. Сега Стоян нищо не мисли – той търси само да срещне, да чуе живи люде, да се постопли негде и да намери залък хляб. Той навлезе в улицата и се спря пред нисък, прихлупен дюкян. През цепнатините на дървените кепенци се процеждаше светлина, отвътре се чуваха гласове.
– Върти, върти! По-бавно, ама не спирай.
– Ето, въртя – отвърна задъхан, млад глас. Стоян почука – тъй, без да мисли. Вратата се отвори, отвътре полъхна топъл, влажен въздух и смрад на мърша.
– Кой си ти? Какво искаш?
– Да влеза малко… пътник съм.
Вратата остана отворена и Стоян влезе в тесен сапунджийски дюкян с редица дървени рафтове, а светлината беше зад тях. Той премина по тясна пътечка и се намери в малка работилница. На огнището клокочеше голям казан недоварен сапун, а едно дванайсет-тринайсет-годишно момче, със запретнати ръкави, бъркаше с голяма дървена лъжица сгъстяващата се каша; много тежка беше за слабичките му ръце напоената с лоище дървена лъжица. Насред работилницата, върху мангал с разгорени въглища, беше сложена голяма медна тенджера, пълна с разтопена лой. На столчето до мангала седна възрастен мъж – същият, който отвори вратата на Стояна. На друго, дълго столче до него бяха наслагани кичури памучни фитили за свещи – на стената отсреща бяха окачени редица снопчета вече готови лоени свещи.
– Немате ли врати у ваше село? – сопна се майсторът, готвейки се да продължи прекъснатата си работа.
– Имаме – отговори Стоян и едва след това се сети, че бе забравил да затвори вратата. Върна се назад и видя там, пред вратата, кучето, което протягаше муцуна към топлата струя задушлив въздух, напоен с апетитна за него миризма, но не се решаваше да влезе. Стоян се поколеба за миг дали да пусне кучето си вътре, но сетне затвори вратата.
Стоян се изправи край стената, по-близо до огнището. И тримата дълго мълчаха. Сапунената каша в големия казан глухо клокочеше, момчето въртеше уморено дървената лъжица, която стържеше дъното на казана, в тенджерата на мангала шоркаше стичащата се от фитилите лой. Майсторът на няколко пъти изви глава към казана, погледна и неканения гостенин. Сетне каза:
– Ти можеш ли да въртиш там? Ей там, нели виждаш…
– Па – усмихна се Стоян, откачи секирата от ръката си и я сложи до стената, – да се опитам.
– Ильо, дай му лъжицата, пък ти ела да ми помагаш.
Момчето веднага остави лъжицата с облекчение, а Стоян бързо я взе и започна да върти с пресилено усърдие. Пък и ръцете му бяха много силни за тая работа, за тая дървена лъжица. Майсторът извика:
– Е, е! Полека, ще събориш казана! Полека, бавно. А така, полека. Ами съблечи си кожуха, ще се изпотиш.
– Нищо.
Стоян работи тук, докато се раздени. Огънят под казана постепенно загасна, сапунената каша се сгъсти добре.
– Хайде, стига толкова – рече майсторът и взе лъжицата от ръцете на Стоян. – И много ти здраве.
Той се наведе над казана, разгледа внимателно кашата и току се обърна към Стояна, който тъкмо бе стигнал до вратата.
– Чакай. Малко сапун ли искаш да ти дам – пристъпи той – или два мангъра. Работи тук, помогна.
– Е, па – обърса Стоян потното си чело с опакото на ръката си, – каквото кажеш. То и сапун може да потребва, но… аз съм малко нещо гладен.
Майсторът се наведе над едно малко сандъче в ъгъла на дюкяна и му подхвърли оттам две медни петачета.
– Да дойда ли пак некой ден, да помагам? – реши се да попита Стоян.
– Не, не… – отвърна неохотно сапунджията, като посочи с брада към момчето. – Малко е немощлив тая сутрин, та… иначе…
Малко по-надолу, по същата улица, имаше фурна. Стоян, следван от кучето си, се спря там. По широкия тезгях бяха наредени топли, бели сомуни.
– Отрежи ми за тая пара – хвърли той на фурнаджията едно от петачетата.
Фурнаджията отряза половин сомун и го плъзна по тезгяха към него. Стоян веднага откъсна огромен залък и го натъпка в устата си. Кучето бе дигнало глава към него, гледаше го втренчено и на два пъти се облиза с дългия си език. Стоян изръмжа, дъвчейки:
– Хм… Яде ти се… Ето – и той откъсна втори такъв залък, подхвърли го на кучето.
– Хап!- улови Шаро залъка във въздуха, тракна два пъти със зъби и го глътна.
– Е-е – засмя се Стоян, – услади ти се! Де си видело ти градски сомун!
Той напълни отново устата си с хляб и подхвърли второ късче на кучето. Топлата мека половинка бързо изчезна в ръката му. А в другата си ръка стискаше второто петаче. Отвори широката си длан и погледна петачето. Погледна кучето си, което следеше движенията му, погледна пак петачето и пак кучето. Усмихна се весело:
– Я ние с тебе да се налапаме, пък…
Той купи и за второто петаче половин сомун и го раздели с безсловесния си другар. Дъвчейки с наслада последния залък, Стоян се огледа наоколо с весели очи. И днес денят беше слънчев. Утринната хладина пощипваше носа на селянина, но слънцето бе се измъкнало вече от сивкавото валмо на мъглата по хоризонта и в топлия му блясък бързо се топеше тънкият ледец по локвите долу, по улицата и сребристобялата слана по ниските потъмнели покриви. Стоян наблюдаваше дружелюбно редките минувачи, сякаш търсеше да види между тях свои стари познайници, готов беше да им заговори. Не спа цяла нощ, но беше бодър, стоплен и сит. Махна на кучето си и тръгна надолу по улицата към вътрешността на града между другите минувачи, с весело доволство, че и той беше като всички тия люде.

III.

Градът посрещна добре новия си гостенин – с топлия си сомун, със слънчевото си утро, – посрещна го и го привърза към себе си завинаги.
Преспа беше град със стара слава и със своите десет, а може и петнайсет хиляди жители беше един от големите градове в Македония. Улиците му бяха тесни и криви, на няколко места се отваряха малки площади и само житният и конският пазар бяха доста широки празни места на двата края на чаршията. Всеки бе строил, както е искал и доколкото сърце му е давало и съзнание е имал, мислил е за обществени нужди: улица като улица – да могат да минават людете, да може да мине и натоварен добитък, пък и кола с кола да се размине, да има де да се изхвърля сметта и водата да изтича накъм реката по две нечисти вади по краищата. Зимно време улиците тънеха с кал и цяло изкуство беше да стъпва човек от камък на камък по стария хлътнал калдъръм. Лятно време калта се превръщаше в прах, но усърдните домакини и ранобудни чирачета в чаршията всяка събота привечер пръскаха обилно с вода пред къщите и дюкяните и помитаха чисто, като натрупваха праха и сметта на купища, които оставаха там понякога и до следващата събота, докато минеха общинските двуколки да ги дигнат и отнесат вън от града. Грижата на преспанци за чистота и ред по къщите, по дворищата и градините беше голяма, доколкото разбираха те от чистота, ред и хубост. Чумата бе минала по тия места едва преди няколко месеца, а тя е престаряла, грозна баба, с гноясали очи, с дълги черни нокти, спира се пред всяка врата, избира, когото си иска, между стари и млади; когато пък иде за общо наказание – бележи всички редом със смъртния модрочервен знак и рядко да пропусне някого, колкото да не затрие съвсем човешкия род. Човек трябва да умее да я държи по-надалеко, в пусти гори, да се пази да не я привлича, и нея, и всички болести, които мъчат и ядат грешното човешко тяло. Има за това тайни думи и заклинания, знаят ги врачки, баячки и вещици, но всеки знае, че превръзки от гнойни рани и всякакви нечистотии от болни се пущат по вода, по реката или дори по вадата на улицата, за да мине болестта лесно, като по вода, но никак не бива да се хвърлят в огъня, че болестта може да се разсърди и да се върне още по-люта. Нечистотата е срамно нещо, а водата всичко измива. То човек без гадове не може – де ще изтребиш бълхи и дървеници, – но срам и резил е да ти полази въшка по врата или дрехата. Грях е да пипаш хляб и каквато и да е храна с нечисти ръце, да не си отвориш сутрин очите с няколко шепи вода, да не си умиеш срещу неделя главата и нозете с топла вода и сапун или хума и да не си смениш долните дрехи, а радост за тялото и душата е лятно време да се изкъпеш в някой вир из реката вън от града. Добре е по един или два пъти през годината, срещу Божик или Великден, да отиде човек на баня, а жените отиват и повече пъти, но скришом, че греховна е всяка прекалена грижа за човешката мърша. Турците отиват по-често на баня, някои от тях си имат бани и вкъщи, но те, поганците, не са мазани с миро и телата им смърдят. Нечисто е всичко, що е гнъсно наглед или вони, или се вижда, че е зацапано, ала и с чистотата не бива да се прекалява, или пък като гръцките кокони: отгоре набелена и начервена и в коприна облечена, а отдолу – смърди. Това е поради тяхната леност и лицемерие, пък и от повече богатство. Като работи човек, ще се поизцапа, но добре е да пази чисти и тялото и душата си, и двора и къщата, и дюкяна си, доколкото е редно, доколкото може от работа и от сиромашия, пък и не всекиму е дадено да бъде кибар.
Тесните улички на Преспа се провираха между стените, които обграждаха дворищата на преспанци, покрай високи порти, между редица къщи, които често се издигаха над улиците по на един или два ката. Малки прозорчета, обковани с железни решетки, надзъртаха от долния кат, а горният кат, с издут еркер, беше цял в прозорци с шарени или бели завеси. Чардаците и стълбищата бяха навътре – всичко беше прибрано навътре, зад дебели стени и тежки порти, зад железни решетки. Широки стрехи засенчваха тесните улички, над почернелите керемидени покриви се издигаха високи комини, а често над дворните стени, дори и над покривите, ширеха гранки откъм дворищата стари плодни дървета или някоя стройна топола стремително се издигаше негли до облаците между тия едвам надигнали се от земята еднокатни и двукатни стари сгради. Като мълчаливи стражи над града се издигаха пет бели минарета й най-високото между тях – на чаршийската джамия, а другите откъм турската махала на горния край на Преспа. Всички улици на града се стичаха към чаршията, през двата моста над малката река, която никога не пресъхваше, събирайки в дълбокото си корито водите на всички извори от близката планина. Така и улиците на Преспа се събираха към чаршията и се сплитаха там в гъста мрежа от сокаци, ъгли и няколко стари, мрачни безистени.
Стоян Глаушев се загуби цял, и духом и телом, в тоя лабиринт, а кучето бе навело глава уплашено, свило бе опашка и вървеше с муцуна до нозете му, да не би да загуби някак миризмата на опинците му. За първи път Стоян се движеше така свободно из града, радваше се, че е между толкова много люде по улиците и дюкяните, на всяка стъпка се натъкваше на нови чудеса, коИто веселяха сърцето му. “Ами ако се покаже отнякъде беят или ако са тръгнали по следите ми кехаите!” – пронизваше го час по час мисъл, но ненаситното му любопитство бързо го повличаше по друга някоя уличка. На закачките на чирачетата, които се стрелваха от дюкян на дюкян, Стоян глупаво се усмихваше, като нечакан гостенин, а се подбиваха с него и по-възрастните от чаршията. Той се спря пред една абаджийница, дето десетина мъже, насядали на висок тезгях край стената, шиеха, обшиваха и везеха с гайтани и сърмени конци натруфено турско облекло; примамиха го да влезе в шивачницата и за малко не го накараха да легне, за да му вземат мярка с дървения аршин за едни потури и джамадан от червена чоха. Сподирен от веселите подвиквания на присмехулниците, Стоян отмина и се спря по-нататък пред малкото дюкянче на един златар. Като гледаше унесен как изкусният майстор, надвесен над мъничка наковалня, извиваше и заплиташе лъскави сребърни нишки с още по-мънички чукчета, клещи и щипци, шила и игли, Стоян Глаушев погледна ръцете си: всички тия дяволии биха се събрали в едната му шепа. Златарят дигна към него възпалените си очи.
Стоян понечи да си тръгне засрамен.
– Постой, постой – викна след него златарят, – постой да ми посветиш!
Стоян навлезе и дълго ходи из шумната чаршия на казанджиите, кантарджиите и ковачите, сетне се намери на една необикновено тиха и мрачна улица, дето стъпките на минувачите глухо отекваха. Той се огледа уплашен, кучето мушна муцуната си между нозете му. Улицата беше покрита с тежък покрив, горе се преплитаха почернели греди и тук-там между тях светлееха дупки и цепнатини. Тихо беше и по мрачните дюкяни от двете страни, някои бяха преградени с цели стени от малки нечисти стъкла, нещо страшно, тайнствено, ала и твърде любопитно дебнеше в мрака иззад тия стъклени стени. Пред очите на Стояна се мярнаха топове пъстри басми и други още няколко чудни пъстрила, но той побърза да се измъкне от тоя мрачен тунел. Като излезе на светло, Стоян още еднаж изви глава назад към покритата улица и в тоя миг някой внезапно се изпречи на пътя му:
– Ха! Тъкмо ти ми требваш. Стоян потрепера от изненада и уплаха: пред него стоеше стар, навъсен турчин, с дълъг чибук в ръката.
– Върви след мене – замахна с чибука си агата и Стоян го последва занемял от страх, покорен. И малко по-късно, когато се посъвзе от изненадата си, нито през ума му минаваше да попита накъде го водят. Не можеше да се противоречи на турчин, да се спори, да се пита и разпитва: турчинът беше всевластен господар, а той – селянинът християнин – беше презрян гяур, безмълвен роб, който трябваше във всичко да му се покорява. Така е било, откакто помнят бащи и деди, и те всички, както синовете и внуците им – покорни роби, прости люде с потъмнели души.

IV.

Турчинът мина през чаршията и навлезе в турската махала. Стоян вървеше на няколко стъпки след него. Нова тревога се промъкна в сърцето на Стояна. Тесните криви улички тук бяха глухи и пусти, между високи стени и здраво затворени порти; къщите бяха обърнати гърбом и редките прозорци, високо горе, под широки надвесени стрехи, бяха обковани с гъсти дървени решетки. Стоян въртеше изпод вежди уплашени очи и на всяка стъпка очакваше да го сполети нова беда. Глухият шум на опинците му по неравния калдъръм стана още потих; по едно време той забеляза, че връвта на левия му опинък бе се развързала, но не се реши да се наведе и да я завърже, само се пазеше да не се спъне – и пак от страх да не би да привлече върху себе си нечие внимание с каквото и да е. Минувачите бяха редки, мълчаливи; само на един малък триъгълен площад Стоян видя купчина турчета, улисани в игрите си. Като минаваха край турчетата, едно от тях, около петгодишно, с протъркани шалварки, впи зли очи в Стояна. Сетне бързо се наведе, взе камък и го хвърли по него:
– Гяур!
Камъкът се търкулна наблизо, Стоян наведе очи, а старият турчин не се и обърна да погледне кой хвърляше камък по гяурина. “Ами ако изскочи сега тук отнякъде бегът или някой от кехаите!” – трепна Стоян и още повече се приведе и присви – съвсем да изчезне. Малко по-нататък турчинът му направи знак с чибука си да спре, а той почука на една порта.
– Кой е? – чу се иззад портата женски глас на турски.
– Аз съм – отговори турчинът. – Махни се веднага. Не съм сам.
Дошла бе да отвори някоя от кадъните му. Той почака, докато тя се прибере отново вкъщи, надзърна в открехнатата порта и едва след това направи знак на Стояна да го последва. Влязоха в двора, след тях се промъкна и кучето на Стояна. Това беше малко глухо дворче, близо до портата се гушеше ниска постройка от една или две стаи, дето агата посрещаше гостите си – неговият “селямлък”; навътре, отвъд една кирпична стена, сред доста голяма градина, беше “харемлъкът”, т. е. истинското жилище на турчина, дето живееше семейството му – жените (по две, три, понякога и повече), децата му, – дето чужд мъж не можеше да проникне дори и с поглед. До външната порта бяха струпани голям куп камъни – по-дребни и доста едри, тежки. Турчинът посочи с чибука си, без да погледне Стояна:
– Оттук… хе, там! Хайде, хващай! Не разбираш ли?
Стоян бавно се освободи от вцепенението и страха си (как попадна в тая турска къща, между тия стени и затворени порти!), огледа се де да остави брадвата, която все си висеше на лявата му ръка. Той трябваше да пренесе камъните в един ъгъл на другия край на двора. Започна бавно, тромаво и турчинът нетърпеливо размаха чибука си. Стоян духна в ръцете си – студените камъни пареха като огън голите му пръсти. Най-сетне той смело се нахвърли, и то първо върху по-едрите камъни. Турчинът опули очи и се чудеше на голямата сила на младия селянин, който дигаше някак с леснина по петдесет, по осемдесет оки, пренасяше камъните с ръце, колена и гърди, цървулите му потъваха в лепкавата кал по двора. После агата остави селянина сам – доволен, че бе попаднал на такъв добър работник. Като остана сам, Стоян подири с очи кучето си, което бе се свило на кравай на едно сухо местенце, и подигна глава, щом улови погледа на господаря си.
– Лесно ти е тебе, Шаро – опита се да му се усмихне Стоян с неясна тъга и додаде като на себе си: – Дали ще изкараме барем некой залък хлеб…
Поработи Стоян около два часа време, колената му се присвиха, рамената му се отпуснаха, яките му жили се опънаха до болка, най-сетне той се изправи, поотърси с премръзналите си ръце полите на кожухчето и вълнената си ресачка1. Камъните бяха преместени и сега той не знаеше какво да прави, прибра си брадвата, поогледа се в пустия двор. Застанал тъй, унил, уморен и нерешителен, загледа се в Шаро, като че ли от него очакваше отговор. Животното се приближи и чучна на опашката си. Те и двамата чакаха, и двамата бяха огладнели – минало бе толкова време от ранната им закуска. Вътрешната порта скръцна.
– Свърши ли бре? – чу Стоян гласа на турчина.
– Свърших, ага. Ето, виж – посочи той с глава новия куп камъни и гледаше турчина с покорни очи.
– Ха сега върви си – каза турчинът от прага на вътрешната порта, но в това време кучето пристъпи към него, проточило муцуна, подуши го отдалеко. Мустаците на турчина потрепнаха в усмивка: – Гладно ли е кучето ти бре?
– Гладно е, ага.
– Бре, завалията. Почакай малко.
Турчинът се дръпна назад и притвори портата, да не би нечистият поглед на гяурина да проникне в харемлъка му. Стоян се усмихна на хитростта на Шаро и на една своя надежда. Турчинът пак се показа на портата с парче хляб в ръка. Отчупи от хляба и хвърли един залък на кучето, почака минутка, две, с видимо доволство отчупи и хвърли втори залък. Кучето гълташе залъците със завидна охота и леко поклащаше опашка. Турчинът му подхвърли и последния залък, извади от широкия си пояс шарена кърпа и внимателно обърса ръцете си.
– Хайде сега, излизай! – прекрачи той прага на вътрешната порта и стъпи в предния двор.
Стоян се отправи със сподавена въздишка към външната порта, кучето се облиза и тръгна след него. Като излязоха на улицата, турчинът блъсна портата след тях и я заключи. “Ами сега?” – оживя с още по-голяма сила страхът в сърцето на Стояна. Улицата беше пуста и той не знаеше как да се върне в чаршията, да излезе от тоя лабиринт от тесни, криви улички със затворени порти, дето се мяркаха само турци с презрителни и враждебни погледи. Чуваха се недалеко гласовете на турчетата, край които бяха минали. Стоян се боеше и от тях – ще го замерват с камъни. Той не познаваше турската махала, макар да бе идвал тук няколко пъти със свои съселяни, когато превозваха от село любеници, пъпеши, жито, царевка, сено за бега в градския му сарай. По-далеко от бега и от сарая му – тъкмо от него се боеше Стоян най-много! И тръгна той напосоки, бързо, със заслепени от страх очи, като се насочваше по всяка отворена срещу него улица и кой знай колко време се лута като насън. И сякаш се събуди от тежък, мъчителен сън, когато изведнаж се намери пак в чаршията, сред познатия му вече шум, след като се губи в тайнствената и враждебна тишина на глухите улички в турската махала. Пък тъй, неочаквано, Стоян видя точно насреща добре позната сграда – голямата, винаги отворена порта, механата до нея и двора навътре, – това беше ханът, в който винаги спираха в пазарни дни дядо му, баща му и всичките му съселяни, в който и той бе идвал с тях няколко пъти. Той обърса с опакото на ръката си потеклите по челото му едри капки пот и се отправи засмян, с широки стъпки към хана.
Ханджията се зарадва на тоя нечакан в такива дни на седмицата гост и се мъчеше да го познае:
– Чий беше ти, приятелю?
– Внук съм на дедо Йоана, на дедо Йоана Глаушев от Гранче.
– Аха… на дедо Йоана. Добре дошъл! Как е дедо ти?
– Сполай богу.
– Ами ти, какво… по работа ли? Ще се връщаш ли довечера на село?
– По работа – излъга Стоян, без да знае как. – Ще нощувам тука, пък утре. – Добре, добре.
Стоян се нахрани в механата с градски хляб и с фасул, останал от миналия пазарен ден, полян с оцет, та да не се познава, че е вкиснал, пренощува на рогозка в една от стаите на хана. Като видя ханджията, че той и на другия ден не бързаше да се върне в селото си, а и не изглеждаше да е зает с някаква работа, усъмни се и започна да го разпитва, докато Стоян не му призна неволята си. Ханджията му каза с променен глас:
– Я ти, приятелю, стегни си опинците и веднага се връщай на село при дедо си и баща си. Какво си мислиш? Кой ще те храни тука? Аз ли? Кой ще ми плаща? Дедо Йоан и баща ти ще ми се карат, че съм те прибрал. Тръгвай и веке да не се връщаш тука. Абе, глупчо, кой ще те прибере тука, в града, каква работа можеш да захванеш – тъй ще пукнеш от глад. И куче си повлекъл! Пусто дърво…
Стоян излезе на улицата и Шаро – все тъй, до петите му. През нощта се изви буря над града, зимата се върна след хубавия слънчев ден. Настъпило бе хладно, закъсняло утро с ниско, облачно небе и само над далечните планински върхове на югозапад светеше тясна, сребристо-бяла ивица. Слънцето бе изгряло, но оставаше скрито зад тънки облаци. Светлина- Гинеше всеки блясък и всяка рязка черта се разливаше и чезнеше. Натам, дето светлееше ниското облачно небе, беше родното село на Стоян? и тая далечна светлина примамваше погледа му. Той се запъти нататък, макар още да не бе решил да се връща при своите. Не усети как се намери на края на града, на пътя който водеше към полето и към родното му село. Тук той се спря, като на раздяла, и още по-тежка,- по-тъмна мъка се е набрала в душата му. Пред него криволичеше широкият път и нататък беше родната къща, близките му люде, майка му, сестра му Благуна. родното му място беше натам и той сега не можеше да си спомни всичко онова което го пРитегляше натам. мъчно му беше само за алестото конче. Готвеше се да учи на езда тая пролет. Мислеше си за хубавото младо конче със същата севда както за майка си и за Благуна. Но не беше само това, с което го привличаше родното село, и той тръгна нагоре по пътя с колебливи стъпки. Бавно оставаше назад зад гърба му градът – негостоприемен и враждебен, заплашваше го с глад и с всякакви други мъки. Но Стоян усещаше как натежаваха нозете му, колкото повече се отдалечаваше. Отново го завладяваше неясното чудо на града, му даваше още повече сила, след като е стоял два дни в него, и с всичко, що бе видял там най-вече тъкмо с туй, което го бе карало да се вълнува дълбоко ту от страх, ту от неочаквана радост, ту от болезнена мъка, ту от смели надежди. В простите си цели Стоян не виждаше ясно с какво точно го привлича, градът, той само чувствуваше с цялото си сърце притегателната му сила и все по-остро, колкото повече се отдалечаваше от него. В същото време картината на китното му село, образите на близките му люде започнаха да бледнеят, да се помрачават от сянката на отново овладелия го страх от турците в селото, които сигурно го чакаха да се върне, за да го убият заради хрътката на бея. И само това ли, само това ли… Живот ли е това на село… – все повече се размътваше в душата му набраната там горчилка. Той пак се спря. И тъй, в мъчителното си колебание, извърна глава назад към града. Изведнаж втренчи поглед. По пътя откъм града идваха двама конници. Турци. Стоян се заозърта в уплаха. Полето наоколо беше пусто, само няколко врани прелетяха на черни разкривени ивици по ниското мрачно небе. Стоян пак се обърна: да, турци. Но това сигурно са Махмуд бей и Осман! Той скочи в плиткия дол край пътя и се спусна нагоре, приведен надве, с глава, скрита между рамената. И би тичал така до последни сили, за да изпревари двамата конници – нямаше де да се скрие от очите им, от куршумите на пушките им в това широко и равно поле. За негово щастие долът скоро кривна и се провря под едно дървено мостче на пътя. Там, под мостчето, се спотаи Стоян, свит на кълбо и като стискаше зъби, за да държи душата си, която сякаш напираше да изхвръкне от устата му като птиче. Шаро бе го последвал, но не се решаваше да влезе под мостчето и го гледаше отстрани учуден ту с едното, ту с другото си око. Стоян тихо го примами и го стисна между колената си. Кучето се укроти, сгушено на топло. Сега, господ да помага! Дано не са го видели турците и дано не го усетят под мостчето! Ето вече се чуваше тропотът на конските копита – те сякаш чукаха по мозъка на младия селянин. Изтропотиха и по дървеното мостче. Отминаха. Заглъхна отново всякакъв шум над смълчаното запустяло поле. Мина доста време, докато се реши Стоян да излезе от скривалището си. И нито помисли да продължи пътя си към селото – там бяха Махмуд бей и Осман кехаята, там нямаше живот за него. Той се запъти назад към града. След него припна и кучето му.
Светлата ивица по хоризонта на югозапад бе угаснала. Снежните облаци бяха се надвесили още по-ниско и в затихналия простор наоколо вече се премятаха снежинки.

V.

Беше доста късно следобед. Късният предпролетен сняг бързо и гъсто посипа улиците и покривите на града. Излезе вятър и въртеше, развяваше по всички посоки бели снежни кълба и мрежи. По улиците рядко се срещаше някой забързан минувач. Затворени или полузатворени бяха и повечето от дюкяните из чаршията – всеки гледаше да се скрие негде на завет от снежната виелица. Още по-запустяло беше по махалите. Стоян Глаушев скиташе от улица в улица присвит, мушнал ръце в ръкавите на кожухчето си. Унило пристъпяше след него кучето му. Те и двамата бяха уморени, премръзнали, прегладнели. Спираха се да си починат за малко тук или там, под някоя стряха и пак тръгваха, бездомни и никому ненужни. Да не беше поне тая снежна буря, която като напук все повече се засилваше, и още повече гладът, който късаше със зъби и с нокти вътрешностите на тия две млади и здрави невинни създания…
– Ей, Стояне! – чу се неочаквано женски глас, сподавен от воя на виелицата. На една открехната порта бе се появила млада жена, загърната набързо с вълнен шал. – Ей – викна отново тя, но веднага млъкна смутена, дори уплашена.
Минутка преди това пред портата беше минал Стоян Глаушев с кучето си. Като чу глас, той се спря в снега, после се обърна тромаво, с цялото си тяло. Жената видя, че той беше млад човек, и млъкна смутена, а той, съживил се изеднаж, й се усмихна с розово лице, с разгърнати отпред гърди и зъбите му, отразили синкавия блясък на снега, ярко се белееха под тънките му руси мустачки. Тя огледа уличката – дали не бе я видял и чул някой, че не беше прилично да заприказва тъй млад, непознат мъж. Малката уличка беше пуста, цяла забулена в рояЦи снежинки, които вятърът развяваше насам-натам и ги трупаше на малки преспи край стените.
Младият момък пристъпи:
– Какво има?
Той гледаше жената все тъй дружелюбно, може би малко тъжно усмихнат, и търпеливо очакваше отговора й. Тя беше попреминала вече, около двайсет и пет годишна, дребна на ръст, със слабо, тясно лице, побледняло от студа, с тънки, стиснати устни, очите й бяха Доста хубави – тъмни, с чист блясък и жив, съсредоточен, дори остър поглед. Тя бързо се съвзе от смущението си и като погледна секирата, която висеше на лявата му Ръка, каза отсечено:
– Имаме дърва за цепене.
Без да дочака отговора на селянина, тя се отдръпна навътре в двора, но портата остави отворена. Стоян тръгна след нея, мърморейки:
– Харно… Ще ги нацепиме.
Преди още той да се приближи до портата, кучето му – хоп, прескочи високия й праг. Влезе и Стоян след него и видя пред себе си усърдно разчистена пътека по снега, но вятърът бе успял да я понасипе тук-там с нов сняг и той забеляза отпечатъци от стъпките на момата. Той кривна глава и пак се усмихна, радостно учуден – толкова малки бяха тия стъпки по снега. Като подигна отново глава, видя се сам сред широк двор. Насреща се виждаше доста голяма, но ниска стара къща с чардак, на няколко стъпала от земята. Покривът на оттатъшната половина на къщата бе рухнал, стърчаха там, сред купища камъни и кирпичи, отскочили нагоре прогнили греди. Пътеката водеше към отсамната част на къщата, до стъпалата на разкривения чардак. Натрупаният сняг тежеше застрашително по широките надвесени стрехи, от целия този престарял дом лъхаше самота и запустение, ала от един варосан някога комин се точеше тънка струя дим, който се губеше в люлеещото се було на виелицата. Стоян Глаушев почукваше в снега с втвърдените си опинци и чакаше. На чардака се показа стара, прегърбена жена, завита презглава със същия шал, с който преди това бе загърната момата. Подпирайки се на тояжка, старата жена едвам-едвам слезе на пътеката. Облечена беше с отдавна овехтял атлазен кюрк, целия нацепен на тънки ленти от горе на долу, оскубаните му кожи висяха разкъсани на няколко места. Тя пристъпваше с мъка и току понечи да нагази в снега, но се спря и подигна тояжката си:
– Ей там са дървата. Ох, ох – глухо въздъхна тя, – зимата пак се връща…
На отсамната страна на двора, към гърба на една съседна къща, беше прилепена друга, доста запазена постройка – види се, плевня с широк навес, но веднага до нея се виждаха други развалини, затрупани сега със сняг. Както бяха мушнати ръцете му в ръкавите на кожухчето, Стоян нагази в снега и се отправи нататък. Старата жена постоя малко, сякаш се колебаеше какво да предприеме или се мъчеше да си спомни нещо, и тихо извика:
– Ами ти колко ще искаш за цепенето?
– Колкото дадете, толкова – едва се поспря селянинът и продължи нататък.
Той влезе в плевнята. Видя му се чиста, пометена, имаше и прозорец с дървен капак. Край една от стените бяха наредени купчинки нацепени дърва и трески, а в ъгъла бяха наслагани десетина дебели, чворести цепеници. Стоян побутна една с крак: “Цепил ги некой, видело му се трудно и ги оставил… Немат си много дръвца тия жени…” Той опря секирата на стената, съблече кожухчето си, огледа се де да го сложи. Преметна го на отдавна празните ясли и пак се огледа, погледна и ниския таван. Сетне нахвърли цепениците по една, по две вън, под навеса, взе секирата и излезе. При първия удар секирата звънна и отскочи. Цепениците бяха сухи, криви, възлести и твърди като желязо. “А, така ли…” – усмихна се младият момък. При втория удар секирата се заби дълбоко в подложената цепеница и тя изпращя. Тогава Стоян чу отново гласа на младата жена, но сега тоя глас беше по-остър и сърдит:
– Чакай, чакай! Кажи първо колко ще искаш за цепенето.
Той се изправи, подпрян на секирата, но не отговори веднага, а запретна един след друг широките везани ръкави на ризата си. Момата бе се спряла на пътеката, наметната със същия шал, гледаше го строго и чакаше отговор; застанала в снега, тя изглеждаше още по-дребна, но някак упорита и властна, сякаш беше готова да се кара. Но работата бе увлякла младия селянин, той несъзнателно се радваше на силата си и наместо да отговори, наново замахна със секирата. Дървото изпука и се разцепи на две. Негли да сподели радостта си, той дигна очи към младата жена:
– Нели казах! Колкото дадете. Работя колкото за залък хлеб. И да има къде да нощувам, ама нема къде.
– Та нема ли къде да нощуваш?
– Нема. Изпъдиха ме от хана, може да намеря некъде с пари, но аз немам ни една аспра.
И той пак се усмихна, зъбите му пак лъснаха. И отново дигна секирата. Младата жена стоеше на пътеката и го гледаше. Като да бе я забравил досега, той изведнаж спря да цепи, изправи се и каза:
– Ще ми дадете едно парче хлеб и ако може да пренощувам тука, в плевнята. Пък ако ме оставите да нощувам тука, докато се прибера негде, може да помогна и за друга работа – я вода да донеса, я друго нещо из двора и каквото и да е. От работа не се плаша.
Той наведе очи, като да се позасрами. Втурна се вятърът, грабна сняг и го изсипа пред него, под навеса.
– Как ще нощуваш там, в плевнята, студено е – каза момата и все тъй някак сърдито, господарски.
– Ще затворя прозореца. Колкото да не съм на открито.
– Ти откъде си, от кое село? – попита тя и се позагърна в шала. – Що не се върнеш там, при своите.
– Нема да се върна. Тука ще живея, в града.
– Сам ли си, не си ли женен?
– Не съм.
Сега тя отеднаж се сепна и бързо се прибра вкъщи.
Младият селянин дигна секирата и се нахвърли с голяма сила върху здравите чворести цепеници. Секирата се забиваше дълбоко, те кънтяха, пращяха и се пукаха, високо отскачаха трески. Дори кучето, което се бе свило на сушина в един ъгъл, стана и се премести, като се страхуваше, види се, да не го улучи някоя треска. По едно време Стоян случайно вдигна очи към прозорците отсреща и стори му се, че някой го гледаше оттам. Да, тя стоеше там, зад малките, облепени с груба хартия стъкла, и го гледаше. Той не беше много пъргав, но беше много силен, с голяма глава и широки, малко отпуснати рамена. Цепениците пукаха и се чупеха сякаш не под ударите на секирата, а някак в разголените му ръце, които приличаха на тежки железни лостове. Момата виждаше тая необикновена сила и погледът й гореше от бърза, буйна размисъл.
– Бабо хаджийке – промълви тя.
Бабата дремеше край огнището в своя оръфан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре – младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, “Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай – това си е така. Кой ще ме вземе – сирак и толкова бедна, па макар и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм вече на двайсет и пет години… Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам… Пък ето, сама го извиках от пътя…”
Тя се отдръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо – всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата сутрин, както винаги, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я само гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави преди малко, когато излезе за цепача, и сега отново седна там. По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички – толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока – бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина – сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: “Какво ще стане с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост… Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон… Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам…” Тя изеднаж се успокои: “Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим.” Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното – на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно, ала чисти и прозрачно дълбоки.
Вече се смрачаваше. Стоян бе нацепил дървата и ги внасяше в плевнята. Сетне младата жена го видя как излезе облечен в кожухчето; край него унило поклащаше опашка кучето му. Тя отчупи доста голям къшей хляб, сложи върху хляба бучка сирене и като излизаше вън, дръпна набързо една овехтяла вълнена черга.
– Ела – извика тя от стъпалата на чардака. Стоян Глаушев свенливо се приближи.
– Вземи – каза тя и като гледаше кучето с намръщен поглед, додаде: – И ето туй, да се завиеш.
Той взе хляба и чергата и негли се чудеше де да ги сложи. Като не знаеше що да каже, изведнаж попита:
– Ами ти отде знайш, че ме викат Стоян?
В строгите очи на момата проблеснаха весели искри:
– Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци. Той се усмихна глупаво и без да я погледне, отново попита:
– Ами тебе как те викат?
Тя се намръщи и не отговори веднага.
– Султана – рече най-сетне и бързо се прибра вкъщи.
Стоян Глаушев се запъти направо през снега към плевнята и преди още да стигне там, отхапа от хляба голям залък. Шаро скочи отгоре му с предните си нозе и протегна влажната си муцуна към хляба. Стоян дигна двете си ръце и избъбра с пълна уста:
– А ти даде ли ми вчера, когато ти хвърли агата цел комат?
Той му хвърли един доста големичък къс и като го почака пред вратата на плевнята, продължи престорено сърдито:
– Ще те пусна вътре, ама да не мислиш, че ще те прибера под чергата! Топли се с твоя си кожух.
Беше му весело и като нямаше с кого да си поприказва – приказваше с кучето си.

VI.

Снегът престана да вали още през нощта, престана и вятърът. Далече преди да се раздени, времето отеднаж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим влажен, топъл полъх.
Стоян рано излезе от плевнята още в зори. Дворът беше пуст, никакъв признак на живот не се забелязваше и в къщата отсреща. Снегът бе засипал през нощта и пътеката към стъпалата на чардака, та дворът и къщата изглеждаха още по-запустели. Припнал навън още щом господарят му отвори вратата на плевнята, Шаро ходеше и притичваше с дългите си пъргави нозе по двора и оставяше дълги редици синкави следи от лапите си по омекналия сняг. Погледа, погледа Стоян и пак се върна в плевнята: “Те, гражданите, спят до късно…” И остана да чака изправен сред плевнята – докато се раздени добре и дано се мерне някой на чардака. Трябваше да върне чергата, с която се бе завивал през нощта, пък искаше да попита дали ще може да нощува тук и довечера, ако не си намери друго място. Макар да се боеше от хаджи Серафимовата внука, той искаше тъкмо тя да се покаже отнякъде – тъкмо нея да попита. Ето от кумина се изви синкав дим и младият момък се премести на другия си крак нетърпеливо, ала все още никакъв шум не нарушаваше тишината в старата къща.
Развидели се добре, отвори се чисто, синьо небе и макар слънцето още да не беше изгряло, тук-там от стрехите започнаха да капят едри капки. Настъпваше хубав предпролетен ден, снегът се топеше, младият селянин не можеше да стои повече тук и да чака. Селската му кръв кипваше при такова време, а и наново бе огладнял. Той взе секирата си, дигна чергата, както я бе оставил в празните ясли, и пак излезе на двора. Полека, сякаш стъпваше на пръсти по снега, той се приближи и преметна чергата на разкованата ограда на чардака. Поспря се и тук за миг, но сетне изеднаж прекоси двора и излезе на улицата. Кучето изпръхтя с влажната си муцуна и се спусна след него. Веднага щом излезе той, на чардака се показа хаджи Серафимовата внука. Тя се спря край оградата, загледана по следите на младия момък, но като да отхвърли някаква смущаваща я мисъл, грабна бързо чергата и влезе вкъщи.
Слънцето изгря, от стрехите звънко се точеха сребърни жици, по улиците лъщяха локви и вадички. Чаршията беше необикновено оживена, за първи път след дългите зимни месеци. Стоян Глаушев шляпаше бавно с мокрите си опинци по размекналия се сняг и калните локви, спираше се тук и там, като да бе забравил накъде бе тръгнал, а и наистина не знаеше къде да иде. Секирата висеше на лявата му ръка ненужна – нямаше вече студове, нямаше дърва за цепене. Стоян се усмихваше виновно на закачките на чирачетата, които му се присмиваха или се опитваха да плашат и дразнят кучето му. Не беше пазарен ден и той, селянинът, беше като бяла врана в чаршията.
Всичко би било добре най-сетне, но да не беше толкова гладен. И тия дръзки гражданчета, които го закачаха, да бяха му показали поне къде да отиде да поработи, да се нахрани. Беше му тъжно, а се усмихваше и се чувствуваше някак виновен за глада си, за своята безпомощност тук и за тая смътна тъга, която бе стиснала сърцето му. Така, лутайки се, той се озова пред вратата на една казанджийска работилница и се спря там.
От вратата надолу се слизаше по няколко стъпала в широко помещение, изкопано в земята, а негде по средата на утъпкания пръстен под беше голямото огнище. Чирак размахваше с всички сили дебелия, дървен лост на духалото, шумеше и съскаше там буен синкав пламък. Застанал до огнището, възстар мъж с мешинена престилка и със запретнати ръкави зорко наблюдаваше огъня. Около голямата наковалня наблизу стояха десетина мъже, прихванали дългите дръжки на големи тежки чукове. Тоя при огъня дигна ръка и духалото престана да пъшка, огънят се дръпна надолу, в огнището остана куп букова жар, която чезнеше бързо в белия сяй на разтопен метал. Майсторът при огнището разчисти с дълга влажна метличка останалата жар и гребна оттам с голяма желязна лъжица. Разтопената мед се поклащаше тежко в дълбоката лъжица, покапаха няколко бели, огнени капки. Майсторът ловко изля нажежената течност в калъп и отново посегна с лъжицата към огнището. Не след дълго на пръстения под бе търкулната една яркочервена пита. Медта бе започнала да се втвърдява, майсторът я грабна с дълги клещи и я тръшна, огнена и тежка, на голямата наковалня. В това време десетмината мъже се наредиха в полукръг около наковалнята, надигали тежките чукове. И майсторът подвикна, даде знак, стисна клещите с две ръце. На другата страна на работилницата бяха насядали на широк тезгях други работници, които очукваха с малки чукчета медни гюмове, тепсии, тенджери, сахани, а в отсрещния тъмен ъгъл двама чираци калайджии, опрели ръце на стената, усърдно се въртяха и излъскваха други съдове с босите си нозе. Ала глухият съсък на пясъка в нозете им и преплитащите се звънки удари откъм тезгяха изведнаж бяха заглушени от тежките удари на десетте чука, които падаха с голяма сила върху огнената пита на наковалнята един след друг, бързо и стройно:
“Та-ка-та-ка-та-ка-так!”
И пак отново. Медната пита тъмнееше и ставаше все по-широка и по-тънка под ударите, които се сипеха върху нея.
Стоян Глаушев стоеше на вратата и наблюдаваше захласнат работата на тия мъже долу. Да можеше и той да дигне един от тия големи чукове – това беше и работа, и весела игра в същото време. Той не забеляза как се приближи към долния край на стълбата един стар човек със сини очи, цял побелял, с червено като мед лице и с тъкана престилка на черни и тъмночервени резки. Старецът махна с ръка на Стояна и викна през гърма на чуковете:
– Какво искаш, селянче? Требва ли ти нещо?
– Не ми требва… – започна Стоян, но се смути, че и сам не чуваше гласа си, та извика: – Дайте и на мене един чук! Да чукам, да чукам и аз…
Сега старият го погледна с друг поглед. Сетне, както беше попрегърбен, се обърна към работниците около голямата наковалня и пак погледна селянина.
– Слизай долу – каза той изведнаж.
Стоян се спусна по стълбата, а и кучето след него.
– Изпъди кучето вън – каза му старецът и все го разглеждаше със своя съсредоточен, но спокоен старчески поглед.
– Аха – цял потрепна, прекалено послушен, Стоян-обърна се, размаха дори секирата: – Ош бре! Вън, вън!
Шаро се уплаши в първия момент, скочи на първото стъпало и погледна оттам стопанина си с недоумение; после, по на две, по на две крачка се изкачи по останалите стъпала, прескочи и прага на вратата и остана там, види се, схванал най-сетне сериозността на положението.
Стоян остави край стената секирата, съблече си кожухчето. Дадоха му един чук и му посочиха последното Място в редицата.
– Ще гледаш другите – рече му майсторът при голямата наковалня.
Не беше много тежък за Стояна големият чук и когато удари с него за пръв път, майсторът изблещи очи и викна:
– Ехей! Полека! Ще продупчиш бакъра, полека!
И Стоян започна да удря полека, но необикновената му сила все се усещаше. Така той дълго време въртя тежкия чук, неуморим, усърден.
Работата бе привършена късно следобед. Стоян Глаушев бе премалял от глад, но не каза нищо за хляб, а попита майстора:
– Да дойда ли утре пак?
Майсторът посочи към тезгяха. Там беше старият.
Стоян пристъпи и повтори:
– Да дойда ли утре пак?
– Да дойдеш. Ама рано, по-рано да дойдеш. Вземи за хлеб – додаде старият майстор и хвърли на тезгяха една медна монета от десет пари. – Кучето – продължи той, като че ли случайно се досети, – кучето нема защо да водиш со себе си. То тука не може да ни върши никаква работа.
Като излезе от работилницата, Стоян се спря още пред първата срещната хлебарница и за тия десет пари купи цял сомун. Още там, пред хлебарницата, изяде целия сомун, като не забрави, разбира се, мълчаливия си другар. Отмина по-нататък и се спря на един ъгъл. Той чувствуваше в здравото си тяло сладостта на умората, беше сит и гледаше наоколо с радостно светнали очи. И Шаро махаше с опашка доволен, черното петно над лявото му око стоеше все тъй като накривен калпак. Стоян поклати глава:
– Въртиш сега опашка, а? А тя, опашката ти, не е толкова тежка, колкото чуковете в казанджийницата…
Едва по здрач, когато вече всички дюкяни бяха затворени и улиците из чаршията бързо пустееха, Стоян Глаушев наново почувствува страх: де ще нощува, дали ще го пуснат пак в плевнята? Тъй, в страха си, като не знаеше къде другаде да отиде, той се запъти към старите, рухнали хаджи Серафимови конаци. Влезе в широкия двор и веднага видя на оградата на чардака шарената черга, с която се бе завил предната нощ. Ала не на същото място, дето я остави той сутринта, а по-нататък. Малко преди това хаджи Серафимовата внука отново бе я изнесла. Той взе чергата и се поспря там, с очи към малките прозорчета – дано да излезе тя, да й се обади, да й каже, че бе работил, че утре пак ще иде на работа. Откъм къщата не се чуваше ни звук, ни глас и Стоян се отправи към плевнята. И като вървеше нататък, по снега, който бе останал тук-там, забеляза следи от стъпки, от нейните толкова малки стъпки. Тя, значи, бе влизала в плевнята, в неговата плевня. Стоян се усмихна и сам не знаеше защо. Прибра и кучето в плевнята, затвори вратата. Докато още светеше вън, той легна в яслите и заспа блажен сън – уморен, сит и с неясни, но хубави надежди в сърцето си.

VII.

Неделен ден беше, а бяха минали две седмици, откакто младият селянин нощуваше в плевнята на пустеещите хаджи Серафимови сараи. Не се случи нищо особено през тия две седмици. Стоян излизаше рано сутрин и се прибираше привечер. През първите няколко дни голяма грижа за Стояна беше Шаро. Не можеше да го върне в родното си село, пък и жал му беше да се раздели с него. Не можеше да го води и в казанджийницата, дето работеше, а се боеше, че хаджи Серафимовата внука не харесваше много четириногия му другар. Върза го с въже в плевнята, носеше му храна, наливаше му вода в една изоставена каменна копанка и само нощно време го пущаше из двора. И пак му беше жално за кучето – да стои по цял ден вързано в плевнята, но какво би могъл да стори – Султана можеше и двамата да изпъди някой ден. А тя го извика една вечер от чардака и го попита строго:
– Ти това куче не можеш ли да го изпратиш на село?
– Не мога… как да го изпратя – изплаши се не на шега Стоян Глаушев и все пак от жал, от привързаност към кучето намери какво да отговори: – Не ме пущат от дюкяна, все работа, ама аз и не искам да срещам наши люде от село, когато идват на пазар, не искам да ме знаят де съм, що съм, че може и бегът, и Осман ага-може да научи…
Тя не знаеше за бягството му от село и тоя отговор не й беше съвсем ясен, но разбра смисъла му и каза:
– Тогава, като не можеш да го върнеш, защо го държиш вързано в плевнята и по цял ден да квичи и лай! Кучета аз не обичам, но пусни го да ходи по двора.
Младото шарено куче посъживи малко широкия и тих двор и не пропущаше чужда котка или кокошка да прескочи почти изпопадалите кирпичени стени, които го ограждаха.
“И сега – мислеше си Стоян, – щом като тя кучето не изпъди, и мене нема да изпъди от плевнята, барем за още некой и друг ден.” А минаха цели седмици. Сутрин той оставяше шарената вълнена черга на оградата на чардака и вечер я намираше пак там – хаджи Серафимовата внука нито еднаж не забрави да я изнесе. Те двамата рядко се срещаха за една-две минутки, още по-рядко разменяха по някоя дума, но да беше селянинът по-схватлив, би забелязал, че Султана не го изпущаше от очите си. Той виждаше нейните следи из двора и в плевнята, дори ги търсеше, и се радваше, когато забележеше нещо, както се радваше всяка вечер, като видеше на чардака шарената черга – с плахо доволство, че не го пъдят. На два пъти той видя, че плевнята беше разчиствана, а една сутрин, тъкмо излизаше да иде на работа, току изскочи на чардака Султана и му каза:
– Що не намериш негде малко слама да си постелеш, ти се така ли ще лежиш в яслите, на голи дъски?
Докато да й отговори, тя си влезе вкъщи, но вечерта той намери с чергата и една малка, овехтяла, но здрава тъкана възглавница. Нареди си той по-удобно легло, работа намираше всеки ден и бе успял вече да върже в един възел няколко гроша. Поосвободи се Стоян Глаушев в новия си живот, неспокойната мисъл за родното село не го глождеше така често, не го плашеше вече и градът, който в същото време го привличаше с толкова голяма сила. Той все още се боеше от своята покровителка, понякога му се виждаше чудна, но му се струваше, че всички добрини му идеха от нея. Искаше Стоян да я вижда по-често, но тя го избягваше, стоеше все далеко. Това беше всичко, на пръв поглед. Младият простодушен момък с наивния си ум нито се опитваше да отгатне, да прозре какво мислеше тя, какво кроеше, какво ставаше с нея през тия дни и седмици, нито пък се заглеждаше и в собствените си чувства. Що се отнасяше до него поне – всичко въ<рвеше само по себе си и той дори не се досещаше, че беше подхванат и повлечен от едно засилващо се течение с определена посока, че всички малки случки с него в хаджи Серафимовия двор бяха свързани помежду си и бяха с една определена цел, която не можеше да долови. Още рано тая сутрин той излезе в двора - празник беше, нямаше къде да отиде, та търсеше да се залови с нещо тук. Искаше да помогне с нещо, да услужи, да се отблагодари някак. Имаше много работа в тоя широк двор, в градината, около разрушената част на къщата, но той не се решаваше да започне и мушнал ръце в червения си пояс, навърташе се около плевнята или се поспираше тук-там на слънце. Пролетното утро грееше в сини и златни блясъци по високото ведро небе. Последните няколко дни бяха все слънчеви, земята бе позасъхнала, на някои места из двора и градината бе подкарала млада тревичка или подранило цвете. "Какво хубаво време!... Да взема да прекопая градината" - мислеше си Стоян, загледан нататък, и после се обърна към къщата. Не би могъл нищо да предприеме без хаджи Серафимовата внука и той я чакаше вън търпеливо, с ръце в широкия си пояс. Тя излезе на чардака да изтърси някаква дреха и нито го погледна. - Да взема да прекопая градината - каза Стоян. Сякаш отдавна бе решила тоя въпрос, тя отговори: - Следобед. Откъм портата се зададе възрастен мъж, висок, сух, дългият му овехтял кюрк висеше като окачен на прът. Той пристъпваше надменно с вехти, но лачени калеври и тънкият му врат изглеждаше още по-дълъг, с изпъкнала ръбеста адамова ябълка. Султана се спря на чардака да го посрещне: - Повели, вуйко Тасе. Но вуйко Тасе нито се обърна към нея, а отиде и се спря срещу селянина, изгледа го намръщен от глава до пети и едва след това сви към стъпалата на чардака. Хаджи Серафимовата внука гледаше стария човек с потъмнял поглед, лицето й беше леко побледняло. Стоян чу как той й каза горе на чардака: - Тоя ли е? - Кой? - попита Султана. - Целият град говори! - чу отново Стоян сърдит, но сподавен глас. Тогава хаджи Серафимовата внука изеднаж каза и повтори: - Да, тоя е. Тоя е, вуйко Тасе! Те влязоха вътре и Стоян чуваше как се надигаха там гласове, припрени, гневни. "Карат се - мислеше си той, - за мене се карат, искат да ме изгонят, тоя, старият, иска да ме прогони." Той не чуваше думи, само на няколко пъти долови гласа на хаджи Серафимовата внука и за пръв път почувствува, че не беше само за изгонването му, а имаше и нещо друго, както в целия му живот, откакто се прибра тук - нещо смътно, неясно за него, ала по-важно и по-силно и което изхождаше пак от нея, от тая млада дребна жена, чийто глас се чуваше навътре в къщата. Не мина много време и горделивият вуйко Тасе излезе, последван от бабата хаджиика, а след тях излезе и Султана. Старият се спря горе, на горното стъпало, и викна към Стояна: - Ти, слушай! Ха да си вървиш, откъдето си дошъл! Стоян втренчи уплашени очи в Султана, чакаше да чуе какво тя ще каже, а тя каза с тих, твърд глас: - Не, вуйко Тасе, той тука ще остане. Старият слезе бавно по стъпалата, сетне отеднаж шумно се изплю и се спусна към портата колкото можеше по-бързо. А хаджи Серафимовата внука сякаш бързаше, докато старият още не беше излязъл, пристъпи към оградата на чардака и викна смела, упорита, тържествуваща: - Ей, ти, селянино! - Стоян я гледаше с очи, пълни със страх и надежда, с нямо възхищение и преданост, и тя продължи: - Качи се веднага на тавана над плевнята, там има мотики, копачки, свали ги, днеска ще прекопаем градината! Стоян Глаушев навлезе в градината по риза, дигнал сечивата на рамо. Докато оглеждаше широката изоставена градина, дойде при него с бързи стъпки и Султана. Тя му посочи откъде да започне, докъде да прекопае и колкото и да беше все тъй сдържана, строга, виждаше се, че е развълнувана - тъмните й очи блестяха, по бледите й страни се преливаше лека руменина. - Като прекопаеш добре - каза тя, - ще разбиеш буците, ще разчистиш от коренища, от камъни и после ще направим лехи. В гласа й се долавяха меки, дружелюбни звуци, тя на няколко пъти обгърна младия селянин с бързи погледи и не бързаше да си отиде. Стоян размахваше копачката с голяма сила и с въодушевление; острият мирис, който се дигаше от разкопаната влажна пръст, го замайваше, вълнуваше го, възбуждаше тялото и душата му. Познат му беше тоя мирис и пробуждаше в душата му драгост, умиление и стара, вкоренена там, но сега далечна тъга. Сладостна топлина се разлива по младото му тяло, той копаеше усърдно, леко, с опитни ръце и сякаш нямаше да спре никога. Бързо и широко се разтваряше под ударите на копачката му черната тучна пръст. Потеклата по челото му пот хладнееше приятно като милувка, но той и цял се чувствуваше разнежен, радостен, щастлив в безспирната си работа, упоен от полъхващия мирис на разкопаната земя и с тая жива топлина по тялото му, вътре в него, в душата му. Откъде идеше тя и всичко туй - дали от работата или от земята, или от пролетното слънце и от това синьо небе, високо горе или пък от другаде? Младият селянин не се питаше, той не знаеше и нищо не му идваше наум да пита, да знае - беше млад, здрав, силен, роден беше на същата тая земя и под същото туй небе израсъл. Негде наблизу гукаха гугутки, а звънката, припряна глъчка на какви ли не птички по дървесата из дворищата в градините наоколо все тъй не спираше, както бе започнала още преди изгревслънце. Шаро ту изчезваше някъде из двора, ту се втурваше в градината с накривеното си калпаче, моташе дългите си нозе по влажните буци пръст, въртеше опашка, въртеше се цял като бяло валмо по разкопаната черна земя, повилнял от радост, от слънцето и пролетта. - Хайде, стига веке - чу по едно време Стоян Глаушев познат глас и се изправи. Насреща бе застанала хаджи Серафимовата внука. Изправен сред разкопаната широко наоколо земя, разгърден, със зачервено лице, с влажни, разрошени коси, в бялата си риза, която сам изпра за празника, та пъстрите й везби сияеха в блясъка на младото пролетно слънце, той й се усмихваше с двете си редици бели, здрави зъби. А тя бе облякла леки празнични дрехи, превързала бе главата си с шарена липисканска шамия и за пръв път виждаше той в тъмните й очи мекота и дори покорство. - Стига - продължи тя, - следобед ще довършиш, колкото ти е останало, а сега върви да обядваме. Султана се отправи със ситните си стъпки към къщи, той я последва и така го въведе тя за пръв път в старите хаджи Серафимови сараи. VIII.

Още за дядото на хаджи Серафим се разказваше – като сказна от далечно, тъмно време, – че имал цяла капа с жълтици, а сребърните и бакърените си пари мерил с кантар. Името му било Марко. Той бил колкото гражданин, толкова и селянин, не се свъртал много вкъщи, скитал по цяла Македония да събира едър и дребен добитък, най-вече овце, ходил по пазарищата и панаирите отсам и оттатък Вардара, губил се и по чужди места из Арнаутлука и Гръцко, до Елбасан, Янина, Лариса и чак до Атина. Той имал седем дъщери и един син – Огнен. Като поизраснали децата му, Марко заробил всички в работата си – седемте му щерки, ведно с майка им, от нова до нова година да работят и преработват вълна и козина, да перат и превлачват, да боядисват, да предат и тъкат безброй лакти шаяци, дебели ямболии, шарени вълнени килими, а сина си той повел по пътища, по пасбища и пазари. Види се, бил много усърден в работата си и бил алчен за богатство. Като работил с жива стока и все скитал по пътищата, той на няколко пъти загубвал цялото си богатство ту от мор, ту арнаути и турци разграбвали стоката му. Бил смел, суров човек, носил силяхлък с пищови и ножове, битки водил да пази стоката си и не умрял от своя смърт – убили го арнаути негде към Корча. Синът му, Огнен, който по чудо се спасил от смърт, прибрал с бащините си овчари каквото останало от стоката и се върнал в Преспа. Не бил по неговата воля бащиният му занаят. Той бил кротък човек, със слабо здраве. Разпродал стоката, разпуснал овчари и слуги. Беда сполетяла семейството, грабеж и смърт, но всички си отдъхнали: бащата загинал трагично, дошла скръб в къщата, но и страхът от него изчезнал. Замлъкнали разбои, родани и вретена, загаснали огнищата с големите казани, стихнала цялата къща. По това време минала някаква лоша болест и завлякла пет от сестрите на Огнена. С време той омъжил останалите си две сестри, оженил се и той. Какъвто бил кротък и тих човек, така Си протекъл и целият му живот, но невестата му била пъргава, сърцата жена и тя го подкарала:
– Още колко време ще живейме ние така, с готовото? Бързо се свършва то. Залавяй се с некаква работа, Огнене, докато не са се свършили бащините ти жълтици.
С последните пари, останали от баща му, Огнен отворил дюкян и пак близу до бащиния си занаят – продавал шаяци, гайтани, платна, събирал също и кожи, които продавал на евреи закупвачи в Битоля. Не била много голяма търговията му, не смеял той да се качи на кон и да тръгне по пътища и пазари, но все запазил поне каквото останало от баща му. Когато му се родило първото дете, помолил кума му да го нарече Серафим, макар това име да не било много познато в Преспа, но сам, по своему го избрал, види се, отговаряло на душевното му разположение. Другите му деца умирали едно след друго още мънички. Щом Серафим станал на дванайсет години, баща му надвил всичките си страхове и го изпратил чак в Охрид, да се учи там на елинско писмо, при прочути даскали. След първата и особено след втората година, като виждал Огнен как детето му напредва в науката, започнал да мечтае да го изпрати в някое голямо школо в Атина или Цариград, та да стане учен човек. Но Огнен умрял още доста млад от тежката болест и жена му задържала единственото си дете вкъщи. Така Серафим, дете още, седнал в дюкяна на баща си.
Не тъгувал дълго Серафим за науката си, макар след като вкусил от сладостта й, тя да останала постоянна жажда в душата му и най-голяма гордост в живота му. Той вече познавал и силата й, умеел и да я използува. Но много бързо го завладяла и търговската страст, която повлича човека, издига го и го сгромолясва, както всички Други страсти. Още много млад и неопитен, Серафим започнал като баща си, но скоро се почувствувал като жребец сред широко поле и развял грива. Ставал все по-Дързък и безогледен. Той не чакал селяните от околията Да донасят в дюкяна му кожи, както те искат, а сам започнал да отива при тях и там скубал и обирал простите люде безмилостно. Научил се как да събира на ниски цени и да пази кожите до най-добрата цена, открил и пътя им към Солун и морето. Написал изкусно писмо, както се учил в Охрид, до най-големия търговец на кожи в Солун и скоро получил отговор. На края на сухото и сдържано търговско писмо, с което солунският търговец му възлагал да събира за него кожите от цялата Преспанска околия и да му ги праща направо в Солун, били прибавени и следните два-три реда: “Виждам, че си млад, трудолюбив и способен човек, а такива люде аз обичам и съм готов всякак да ги насърча и подкрепя.” Търговецът бил грък и, види се, искал да даде преднина на един християнин. И дълго той нямал никакъв повод, за да се разкайва – Серафим бил усърден и по търговски честен в работата си. По-късно, когато Серафим започнал да отива в Солун, гъркът забелязал, че той се застоява там все по-дълго, че ходи по пристанището и се заглежда в големите кораби. И той намерил начин да му каже, с доброжелателство и заплаха в същото време: “Морето, млади човече, упойва. Гледай да не ти завърти главата.” Но младият преспанец бил вдъхнал вече доста дълбоко от упойващия мирис на зелената морска вода, на широкия морски простор. Отделил се от гърка и се опитал да намери сам път към далечните пристанища. Ревнивият грък го смазал само с един удар и пак му казал: “Не посягай, дето съм аз. Тук, в Солун, има и по-големи майстори от тебе, но никой не се решава да дели мегдан с мене. Не се опитвай повече. Върни се в Преспа и продължавай да ми пращаш кожи оттам. Аз те ценя, но в Солун идвай само за да си купуваш нов фес.” Не можел да се бори Серафим Огненов с големия търговец, който имал кантори и свои люде по цялото Средиземноморие и в Марсилия, и в Кайро, та чак в Мадагаскар. Върнал се в Преспа, след като загубил около хиляда алтъна.
В Преспа започнал отначало. И пак започнал да тече през ръцете му златен поток. Тогава се оженил и си направил голяма къща. Жена му, баба хаджи Серафимица, навремето си била много хубава. Родила му две мъртви деца, третото им дете оцеляло, но тя не родила вече друго дете. Бързо се трупало богатството на Серафим Огненов, но той имал само една радост в живота си – колкото голяма, толкова и несигурна, – животът едва мъждукал в единствения му син. Жена си Серафим не обичал много, обичал само сина си, но той все боледувал до десетгодишната си възраст, после не боледувал, но си останал слаб и блед, та баща му треперел над здравето му. Нямало как повече да развива търговията си в Преспа, богатството му само нараствало и Серафим Огненов се нахвърлил най-напред да гизди къщата си. Заприличала на пашовски сарай, но Серафим скоро й се наситил. Сетне започнал да се готви за далечен път – за Ерусалим. Привличал го не само гробът Христов в далечната земя, не само суетата на тежък чорбаджия, а не по-малко и пътят по море – старата жажда в душата му още не била угаснала. Заминал заедно с жена си и сина си. Върнали се и тримата хаджии. Какво повече би могъл да иска човек – и богатство, и дом, и власт, всичко имал хаджи Серафим Огненов, но и на всичко бил наситен и преситен. Отново се нахвърлил на работата си, започнал усърдно да събира стока и да я трупа в свой склад в Солун. Пак бил наумил да започне своя търговия с далечните презморски пристанища. Сега всичко му изглеждало по-лесно: бил по-опитен, можел да вложи в работата си до четиристотин хиляди гроша, видял с очите си що е море и кораб – нали бе прекосил на два пъти Бялото море. Старият грък бил умрял и хаджи Серафим смятал, че няма от кого да се бои тоя път. Застоял се в Солун с месеци. Складът му бил пълен с готова стока. Очаквал важни известия от Марсилия. Забравил Преспа и жена му не знаела дали е жив, щом не се връщал толкова дълго, нито пък пращал вест за себе си. Върнал се тъкмо когато най-малко го очаквали, и пак нищо не личало по външността му. Но колкото и да бил горд, затворен човек, не се сдържал и казал на жена си:
– Пак сичко загубих.
Жена му никога не се месела в работата му, та и сега нито дори го попитала как загубил богатството си. Пък и той нищо повече не казал за неуспеха си. Едва по-късно се узнало в Преспа, че за една нощ е изгорял целият му склад с кожи в Солун.
Хаджи Серафим Огненов започнал пак отново. Той приличал на дядо си Марко, а не на баща си, който бил кротък и слаб човек. Но тоя път не можал да отиде много далеко. Скоро след като се върнал от Солун, научил, че син му Васил дружил с млади като него, разглезени, богати турци. Пиели ракия, ходели по развалени жени. Хаджи Серафим посрещнал спокойно тая нова беда, като мислил, че веднага ще я надвие. Оженил сина си и не го изпущал изпред очи. На първо време младият хаджи Васил като да се примирил, привързал се към жена си. Родило му се и дете – Султана. Скоро след това дяволът като че ли отеднаж го дръпнал пак по лошия път. Започнал отново да пие ракия и съвсем изгубил страх от баща си и срам от людете. Ракията го изгорила като огън за по-малко от една година, а скоро след неговата смърт умряла и младата му невеста. Хаджи Серафим Огненов останал сам с жена си и с внуката си Султана. Не издавал с нищо мъката си, но всички забелязали, че бързо се състарил. Продължавал работата си – не можел да седи бездеен, в ума му все назрявал някой план и вътрешна сила непрестанно го подтиквала да го изпълни. Но, види се, силата му започнала да намалява и неочаквано станала в него рязка промяна. Хаджи Серафим Огненов, който повече от четиридесет години работил с кожи, вече не можел да понася миризмата им. За късо време изпразнил всичките си складове, разпродал всичката си стока. С парите си, към хиляда и петстотин жълтици, накупил цяла редица дюкяни на най-хубавата улица в чаршията. Минали година или две, какво мислил и кроил през това време хаджи Серафим – никой не знаел. Тогава избухнал, както го наричат в Преспа, големият пожар: от полунощ до разсъмване изгоряла почти цялата чаршия. Често ставали пожари, особено в чаршията, но тоя бил най-голям. Било зимно време, а хаджи Серафим стоял там докрай да гледа как горят дюкяните му и на другия ден легнал болен. Два дни преди да умре, той казал на жена си:
– Горя четири пъти… и най-големият ми пожар – Васил… Ама тоя път ще изгоря съвсем.
Той си мислил за четирите големи беди, които му се случили през живота, и както си казвал, не по негова вина, а поради липса на щастие. Тъкмо в тоя момент влязла внуката му Султана и той като да се сепнал:
– Дано да оздравея… Иначе, господ да ви е на помощ.
Мислил той в оня час за детето на сина си, за Султана, че я оставя без опора, но не могъл да надвие смъртта.
Султана, внуката му, го помнеше – тя беше на шест години, когато умря хаджи Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот. Султана помнеше само дядо си, но познаваше живота и на баща си, и на прадядо си Огнен, и на прапрадядо си Марко; познаваше майка си и всичките си баби и прабаби, познаваше живота им, макар само по спомени и сказни. Тя носеше в паметта си техни образи, техният живот беше неин собствен опит и нейна мъдрост, а това, което беше заличено в спомена, допълваше го гласът на кръвта. Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките му сили.
Тя беше много малка още, когато остана пълен сирак, а баба й хаджи Серафимица беше жена, която никога не бе познавала немотия и нужда, та и сега не искаше да се лиши от нищо. Единственият покровител и на двете беше Султаниният вуйко Тасе, брат на майка й, но той беше лекомислен човек, прекалено горд с чорбаджийския си произход, хилава издънка на голям род. Той беше много беден и посягаше без голямо стеснение към остатъците от хаджи Серафимовото богатство, за да държи високо, както казваше, честното си име. Султана беше малка, за да му попречи, а баба Серафимица искаше да знае само дали има достатъчно за нея – да се облече, да се нахрани сладко. Вуйко Тасе направи и две големи грешки: реши, че може да построи отново изгорелите дюкяни на хаджи Серафима, но скоро се видя, че пари няма да стигнат. После реши, че може да вземе материали за строежа от голямата къща на хаджията, и започна да събаря едната й страна, докато се убеди, че с това не може нищо да се свърши. Като не можа да построи дюкяните, посъветва хаджи Серафимица да продаде мястото им в чаршията и така се случи, че го продаде на безценица. Вуйко Тасе винаги започваше с големи планове и никога нищо не можеше да свърши разумно. Когато Султана навърши тринайсет-четиринайсет години, те с баба си живееха вече в пълна бедност. И ако тя, малката, не бе взела всичко в ръцете си, биха гладували. Това стана един ден, когато баба й, хаджи Серафимица, поиска да си направи нов атлазен кюрк.
– Имаш си още дрехи, бабо хаджийке – каза й Султана. – Пък и не ти прилича сега нов атлазен кюрк.
– Как да не ми прилича? Коя съм аз, не знайш ли, та ще ходя в дрипи!
– Бедни сме, бабо хаджийке, нема кой да ни печели.
– Не съм бедна аз. Имам си.
– Какво имаш? Дай да видя. Дай да видя какво имаш!
Цяла една нощ въртя Султана баба си на ръжен и успя да й вземе всичките ключове от сандъци и долапи. Призори бабата хаджийка премаля за сън – обичаше и да си поспива – и нямаше сили да се бори. А Султана й нанесе още един удар:
– Дай ключовете да видя. И ако има за нов кюрк, направи си и два, ако искаш.
– На, кучке, вземи ги, пусти да опустеят – предаде се баба хаджи Серафимица.
Султана я остави да спи и прерови всички сандъци, долапи и скривалища. Намери някои накити, намери и малко пари. Сега ги заключи тя и прибра ключа у себе си. Баба хаджи Серафимица остана със старите си кюркове, вуйко Тасе остана сам да се грижи за почтеното си име. Султана броеше и преброяваше всяка аспра, която трябваше да похарчи, и малкото богатство, което държеше в ръцете си, заприлича на петте чудотворни хляба, с които според легендата Исус Христос е нахранил пет хиляди гладни люде в пустинята. Години наред живееха двете жени мъчен живот, но не останаха без залък хляб, без топливо и без прилична дреха.
Когато Султана навърши шестнайсет години, дойдоха стройници да я искат за някакъв момък. Тя сама намери начин да проучи какъв беше тоя жених и накара баба си да му откаже. Не беше той мъж за Султана. Но тогава й стана ясно, че тя чакаше да дойде в тоя запустял дом нов достоен господар, да му предаде тежкия товар, който прегъваше моминските й плещи, тя чакаше и се готвеше да го посрещне в моминските си мисли, надежди и мечти. Годините минаваха, но вече никой не дойде да я иска. Излязло й бе име, че е люта и горделива мома. Имаше и нещо друго, по-важно: за бедните в Преспа тя беше от голям род, а за богатите – беше много бедна.
Ето, дойде Стоян Глаушев – довея го тъкмо пред портата на Султана последната зимна вихрушка. Той беше млад, здрав мъж, хубав с младостта си и голямата си сила. Султана постоянно го наблюдаваше, разглеждаше го, скрита зад закнижените малки прозорчета на стаята откъм чардака. Тя следеше живота му, доколкото й беше възможно, поразпитваше го – все тъй набързо и уж случайно, заслушваше се в приказките му. Не беше много трудно да се проникне в мисълта, в душата на простия, наивен момък. Той нищо не скриваше и не умееше да скрие. Когато реши Султана да въведе него, чуждия човек, в дядовата си къща, тя бе го одобрила за свой съпруг. Прост, груб, селянин, но той беше млад, силен момък, с чиста душа. Повече тя не можеше и да иска, не можеше вече и да очаква. Но не бяха само плановете й за бъдещето – да съживи наново тоя запустял дом, да си създаде семейство, да си намери здрава, сигурна опора. Напоследък Султана започна да се заглежда в младия селянин и с други очи. Тя го очакваше вечер да се върне, изтичваше сутрин на някое от малките прозорчета да го изпрати с поглед. Беше й драго да го вижда; понякога, като го гледаше, по тялото й пробягваха тръпки, но никога не помисли тя да даде воля на това зараждащо се чувство, да го нарече с името му, да му се предаде. Това чувство не достигаше до съзнанието й, за да го познае като сладостен копнеж на младото си и здраво тяло. И не моминското й сърце, нито прокълнатата, според нейните нравствени схващания, отречена греховна жажда на тялото я тласкаха към младия мъж, а мисълта й, ясна и проницателна, откриваше в него съпруга, бащата на децата й, якия стълб на собствения й дом.
Минаваше време, а не можеше да остане повече в тайна това, което ставаше напоследък в двора на хаджи Серафим. От много време не бе се завъртал мъж в тоя двор, а сега тук беше Стоян – влизаше, излизаше сутрин и вечер и беше като в своя къща, макар Султана да го Държеше надалеко. Невидими очи надзъртаха и дебнеха през пролуки и дупки, през врати и прозорци, шушукаше се скришом, от ухо на ухо, а когато вуйко Тасе разгласи между свои и чужди, че Султана иска да се омъжи за младия селянин – всички заговориха открито за тоя ли човек? Това беше необикновен случай. Старият ред в живота на малкия град дръзко се нарушаваше и това предизвикваше обща съпротива. Сред народа оживя някогашната омраза към тежкия навремето чорбаджия хаджи Серафим Огненов, който бе вършил и лоши, и добри дела, но лошите още се помнеха, както се помнеше силата му, богатството му и голямата му гордост. Ръмжаха също и градските чорбаджии – постъпката на недостойната според тях хаджй Серафимова внука засягаше тяхното честолюбие и суета, чорбаджийското им достойнство. В мълвата и одумките, които се разнасяха из целия град, имаше и жесток присмех, високомерен гняв и много лицемерие, а някои бяха започнали да сплитат и песен, в която влагаха свои потайни, порочни желания и копнежи. Дори десетмината членове на църковната община бяха говорили и решавали в едно свое заседание за нарушение на реда и общите нрави, за настаналия общ смут и всеки бе се пазил като от греховно осквернение да спомене името на хаджи Серафимовата внука. Нейният несторен грях нарасна още повече и за туй, че излезе наяве тъкмо през първите седмици на великите пости.
Султана дочуваше отдавна шепота на злорадата мълва, но никой не се осмеляваше да й заговори направо и тя мълчеше, стиснала устни, по-горда и по-недостъпна отвсякога. Познаваха я мнозина и се бояха от огъня в тъмните й очи, от езика й, когато речеше да отвори уста. Пък и кой би могъл да укори с чисто сърце Султана, която още от ранна възраст се бореше храбро с черна немотия и бдеше зорко над няколкото искри в хаджи Серафимовото огнище? Ала, ден след ден, мълвата затъмнява-чистия й образ и людската злоба ставаше все по-дръзка. Пръв й заговори вуйко Тасе, дойдоха да я придумват и други, по-далечни роднини, дори съвсем чужди люде, а вкъщи непрестанно мърмореше баба й, съвсем оглупялата от старост хаджи Серафимица. Не беше лесно човек да тръгне сам против всички, още повече за една бедна девойка, но хаджи Серафимовата внука реши да върви докрай. Водеше я като лампада пред очите й нейният бистър ум и някакъв огън се разпалваше в сърцето й – копнежът й за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя, родената жена, трябваше да роди, гневът й срещу чуждото злорадство, нейната гордост.

IX.

Една сутрин, тъкмо излизаше Стоян от плевнята, Султана се показа на чардака и застана край оградата, скръстила ръце на гърдите си, а лицето й беше много бледо.
– Добрутро – поздрави я той и продължи накъм портата.
Тя не отговори на поздрава му, а подвикна:
– Ела тук. Ела по-близу.
Той се приближи весело, хитро усмихнат, но като се спря и дигна очи към нея, усмивката изчезна от лицето му. Тя стоеше горе с очи, втренчени негде над главата му, и рече с тих, но ясен глас:
– Ти не си ли чул какво се говори за нас из града?
– Чул съм. Те се ме закачат.
– Кои?
– Сички. Викат ми чорбаджи Стоян. И още: зет на хаджи Серафима.
– А ти?
– Аз… нищо – отговори Стоян колебливо, но изведнаж се реши: – Каквото кажеш ти, това ще бъде.
Във втренчените й очи просия мек, топъл блясък и тя каза:
– Харно. и така да знайш: това ще бъде. Харно помни – додаде тя развълнувана, – дума си ми дал!
Същия ден дойде общинският слуга и Султана излезе да чуе какво ще й каже.
– Викат те в общината наместникът и общинарите.
– Нема да дойда – отговори тя с пребледняло лице и сърцето й сякаш спря да тупти от страх и от решителност в същото време. – Нема да дойда! Не съм ни парясница-, ни помощ прося, ни ще се съдя с некого, ни ще деля имота на хаджи Серафима. Така ще им кажеш. И кога е било то, мома като мене да излиза пред общината…
Малко по-късно слугата пак дойде:
– Ако не се покориш, общината ще се откаже от тебе и ще те прокълне.
– Кажи, ти знайш: какво искат от мене?
– Прибрала си невенчан мъж, целият град се бунтува.
– Бог сичко вижда и нека ме съди според както съм заслужила. Ако се откажат те от мене, аз се оставям на бога.
От очите й бяха потекли сълзи, но тя не подигна ръка да ги обърше. Слугата си отиде с наведена глава, а тя затвори портата след него и здраво я залости. Сега тя беше сама срещу всички, негде зад нея беше Стоян, но трябваше тя да брани и него. Не се уплаши хаджи Серафимовата внука, сълзите така и си засъхнаха по бузите й.
Рече Султана, че се оставя в ръцете на бога, но не й беше достатъчна нейната вяра и се боеше да не греши, да не сгреши още повече. По това време в Преспа живееше престарял свещеник, дядо поп Данаил. Той бе станал свещеник от любов към ближния и целият му дълъг живот беше потвърждение на тая любов в неговото чисто, човешко сърце. Християнският народ живееше от векове в тежка неволя, под турско иго, и люде като поп Данаила му бяха опора в тъмнината робска. Дядо поп Данаил не беше се научил да чете по елински в църквата и дълги години четеше само на славянски или на прост народен език, та като узна за това гръцкият владика в Битоля, опита се със строги, груби думи да го накара да научи неговия език, който бил език “благословен от бога”. Дядо поп Данаил му отговори:
– Сички езици са от бога. Харно е и много е харно човек да знай и елински, и секакви други езици. Аз съм стар веке, за да се уча, късно е за мене, но като чета в църквата на славянски и на простия наш език, народът разбира словото Христово и нищо нема да разбере, владико свети на твоя език, който му е чужд и непознат. Не ме съди, че съм недостоен свещеник, защото аз, грешният, служа на бога правилно.
Владиката го прогони на стари години от църквата. Но дядо поп Данаил беше наистина благочестив човек и простият народ не го изостави. Викаха го да изпълнява разни треби вън от църквата, умееше той да чете “за здраве” от някакви стари книги, мнозина отиваха при него за поука и съвет. При него отиде и Султана. Изповяда му се тя от сърце, а той дори се възхити от нейния ум и от добрата й воля.
– Не си прегрешила с нищо божия закон, чадо мое – каза й старият свещеник. – И не се бой от людското злоезичие и завист, както и аз не се убоях, когато и владика чак ме поруга. Готви се ти да получиш благословия за това, което така мъдро и честно си наумила: щом минат Христовите празници, както е църковен ред и закон, аз ще ви венчея с твоя избраник по разум и сърце.
На връщане Султана мина през града с изправена глава и с прояснено лице, та тия, които я срещаха, чудеха й се и никой не посмя да й подхвърли ни половин нередна дума.
До Великден оставаха още две седмици и Султана се зае да изчисти къщата – оная, здравата част, дето живееше с баба си хаджийка. Изнесе всичко вън, на слънце, изми, изпра, изтупа и проветри, вароса стените, а отвън, около прозорците, и долу, на един аршин от земята, нашари с широка ивица синя боя; дъските по стаите, по чардака изтри със счукана керемида, та светнаха от чистота, като да бяха мазани с жълт анадолски восък. Цялата къща се поднови, отвори се, задиша с чист, здрав дъх. Не беше това само за Великден – Султана се готвеше за сватбата си. Като изчисти и прибра отново всичко, тя извади цял такъм шаячни дрехи – потури, джамадан, салтамарка и вълнен тъмночервен пояс – и ги даде на Стояна:
– Иди да ги облечеш в плевнята, пък ела после да видя как ти стоят, какво им липсва, че отдавна не са носени и не са по твоя мерка.
Тия дрехи бяха останали от дядо й, от младите му години чак, но бяха още здрави, от домашен шаяк, боядисани с орехови люпки. В сандъците си тя пазеше и други дрехи – от дядо й, от баща й, копринени антерии и копринени пояси, – но те не бяха тъкмо сега руба за Стояна Глаушев. Като се върна от плевнята, той беше пламнал от смущение, от детинска радост и сякаш беше нов някакъв човек. Султана го разгледа от всички страни, забеляза де да отпусне – у, какви широки бяха рамената му, салтамарката стърчеше отзад! – забеляза де да пристегне и го накара отново да съблече дядовите й дрехи, за да ги постъкми за него.
– От тебе искам – каза му тя – да си купиш само фес и кондури. Да се подновиш за нов живот.
Не беше лесно за Стояна да намери фес по мярка за главата си. Върна го еднаж Султана в чаршията да си вземе по-голям фес, върна го втори път – да го удари на калъп с най-голям номер. Колкото беше неопитен Стоян в тия градски работи, толкова беше и замаян от радост, та дълго го учи Султана да обува и кондурите си – коя кондура беше за лявата и коя за дясната му нога.
На Томина неделя следобед дойде дядо поп Данаил и ги венча. Той не дойде сам, а доведе и малка дружина мъже, жени, деца – свои роднини и приятели, насъбраха се и съседски деца. Старият свещеник каза:
– Ето ти, Султано, кум и стари сват, зълви, девери и сватове, да не сте сами в тоя пресветъл за вас ден. Не бойте се, чада мои, бог е с вас, ще пукне дяволът проклети, ще се обърнат към вас сърцата на сички добри люде, както са чисти и добри вашите сърца. Мълчи и ти, бабо хаджийке – обърна се той към Султанината баба, която и сега продължаваше да мърмори недоволна. – мълчи, радост е влезла в къщата ти, радвай се и весели се.
От селските люде на Стояна бяха дошли само майка му и Благуна. застарялата вече селянка – Стояновата майка – все току си поплакваше от умиление.
Дядо поп Данаил извърши венчавката със смирена тържественост и прочете всичко по книгите докрай. Сетне Султана изнесе вино и ракия, а Стоян вървеше след нея в новото си градско рухо, с червено, влажно лице, като лъснат бакър. Гостите пиха и скоро се разотидоха. Вечерта над разкривените стрехи на хаджи Серафимови я дом запуши втори кумин. Младоженците бяха се прибрали в своя, отделна стая.

X.

Женитбата на хаджи Серафимовата внука и Стоян Глаушев от село Гранче беше голямо събитие в живота на града. От дълги години животът на преспанци течеше като тиха вода по определено, открай време издълбано корито и не се помнеше вече водата да е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове. Далечното минало беше приказка или песен за било и небило, за мъртъв и погребан вече живот, мъгляв спомен, потиснати копнежи и безнадеждна тъга. Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия, тоя малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на околните планини, рядко се случваше да потрепне по гладката повърхност на тихата вода бледо отражение на далечен пожар, да я раздвижи внезапен, долетял отдалеко вихър или някоя дръзка ръка да счупи с камък сивото й огледало.
Тоя път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост. нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия, които никога не са имали своя свободна воля. пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго оръжие освен злия език и злия присмех.
Рано на другия ден след венчавката й Султана забеляза, че край полусрутената стена, която отделяше съседната градина, се навърташе съседката Николица и назърташе отсам, дебнеше нетърпеливо. Султана виждаше, че Николица търсеше нея, и си стоеше вкъщи. Но съседката, загубила търпение, почна да вика:
– Султано, Султано мори, излез де, излез да те видя! Султана излезе на чардака.
– Какво чувам, Султано, сватба сте имали, невеста си станала – продължи Николица. – Казват ми, пък аз не вервам. Как може сватба, пък ние, дето сме, кажи го, в един двор и стари съседи, нищо да не видим, нищо да не чуем, ни свирка, ни песни, ни хоро, както му е ред. тя, казвам, Султана, първо венчило, мома, ех, минали са повечко годинки, но не е парясница или вдовица, или пристанала, та да се крие и срамува, такъв й бил късметът, не беше тя за тоя човек, гледам, върти се из двора селянин, а тя, каквато е, Султана, казвам…
Лееше се поток от думи през порутената стена, думи бодливи, зли, всяка като удар, да засегне, да заболи, Султана слушаше мълчаливо и като дочака една малка пауза, докато Николица си поемаше дъх, каза с твърд глас:
– Това ли искаш да ми кажеш, Николице? Хайде, друг път ще си поприказваме повеке. Бързам. Много ти здраве.
Вратата на чардака хлопна и заглуши отново извилия се глас на съседката.
Обичай беше да се отива у младоженците в понеделника след сватбата на “блага ракия”. А се говореше из града, че хаджи Серафимовата внука живеела със съпруга си още преди да се венчеят. Скоро-скоро следобед в двора се проточи редица от жени, предвождани от една далечна роднина на Султана. И започнаха те още от вратата, засмени до уши, сякаш от съчувствие в радостта на младата невеста:
– Хайде хаирлия! Да сте живи! Де ти емладоженикът, да го видиме? Ти не ни покани на сватбата си, а ние сами идваме! Хаирлия! Хаирлия! Да се затрият лоши люде, какво ли не приказват…
Насядаха свати, една до друга на миндера, като чавки на стряха, засмени, а очите им шарят, оглеждат, и започнаха отдалеч, умилквайки се, разнежени от доброжелателство, но като се надпреварваха една през друга, бързо стигнаха до истинската си цел:
– Дойдохме да ни почерпиш с блага ракия, Султано.
– Да ти видим лицето.
Султана стоеше права срещу тях, чакаше да свършат и да си вървят. Те не искаха да спрат – злоради, доволни, че бе успял планът им, че бяха я заварили неподготвена.
– Човек за една чест живей.
– Честта на жената, това е…
– Благата ракия.
– И да си пази скута… хи-хи!
– И да покаже чисто чело, когато му дойде времето.
– Хайде, Султано, давай ракията. Много ли е блага, а?
– Ама и зетят требваше да бъде тука. Де е избегал, де се е скрил, боже…
– Гледам го оня ден, вратът му, ей такъв дебел и червен, червен. Ти, Султано, доста почака, но барем дочака.
– Здраво нещо, големо, селско… хи-хи!
Султана стоеше срещу тях и все повече бледнееше. Сетне отеднаж лицето й пламна в ярка червенина. И тъкмо понечи да заговори, всичките свати зяпнаха, ококориха очи срещу нея, нетърпеливи да чуят какво ще им отговори.
– Аз се срамувам от това, което ми говорите – рече тя. – Вие не се ли срамувате?
Настъпи късо мълчание. Една-две от жените страхливо се размърдаха на местата си. Султана продължи, а по челото й избиха ситни капчици пот:
– Дошли сте да ми искате блага ракия. Немам блага ракия. Немаше кой да ми я приготви. Аз ли требваше, та сега да ви наливам в големи чаши? Ето баба ми, нели я виждате. Нема кой да ме отсрами пред такива като вас. Дошли сте да ми се порадвате, а? Чакайте, сега ще ви зарадвам. Чакайте, сега ще се върна.
Султана излезе. Сватите останаха сами, започнаха да се пулят една в друга, да кривят вратове, да клатят глави една срещу друга, а една в ъгъла започна да под-смърча разтъжена. Султана се върна в стаята, преди да успеят сватите да се съвземат. Тя бързо раздипли пред очите им брачната си риза – бяла, с копринени кенари, със ситни дантелки по краищата – и както беше бяла като сняг и чиста, ясно личеше на единия й край аленото цвете на девствеността.
– Тъй, тъй – започна една от сватите, – нели казах аз, Султана…
– Доста – прекъсна я хаджи Серафимовата внука. – Видехме се и се чухме. Сега станете и си вървете. Вървете сега и разправяйте из града какво сте чули и видели.
Тя отново бе побледняла, ръцете й трепереха и накрая не можа да се въздържи:
– И пазете добре своите си щерки!
На другата сутрин пък дойде общинският слуга.
– Ще дойдете – каза той на Султана, – ще дойдете ти и… и… твоят човек в общината днеска следобед, преди клепало.
– Пак ли? Сега пък защо? И после, моят човек е на работа. Ще се върне късно.
– Ще му пратиш хабер да си дойде по-рано.
– Е, защо ни викат?
– Реши се да платите десет гроша джеза.
– Това ли? Ами да ти дам десет гроша да им ги занесеш ти.
– Аз ли! Ти какво си мислиш… Ще дойдете вие двамата, ще си платите джезата и ще ви се говори нещо. Ама да не ме караш да идвам пак, чу ли?
До обед Султана ходи все замислена из къщи. Около час време преди да бие църковното клепало, тя извика от махалата едно момченце, обясни му как да намери Стояна в чаршията и го изпрати да му каже веднага да си дойде вкъщи. Докато чакаше мъжа си, тя извади от сандъка зетьовското му облекло – потурите, джамадана, салтамарката, пояса, новия му фес, донесе и новите му кондури. Стоян дотича запъхтян, уплашен. Като видя, че невестата му е жива и здрава, че нищо не се бе случило, той въздъхна:
– Уф, аман веке… Измъчиха ме. Какви люде!
Граждани уж…
Султана не се спря да го разпитва – знаеше какво ще чуе, пък и нямаше време.
– Ела да ти полея, да се умиеш – каза тя.
Сетне му подаде да облече новите дрехи, помогна му да навие новия пояс, сложи му и феса на главата. Изгледа го, премери го от глава до пети, влезе бързо в съседната стая и се върна с пълна шепа медни и сребърни пари.
– Де ти е кесията? Нели ти дадох вчера една кесия, да я имаш за пари.
– В другите, старите ми бечви – отвърна Стоян и се спусна да вземе кесията.
– Ето Тука – продължи Султана, – между тия бакърени и сребърни пари има и една жълтица. Прибери ги сичките в кесията, вържи я и сложи я в пояса. Така. Сега слушай и помни добре какво ще ти кажа: викат ни и двамата в общината. Ти ще отидеш сега, ти си мъж, а пък аз немам никаква работа там. Общината е близу до църквата, ще попиташ, ще ти кажат. Там е наместникът и некои от чорбаджиите, може да са и сичките общинари там. Ще влезеш при них и нема да се боиш. Ще целунеш ръка на наместника; той е най-главният и е наместник на владиката. Слушай добре по-нататък: преди да ти кажат те нещо, ти ще побързаш, ще извадиш кесията и ще я пораздрънкаш, да се види, че в нея има повечко пари. Ще извадиш жълтицата, ще я подадеш на наместника и ще кажеш: ето, отче, давам тая жълтица от сърце; ожених се и я давам за църквата. После каквото и да ти кажат, може и да ти се карат, ти си мълчи и накрая кажи: прощавайте, сбогом. Ще слушаш и ще си мълчиш, че може да сбъркаш нещо. Хайде сега, върви и не бой се от нищо.
Стоян я слушаше учуден, сетне тя му заприлича на майка му и на сестра му Благуна, които често му се караха и го поучаваха, когато беше малък, и това му се видя смешно. Той се ухили. Султана сега му се виждаше смешна и по-мила със строгите си очи и тъй малка, нежна, хубава с белия си тюлбен на главата, с блестящи пулейки по краищата му. Стоян й се усмихваше разнежен и несъзнателно протегна ръце към нея.
– Не чуваш ли какво ти приказвам? – перна го по ръцете тя.
– Чувам, чувам…
– Запомни ли добре какво ти казах?
– Чувам… Запомних, запомних добре. Само че… мене хич не ми се ходи там при… владиката, но… щом казваш… Отивам, отивам, не се сърди.
Колебанието му скоро премина и Стоян тръгна към общината с лекомислието на нищо неподозиращ наивник. Едва пред самата сграда, дето се помещаваше канцеларията на църковната община, той се посепна и на лицето му се изписа смешна детинска радост.
В широката стая, с миндери край трите й стени и с прозорци един до друг, го въведе общинският слуга и като че ли той пръв започваше да го съди, каза надуто:
– Ето го новия преспански зет.
– Да, аз съм – усмихна се тъй, в пространството, Стоян Глаушев и веднага бръкна в пояса си, да извади кесията.
Той забеляза на миндера насреща един не много стар свещеник с бледо, сухо лице, с рядка брадица, а пред него беше сложена ниска масичка. Това беше сигурно наместникът, а Стоян си бе мислил, че е стар, с бели коси и дълга до пояса бяла брада. В стаята плаваха и се люлееха кълба тютюнев пушек и през тях -Стоян видя по миндерите десетмина, повечето стари люде, насядали прилично, с чибуци и броеници, с различни лица, но всички го гледаха еднакво чужди, намусени, строго, отдалече. Общината беше в пълния си състав – може би поради важността на въпроса, или пък от преголямо любопитство към дръзката хаджи Серафимова внука. Неочаквано Стоян забеляза познато лице: встрани, близу до вратата, седеше вуйко Тасе – по-намусен, по-недостъпен от всички насядали тук люде. Стоян се зарадва, като го видя – свой между чуждите: нали беше вуйко на Султана, – и дружелюбно го поздрави.
– Как си, вуйко Тасе?
Вуйко Тасе смръщи още повече вежди и презрително наведе глава. Той не беше член на общината, но бе дошъл като близък на подсъдимите и с чувство на засегнат, на пострадал и на обвинител. Стоян се смути и се заозърта – нямаше ли тук никой, който да го подкрепи? На другата му страна, пак близу до вратата, седеше млад, дълъг и сух човек, цял извит, от петите на дългите му нозе до провисналия отпред на феса му пискюл, над ниска маса; дългите му лакти стърчаха далеко навън и пишеше, пишеше, като че ли беше осъден вечно и безспирно да пише. Стоян дигна от него отчаяния си поглед и тогава видя съвсем близу дядо поп Данаил, седнал на ниско столче до масата на общинския писар. Стоян се втурна към стария свещеник и понечи да целуне ръката му, зарадван, развълнуван.
– Не, не – отклони го кротко, услужливо дядо поп Данаил. – Първо там, целуни първо ръка на наместника. И полека, полека, не се плаши, нема нищо.
Стоян целуна доста непохватно ръка на владишкия наместник и се изправи до масичката пред него. Така: първото нещо, да целуне ръка на наместника, значи, свърши; сега – второто. Стоян извади кесията, развърза я, но забрави да я раздрънка, извади жълтицата и я сложи на масата:
– Ожених се и ето, тая жълтица за църквата.
– Бре! – чу се глас в широката стая.
За една минутка в стаята се чуваше само острото скърцане на писаревото перо. На масичката пред наместника кротко сияеше златната пара, като случайно попаднало там слънчево петно. Стоян веднага забеляза как един дребен старец, седнал цял като малка купчина на миндера до наместника и само едрата му глава тежеше нанапред под нисък тъмноморав фес, му направи знак, с дългата си броеница в ръка, да се дръпне по-назад и се чу неочаквано дебелият му кънтящ глас:
– Застани там, към вратата. Сички да те виждаме. Стоян се поогледа плахо и се дръпна чак до вратата.
– Де е жена ти? – попита го наместникът и не сваляше очи от него. – Ние ви повикахме и двамата.
– Тя нема никаква работа тука – отговори Стоян с думите на Султана. Сетне си спомни, че тя му каза нищо да не говори, и стисна устни, като се закле вече да не проговаря.
– Как нема никаква работа тука! – продължи наместникът. – Вие сте и двамата виновни пред църквата и общината. Общината се грижи за всички благочестиви християни да изпълняват закона и да живеят честно. Вие, безумни, се отлъчвате от стадото. Венчали сте се без позволение от общината, от църквата. Преди да се венчеете, ти дълго си живеял в дома на младоженката. Кажи, верно ли е това? Стоян мълчеше.
– Кажи де, или не ти се приказва по тая работа – обади се друг от общинарите и продължи: – Тука сичко ще си кажеш. Нищо нема да криеш. Ние знаем, че си живеял там. Ами вие срещахте ли се, такова… тя идваше ли при тебе, или ти… тъй де, нели се сещаш…
Стоян продължаваше да мълчи. Но той смътно чувствуваше, че тия люде искаха да го обидят, да го унижат, да натиснат главата му в земята, да го принудят да говори за неща, за които не се говори пред други, пред чужди люде. По врата, по лицето му започна да пълзи червенина, в очите му напираха сълзи.
– Ти мълчиш, значи, чувствуваш се виновен – каза наместникът и се изправи, като че ли се готвеше да стане. – Ти и жена ти сте извършили голем грех и сте показали непослушание.
– Аз живеех в плевнята – сякаш изведнаж се досети да се защити Стоян.
– Така – кимна му наместникът. – А после?
– После… нищо.
– А, нищо, значи.
– Нищо.
Чу се тих, сподавен смях.
– Не можеш да се оправдаеш, момко – поклати глава наместникът. – А който стори грех, ще си получи наказанието. За това, че сте се венчали без позволение, общината ви налага десет гроша джеза.
– Ама това ли било? – зарадва се Стоян на тая бърза развръзка и дори се усмихна, извади наново кесията и започна да рови в нея. Освен парите, които му даде Султана, в кесията той имаше и двайсетина гроша свои пари. – Ето, ето… Щом е за десет гроша…
Той сложи на масата парите и пак се отдръпна към вратата. Наместникът погледна купчинката пари, като да ги провери с очи, и отново дигна строго лице към Стояна:
– Това, с джезата, едно. Сега друго: ние научихме, а и ти сам призна с мълчанието си, че преди да се венчеете, ти и сегашната ти жена незаконно сте…
– Преподобни отче, и вие, почтени старци и чорбаджии – чу до себе си Стоян гласа на дядо поп Данаила, – защо мъчите тоя невинен като овчица млад човек, той е чист като агнец, аз знам добре това. Ако има некой виновен в тая работа, това съм само аз и мене ще съдите вие.
– Ти после, дедо попе – направи му знак с ръка наместникът и додаде сърдито: – Потърпи, ще дойде и твоят ред.
Настана мълчание. Тогава Стоян тихо повтори думите, които сякаш му подсказа старият свещеник като най-точен отговор:
– Защо ме мъчите вие, стари люде?
И пак настана мълчание. Дребният старец, който седеше до наместника, размаха към Стояна броеницата си и рече с кънтящия си глас:
– Ха си върви, върви си, момко. Стоян понечи да си тръгне, но се сети за поръките на Султана, обърна се пак към старците и каза:
– Прощавайте. Сбогом.
Като излезе вън, пред него се изправи общинският слуга. Едва сега избухна Стоян, огорчен, разтъжен:
– Ама какви люде сте вие гражданите бре, какви люде сте! Уф!

XI.

Стоян Глаушев доста време живя между преспанци като чужда птица в чуждо ято. Те не искаха да приемат лесно в средата си неканения пришълец, който с женитбата си така бързо и така дръзко си извоюва правото на техен съгражданин. Така пред него се разкриваше обратната страна на един живот, който бе го привличал с голяма сила. Но въпреки огорченията и разочарованията, които му поднасяше новият му живот, той се прилепваше все по-плътно към него. Притегателната сила на града не отслабваше, съсредоточена сега в Султана, в новия му дом – Султана, неговата невеста, най-хубавото чудо на негостолюбивия и толкова хубав град! Тъкмо това никак не можаха да му простят преспанци, че се ожени за хаджи – Серафимовата внука, а ето такова едно невероятно чудо бе станало и беше толкова хубаво! Стоян бързаше, колкото можеше, да се пограждани, за да не привлича постоянно върху себе си завистта и злобата на лошите люде, а родното село оставаше все по-надалеч, в спомените му. Понякога, в минути на горчива обида, той се връщаше в мислите си към родното село, при майка си и сестра си Благуна, при воловете и в широкото поле. тия завръщания ставаха мъчителни и засилваха тъгата му по нещо голямо и най-важно, но и неясно в съзнанието му, може би нещо, което би било съчетание между хубавото в родното село и хубавото в града. Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато? Скоро след сватбата на Султана някак набързо, за ден, два умря баба й, старата хаджи Серафимица. Стоян, като видя мъртвата, каза философски:
– Вчера – сватба, днеска – смърт.
И му беше тежко, че беше именно така в живота, тъжно му беше и за умрялата бабичка. После, когато започнаха да идват жени от целия град с китки и свещици за мъртвата, като ги чуваше с какви добри думи утешаваха Султана, макар да се виждаше, че тя не скърбеше много за баба си, Стоян не знаеше как по-добре да посреща и изпраща всички тия добри жени, та стана нужда жена му да го позадържа:
– Ти не викай толкова, като разправяш за баба, и не се хили така: се пак мъртвец имаме вкъщи.
Стоян подигна рамена: ето такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!
Султана погреба прилично баба си, изпълни точно реда и всички обичаи и като че ли с това пак обърна към себе си сърцата на людете. Заглъхна всякаква зла врява около женитбата й, негли гробът на старата жена се издигна като някаква преграда. Пък и времето минаваше и завличаше всичко, което вече е било, животът не спираше на едно място.
Един ден Стоян срещна в чаршията Махмуд бега – господаря на родното му село – и помисли, че бе дошъл краят на живота му. Турчинът мина край него и дори го погледна, но не го позна, не се спря да го пита защо бе убил хрътката му, не извади нож да го заколи.
“Ц-ц-ц! – възхити се Стоян сам от себе си. – Де ще ме познай той сега! Друг човек съм аз веке, друг…” Като се ожени за хаджи Серафимовата внука и облече градски дрехи, Стоян Глаушев се възгордя малко. Стана по-смел и по-отворен. Голямата му телесна сила личеше по-ясно в новите му дрехи и когато работеше по риза в казанджийските работилници, и както стоеше тъй изправен насреща: големите му ръце висяха полуразтворени, като да се готвеше всеки миг да сграбчи нещо, да дигне, да премести. И приказката му стана по-друга. Умееше да предизвиква смях, понякога и сам се смееше повече от другите, а когато се разпалваше, той надвиваше тежестта в говора си, вдаваше се цял в приказката си и ставаше дори сладкодумен. Понякога, макар и за късо време, той се затваряше в себе си, лицето му се помрачаваше, ръцете му се отпущаха. Тогава се оплакваше на Султана като дете:
– Хвана ме мъка…
Когато се раззелени и пролетта се разцъфтя навред, Стоян изчезна от къщи за цял един ден. Беше празник, нямаше работа в чаршията и Стоян не можа да се задържи вкъщи. Върна се прегладнял и омърлушен – през целия ден бе скитал из полето около града, лежал бе по междите и ливадите, във високата избуяла трева, гледал бе раззеленелите се ниви. Така той изчезна на няколко пъти и по-късно, когато пламна лято по широкото поле. Султана му се караше, а той като немощливо дете:
– Мъка ме хваща и… така.
Боеше се от жена си и не искаше да му се кара, та като оставаше свободен, вместо да скита из полето – нахвърляше се да работи в градината. Не беше опитен в градинарската работа, но работеше с преголямо усърдие – копаеше, прекопаваше, дълбаеше, а оставяше Султана да прави лехи, да сади цветя и зеленчук. Теглеше го земята и той работеше над нея до изтощение. Малко време му оставаше за нея.
Заговори еднаж за гайда, за кавал и Султана му се скара:
– Нели си селендур!
Тя не харесваше и песните му, а Стоян пееше доста хубаво и още по-хубаво би било да можеше понякога да си посвири на кавал.
– За смех ще ме сториш пред целия град – казваше му Султана.
Той не можеше да разбере гражданското й честолюбие. Такива си бяха те, гражданите: горделиви, присмехулници.
Това беше потиснатата в душата му тъга по родното село и неотразимият зов на земята, която бе го родила. Но това беше може би друга, стара и прастара болка. Все пак радостта беше по-трайно, постоянно чувство в младото му сърце.
Той не спеше вече в плевнята и влизаше като господар в къщата на прочутия хаджи Серафим. Младата му невеста гледаше да подбужда и засилва чувството му на гордост и господарство. Тя искаше да го направи истински гражданин и беше упорита, неуморима в това си желание. Разнежен, изпълнен с възхищение от нея, Стоян беше като восъчна топка в нейните малки ръце. тя не пропущаше да остави следа върху тая тежка, ръбеста топка било с нежно поглаждане на тънките си пръсти, било с доста чувствителен натиск. Тя усещаше, че навътре във восъчната топка оставаше нещо твърдо и неподатливо, но Стоян иначе се оставяше в ръцете й, вслушваше се във всяка нейна дума и бързо възприемаше поуките й. Тъкмо в това сега се проявяваха техните взаимни отношения: той – с неговата видима и неговата скрита сила, наивността и добродушието му, възхищението му от нея, и нейния бистър ум, твърдост и вродена деликатност. Султана би могла да каже, че го държеше в ръцете си, но пазеше мъжкото му достойнство – мъжът е “благословен от Бога” – и като че ли тя се боеше малко от него, от нещо неясно в него, което още не познаваше.
Когато бяха сами или бяха двамата заедно между чужди люде, беше най-добре, ала не беше тъй, когато останеше той сам между чужди, както беше в чаршията. Гражданите все още не го приемаха като свой. Беше като дете, което прохожда, но ръката, която го водеше, често го оставяше или дори го тласваше напред. И Стоян се воден и тласкан от тая ръка, се объркваше от своето нараснало честолюбие, от копнежа си да заеме определено място в новия живот и, от друга страна, все още пресрещан със студенина, присмех и вражда. Той все още страдаше между чуждите, но имаше и едно оръжие – търпението си, също и хубавата си усмивка, зад която понякога скриваше горчиви сълзи. Най-дълбоко го нараняваха присмехът на чуждите, лошите шеги, които му устройваха, а Султана му казваше:
– Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.
Стоян гледаше да умилостиви другите, да им покаже добрата си воля и всичката доброта на сърцето си, а Султана му казваше:
– Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.
Още повече се разбъркваше и се размътваше в душата на новия гражданин, но младата жена разкриваше пред него ясна, определена цел:
– Ти нема да бъдеш се слуга и последен работник по чуждите казанджийници! Учи занаята! Гледай, следи, внимавай как се работи, да станеш и ти майстор.
Стоян често сменяваше работилниците според това де се топеше и се чукаше бакър; приемаха го навсякъде – такъв силен работник, – но навсякъде му даваха тежък чук – винаги най-тежкия – и го държаха само около голямата наковалня, до голямото огнище. А той при всяка по-свободна минута крадливо се примъкваше към тезгяха, дето работеха по-старите, опитните калфи и майсторите, които изкусно извиваха медни листове, правеха и украсяваха всякакви съдове с малки, леки железни и дървени чукчета. А те, майсторите и калфите, като го видеха по-свободен и да се заглежда в работата им, посрещаха го със зли очи, с подигравки, пращаха го да донесе вода от най-далечната чешма – водата оттам била по-хубава – или го пращаха по друга някаква работа вън от работилницата. Навсякъде беше същото с него, в която и работилница да се преместеше. И колкото и да беше търпелив и добродушен, колкото и да помнеше поръките на Султана, която постоянно го подтикваше и насърчаваше, в сърцето му непрестанно се набираше мъка, обида, гняв, пък и злоба срещу людската злоба.
Бяха привършили еднаж доста рано следобед с чукането на голямата наковалня, след като бяха чукали от тъмни зори, и Стоян остави своя чук – и тоя път най-тежкия в работилницата, – облече горната си дреха, а очите му все към тезгяха. Беше много уморен, цял в пот,! ризата му беше мокра, но пак се приближи той към тезгяха – стори му се, че днес всички бяха добре разположени към него и тъкмо беше време да погледа как работеха майсторите и калфите. Пък и един от калфите на отсамния край на тезгяха го погледна дружелюбно и му подхвърли:
– Да погледаш ли? Ела, ела, погледай…
Той очукваше с дървен чук един голям гюм и Стоян се наведе, за да вижда по-добре, наведе се още по-близо. Неочаквано, уж на шега, калфата посегна с чука и го цапна по носа. Стоян се дръпна усмихнат, макар да избиха сълзи в очите му, но усети как потече от носа му топла, лепкава влага. Той се обърса с длан и като погледна – видя кръв. За един миг цял се промени, наежи се, настръхна чак с рамената си и така се преобрази лицето му, че всички се загледаха в него. Бавно, ала като да беше друг някакъв човек, той пристъпи към голямата наковалня и дигна оттам своя, най-тежкия чук. Калфата, който го удари, скочи от мястото си и по тезгяха избяга на улицата. Тогава Стоян Глаушев размаха тежкия чук, развъртя се, запъхтян от ярост, с кръвясали очи, изпо-чупи всичко, що се мярна пред погледа му. Надигна се шум и вик, разбягаха се всички от работилницата, наскачаха люде и от съседните работилници, а Стоян, като нямаше вече какво да чупи, замахна с всички сили и хвърли чука в големия рафт на отсрещната стена, дето бяха наредени какви ли не съдове, и сега всичко полетя надолу с трясък и звън.
– У, вържете го! – извика някой от улицата.
Привлечен от тоя вик, Стоян се помъкна нататък и застана пред вратата на работилницата с увиснали огромни ръце, като разярена мечка, дигнала се на задните си нозе.
– Ела да ме вържеш, песи сине крастав! – изхриптя той, а нищо не виждаше с помътените си очи.
Шумната казанджийска чаршия бе стихнала, струпали се бяха наоколо много люде и от тях се отдели мъж с бели коси и червено лице – майсторът, при когото бе почнал Стоян за пръв път. Тихо се приближи старият човек и рече:
– Стоянче, синко, що си наумил… Смири се, ела, ела при мене.
Улови кротко Стояна за ръката и го поведе към работилницата си. Вътре старият човек го накара да седне и сам седна срещу него:
– Кажи, синко, що стана, що искаш от тия люде насреща?
– Искам да уча занаята! – отговори Стоян гневно, а бесният напор в гърдите му отслабваше, чезнеше.
Старият майстор също бе дошъл някога от село и знаеше, че Стоян беше усърден работник. Той дигна към него сините си очи и каза:
– Добре, много добре. Ти при мене ще останеш, аз ще те уча и ще те науча. И пази се от зло, синко, пази се от зло.
Преуморен, отпаднал се довлече Стоян вкъщи, но не влезе вътре. Седна на стъпалата вън. Седя дълго тук и дълго плака, тихо, с обилни сълзи.
Жена му го видя още като влезе той в двора и през цялото време го гледаше отвътре, но не излезе да го пита и разпитва. Едва на другата сутрин, преди да тръгне той на работа, тя му заговори. А Стоян – кой знай откъде му дойдоха тия думи – й каза:
– Пробих. Дебела стена пробих. С голема сила, с голема мъка и сълзи. Брей, човек щех да убия! Сега и майстор се намери да ме учи, сега… – не довърши той, пък и думи не намери, не знаеше как да обясни всичко и каква ведрина бе се разтворила сега пред очите му, в душата му.

XII.

Успокои се Стоян Глаушев, щом седна на тезгяха на майстор Кочо. Това стана, след като ходи Стоян да чука по разните работилници повече от две години. И добре, че се намери милозлив човек да го подкрепи, да му подаде ръка – иначе можеше да върти големия чук още двайсет години и цял живот, без да може да стигне до тезгяха. Такъв беше редът в занаята – трудно беше да минеш по-горе, години минаваха и никой не даваше да го стигнеш, да го изпревариш. А Стоян непрестанно чувствуваше на широкия си гръб Султанините ръце, побутваха го, тласкаха го да върви напред, малки, упорити, твърди. И в него припламваше огън, подклаждан пак от Султана, да стане изкусен майстор, да овладее чудната игра на малките чукчета по медните съдове, песента им звучеше сладостно, изпълваше, завладяваше душата му. Стоян се улови със страстен порив за ръката на майстор Кочо.
Той и сега слизаше да чука на голямата наковалнядо голямото огнище, но имаше си свое място на тезгяха редом с другите калфи, своя наковалня и свои железни и дървени чукове. Майстор Кочо му обеща да го учи на занаята и с още по-голямо усърдие го учеше, като видя, че Стоян беше схватлив и имаше вярна ръка. В началото малките чукчета изглеждаха много леки на Стояна, губеха се в мечешките му лапи, но за малко време той свикна с тях и разбра с радост, че тъкмо с тия малки чукчета наистина можеше да се направи нещо. Дотам свикна с тях, че ги чувствуваше като част от ръцете си, завладя ги и едва тогава можеше да удари точно там, дето сочеше окото му. Майстор Кочо подробно му обясняваше кое как да направи и често го насърчаваше, а като мина някое време, виждаше се, че се радва на работата му. Не му обясняваше вече надълго и нашироко най-прости неща, с думи или с пример, като вземаше чука от ръцете му и пак му го връщаше, а му казваше с доверие:
– На това за тепсийка. На това за дъно на гюм.
На Димитровден майстор Кочо му определи шестстотин гроша годишна заплата – до другия Димитровден. Учуди се Стоян в радостта и в гордостта си, когато жена му Султана рече:
– Не са много тия пари за цела година. Требвало да поискаш повеке.
Стоян и не помисли да иска повече пари. За него беше най-важно, че седеше на тезгяха редом с другите калфи. Много по-важна беше плодотворната игра на чукчетата, тяхната сладка песен. Да, и парите, но малко ли бяха шестстотин гроша за една година? И Стоян се опита да възрази на жена си:
– Майстор Кочо знай… той ке учи…
– За себе си секи сам знай най-добре. Учи те, пък ти работа му вършиш – отсече хаджи Серафимовата внука.
“Е, да поискам повеке” – помисли Стоян, но като отиде на другия ден на работа, седна на мястото си, чу гласа на стария майстор, той забрави да спомене за заплатата. После, като минаха дни и седмици, беше вече късно. Не му заговори вече и Султана, примири се и тя. Работната година потече. Падна първият сняг, настъпи зимата. Стоян си мислеше: “Брашънце, дал господ, дърва имаме, работата ми – работа, какво повеке може да иска човек?” И току си подсвиркваше – тъй, сам на себе си, особено вечер край огнището, докато жена му в съседната стая постилаше леглото за спане. Една вечер, преди Божик, тя нареди леглото и се върна с дебела мека ямболия, прехвърлена през рамо. Каза му:
– Върви да спиш. Късно е.
– Ами ти? – попита той изненадан: за пръв път тя сама го подканяше да си легне.
За Султана брачното легло беше дълг, закон, ред. Тя не издаваше чувствата си, не позволяваше прекалености, буйни излияния, самозабрава. Тя обуздаваше поривите на тялото си със строга, дори мрачна студенина, боеше се от тяхната нечестива, дяволска сила. Стоян пък се боеше от нея, от жена си. Той се отдаваше цял на душевните и телесните си вълнения, склонен беше да се остави да го понесе всяко чувство, но нейната разумна, предварително премислена сдържаност го сковаваше, караше го да се стеснява и срамува. Сега неочаквано Султана проявяваше, както му се стори, нетърпение. Сърцето му се изпълни с греховна радост, естествената руменина на лицето му се сгъсти, в очите му проблеснаха лукави пламъчета, лукава усмивка пробягна под русите му, вече сгъстили се мустаки. Ала когато се осмели да подигне към нея овлажнелите си очи, срещна тъмния й поглед – строг, студен и пълен със зъл укор. Тая нощ тя не спа при него. Нареди си легло край огнището и там остана да нощува.
От някое време Султана бе се променила и сякаш сега забеляза той, че бе се променило лицето й, изразът на очите й, цялата й снага. Още от първата им среща тя му се виждаше чудна, тайнствена, със свой, отделен живот, та сега не го учуди много и видимата промяна в нейната външност. Тя не дойде вече да спи при него и все беше заета с някаква много важна работа, която държеше по-далеч от него, пък и той никак не пожела да узнае какво шиеше тя, какво плетеше, какво криеше в сандъците. Той се измъчваше в студената стая, сам през дългите зимни нощи, но се връщаше уморен от работа и сънят бързо го успокояваше. Не смееше да се оплаче на Султана от своята самотност – би се стопил от свян и детински страх, преди да се реши да продума – за какво? За топлината на леглото, за почти детинската му скръб, че бе го пренебрегнала, за тъмната, властна, сладостно пареща мъка, в която гореше младото му тяло, за несъзнателната му жажда за никога неполучени и непочувствани нежности и милувки. Стоян не знаеше как да нарече с най-хубави думи всичко това и оставаше само мъжката му незадоволеност, макар и сам да се утешаваше и укоряваше. Султана знае. Види се, така трябва да бъде. Това, което бе получил досега, стигаше. Султана знае по-добре от него. Той, Стоян, много лесно се поддаваше на съблазните на дявола. Султана беше най-умната, най-добрата, най-грижовната жена и стопанка. Не спеше с него, но с нищо не намали грижите си за стопанина – навреме да сложи ядене, да приготви леглото му, да го събуди рано – той често се успиваше сутрин, а не биваше да закъснява за работа, – да му полее всяка събота вечер да си умие с топла вода главата и нозете, да му даде чисти долни дрехи. Султана всичко знае, всичко слага в най-добър ред – каква чудна жена е тя! Силна жена – той забеляза, че снагата й натежаваше, виждаше я уморена, с повехнало, подпухнало и странно променено лице и погледът й бе омекнал, но бе станал някак чужд – дали не беше болна? – и все пак не преставаше със същото усърдие да се грижи за къщата и за мъжа си. Най-сетне Стоян видя, че тя беше бременна. Но това беше нещо, за което не можеше да се говори между мъж и жена. Това беше женска работа, женска грижа и беше срамно да заговори мъж за него, да разпитва. Стоян попоглеждаше наедрялото тяло на жена си изпод вежди с пресилена сериозност, макар постоянно да го гъделичкаше детинско любопитство, и когато беше сам, се усмихваше от също такава детинска, глупава радост, та бързаше сам да се укори: “Ей че си!… А ето, ставаш веке баща…”
Минали бяха вече празниците, и Водици, и Свети Атанас, през една тъмна февруарска нощ Стоян чу през съня си врява и тропот из къщи, но не стана да погледне и едва на другата сутрин дочу плача на новороденото в оттатъшната, най-малката стая. Той се измъкна незабелязано, в чаршията нищо не каза, вечерта пак се прибра крадешком. Пък и Султана всичко бе скрила от него, скрила се бе и тя в малката стая, чуваше се само гласът на малкото. Стоян искаше да я види, искаше да види детето, но влезе, затвори се в стаята си и се готвеше да си легне, макар да беше и гладен. Тогава чу през вратата чужд, груб женски глас:
– Излез да вечеряш бре! Ето, излез…
Стоян попристегна пояса си и се върна в стаята с огнището. Видя стара, прегърбена жена, със запретнати ръкави и влажни, кокалести ръце – бабичката, която бе донесла предната нощ детето му. Стоян никога не бе я виждал.
– Седни там – каза му тя, но като че ли не го забелязваше. – Приготвили сме ти вечеря. Какъв мъж, пък момиче направил! Хайде, хайде – додаде тя по-кротко, – нека ти е живо, ако е момиче. Млади сте, и други ще си родите.
Стоян седна да вечеря, смутен, цял зачервен до сълзи. Нахрани се мълчаливо, набързо и се прибра в стаята си. Значи, истина е – той е вече баща, има дъщеря. И му се струваше, че бе станал по-тежък, по-важен, макар че детето беше момиче. На другия ден в работилницата го подкачиха другарите му, които бяха научили от жените си за раждането на детето, обади се и майстор Кочо. Накараха го да почерпи. Стоян хвърли на тезгяха два онлука за ракия и за пръв път не се засмя на такова весело нещо, а само поприглади мустаките си. Трябваше да се държи прилично.
Султана се върна в общата им стая едва след като минаха четиридесет дни от раждането и тя си взе молитва в църквата. Върна се тя заедно с малкото и с люлката му. Животът си потече постарому. Понякога Стоян дочуваше нощем плача на детето, усещаше как ставаше Султана да го кърми, но всичко туй като че ли ставаше насън. И все пак, ден след ден, някак неусетно в сърцето на Стояна започна да се поражда едно определено чувство към тоя малък нов човек в дома му.
Една неделна сутрин през пролетта Стоян забеляза от леглото си как малката му щерка посягаше с треперливи движения на ръчичките си към герданче от пъстри стъклени мъниста, което беше вързано на люлката. Султана ставаше по-рано. Бащата и детенцето бяха сами в стаята, през прозорците надничаше утринното пролетно слънце и в блясъка му чистите ръчички трептяха и се люлееха като бели пеперуди около шарените мъниста. Бащата стана от леглото и се наведе над люлката. Детенцето трепна цяло, после се загледа в него със сините си очички и току се усмихна с беззъбата си уста. Засмя се и Стоян с нова, пълна радост. Той се огледа като крадец и плахо посегна да пипне това малко същество, чиято кожичка по бузичките беше като мека коприна. То се уплаши от големите му пръсти, сбърчи лице, заплака. Стоян бързо се отдалечи – да не би Султана да забележи, че бе пипал малкото и че го разплака. Бликналата сега радост остана в сърцето му ведно със сладостната гордост, че това детенце беше негово, плът от плътта му.
Той излезе вън, в светлото пролетно утро, и започна да разчиства рухналата част на къщата – работа, за която често мислеше и много пъти бе я отлагал. Отделяше накуп здрави керемиди, кирпичи и камъни, издърпваше прогнили греди и дъски. Така работи до обед и като се разтвори към него здравата част на къщата, реши да повика майстори – да изрежат щръкналите навън греди, да иззидат отсам стена, да обковат тавана с дъски. С купището развалини и там, край плевнята, той ще се разправи сам през свободното си време.
– А, какво ще кажеш – подхвана той разговор, като седнаха да обядват, и изложи пред жена си целия си план. Решил бе да го изпълни, но не би могъл без одобрението на Султана, разбира се; най-сетне, къщата беше нейна и после, прилично е човек да се посъветва със стопанката си. Султана каза:
– Добре, добре. Отдавна беше време.
– Кирпичи, греди, дъски имаме – сви важно вежди Стоян като всеки грижовен стопанин, – а двама зидари за ден, два ще свършат. Ще ни требват десетина гроша пари – продължи той със същата сериозност, като да пресмяташе в ума си предвидливо всички подробности, а приятно го ласкаеше тая нова роля в живота им. Той дори важно се поизкашля, като майстор Кочо, когато всяка събота следобед нареждаше калфите си за работа през следващата седмица.
Мисълта за малката щерка озаряваше като вътрешна светлина лицето му. Когато биваше вкъщи, той все гледаше да се надвеси над люлката, да попипне копринената кожица на детето, да го вземе в ръцете си, но повече скришом от жена си, от други люде – стесняваше се, боеше се да прояви пред други очи своята голяма радост. Ала ето, щом настъпиха големите горещини след Петровден, детето заболя. И след непълна седмица издъхна в ръцете на майка си. Стоян като че ли не можеше да повярва, че това прекрасно, живо цвете така отеднаж увехна. Но бързо разбра всичко и плака с глас. Султана не пророни сълза, само очите й горяха – сухи, с мрачен блясък. Тя окъпа, облече мъртвото дете бърза, похватна, както всеки ден. Стоян не можеше да се раздели така бързо с рожбата си. И не даде никому, а сам той на ръце занесе на гробищата малкото мъртво телце – да бъде с него и по-близу до него до последния миг. Върнаха се вкъщи и той седна неподвижен, с потъмняло лице, като обгорен от мълния, и не искаше да хапне според обичая за бог да прости. Като се разотидоха няколкото жени, които бяха дошли да изпълнят тъжния обичай, Стоян пак заплака и търсеше с очи детската люлка. Султана бе я прибрала негде веднага, както и всички дрешки на мъртвото. Стоян се ослуша в тишината, която изпълваше цялата къща като студена сянка, и гласно изхлипа, борейки се със сълзите си. Жена му тежко въздъхна:
– Стига. Човек требва да се държи.
– Жено – той за пръв път я нарече така, – детето е рожба от сърце, от сърцето се откъсва.
И в чаршията му се чудеха как посърна толкова много и така се бе вдал в скръбта си. Много дни минаха и усмивката едва-едва започваше да се връща на лицето му. Това беше неговата първа истинска скръб, която го удари отеднаж и така дълбоко.
Наближи Димитровден, началото на новата работна година, и Султана попита:
– Казвал ли ти е нещо майстор Кочо?
– Нищо не ми е казвал. Той знай, че там ще остана и тая година.
– Ще останеш, ама ще искаш осемстотин гроша.
– Ех, той знай, майстор Кочо. Нема да ме остави тъй.
– Ще искаш осемстотин гроша – повтори Султана и като изви очи встрани, додаде: – Не може, както досега. Ти си напреднал в работата и… И ако е рекъл бог, ще имаме друго дете.
Стоян остана срещу нея с отворена уста. Султана побърза да излезе. Останал сам в стаята, той се изсмя с глас. Е да, нали, той знаеше… Чуден беше животът, в скърби и радости!

XIII.

Късно през пролетта Султана роди второто си дете и понеже наближаваше празникът на свети цар Константин, в неделята след раждането му го кръстиха Коста. То беше едро, със силен глас и с голяма глава, като баща си, та се чудеха жените, които идваха да го видят, как можа толкова дребна жена като Стояновата невеста да роди толкаво дете. А тя, родилката, стана от леглото още на втория ден след раждането – не можеше да изостави къщата, да търпи безредие вкъщи, нито чужди люде да се бъркат в къщния й ред; пък и нямаше близък човек да дойде да й помогне. Тя изпълни целия ред, всички адети и обичаи до третия ден, сетне пропъди бабичката, която й донесе детето и все още се навърташе около нея да я учи на едно и друго и да се храни на софрата й.
– Неми евекеза пръв път – мръщеше се Султана.
– Не ти е за пръв път, знам, ама още си млада, може да сбъркаш нещо. Казвам ти лежи, лежи, а ти още на втория ден се дигна. Слаба си, то такава жена, на твоя ред, до четирийсетия ден се повеке лежи. Не дай боже, кръвта може да ти се пусне и за малкото не е добре, може млекото да ти секне. – И като понижи глас, бабичката додаде с ококорени очи: – Не знаеш ли… докато не си вземеш молитва, зли сили се навъртат около тебе, може да ги разсърдиш, може да ти завидят… Запази ни и защити ни, Господи! – прекръсти се тя в суеверния си страх три пъти с дългите си костеливи пръсти.
Султана не се уплаши:
– Остани и днеска да обедваме, пък ако ми стане нужда, ще пратя да те повикат.
Не можеше да търпи тя старата жена, която бе свикнала да живее по чужди къщи, да се бърка в работата й, да надзърта във всеки ъгъл, да души и подушва къде какво има и сетне да я разнесе из целия град. Султана палеше всяка вечер кандилото пред иконостаса в ъгъла и си мислеше, че нема от какво да се бои, докато бледата му светлина трептеше върху старата божигробска икона на божията майка, праведната и милостивата, която вижда и познава всички човешки мисли и дела.
И тоя път Стоян Глаушев почерпи майстора и другарите си в работилницата с още по-голяма щедрост – изпиха те една ока гроздова ракия. Това мина и той не смееше да говори между другарите си за детето, за голямата си гордост, че то беше момче и толкова едро, силно дете. А умът му беше все там, около люлката на малкото. И не изтрая Стоян – не можеше да разбере защо да не говори за най-голямата си радост, да скрива усмивката си, която все напираше на устните му. Един ден той каза на майстор Кочо:
– На твоето име го кръстихме, майсторе, Коста. Кочо го кръстихме моя син.
– А, харно, харно – усмихна се старият човек. – Жив да ти е и здрав, скоро ще празнуваме ние с него имен ден. Ама де е той, малкият, де съм аз? Той идва, аз си отивам.
– Така е наредил Господ, майсторе.
– Така е наредил, милост да му е. Едни си отиват, други идват. Да не се затрива род и живот.
На другия ден стрина Кочовица отиде да навести родилката с цяло пиято питулици, пържени в елбасанско дървено масло, и Султана беше много доволна, че я почете майсторицата на Стояна. Доволна остана тя и тъкмо дойде нов случай да подхване мъжа си пак за същото:
– Стрина Кочовица каза, че майстор Кочо те хвалел. Добър си бил в занаята и много ти се надевал.
– Аха! – засмя се Стоян като на шега. Хвалбите го развеселяваха, но той си знаеше накъде ще избие, както винаги, приказката на жена му.
– Нема що да се смейш – сопна му се Султана, колкото и да беше още немощна след раждането. – Не се смей, ами ако беше ме послушал да поискаш осемстотин гроша, немаше сега да се блъскаш цела година за нищо и никакво. Било що било, но за догодина ще искаш осемстотин гроша. И може, още като дойде сгода, още отсега да кажеш на майстор Кочо.
-Но Едва-що мина Гергьовден, а до Димитровден има много време.
– Ти мене слушай. Нека майстор Кочо да си знай още отсега.
Както се бе засмял срещу нея Стоян, усмивката му изведнаж угасна, лицето му се промени, затвори се, погледът му се обърна навътре. Той си пое дъх, като да се готвеше да говори дълго, но с мъка надвиваше тежината на езика си:
– То, Султано, не е колко гроша ще вземеш. Ех, колкото да се живей! Ама като седнеш там, на тезгяха, и като направиш некоя вещ… едно саханче да направиш… Нещо те напъва в ръцете, в пръстите и колкото повеке чукаш, става ти леко ей тука е – посочи той с две ръце гърдите си.
Султана го погледна учудена – какво приказваше той? Детинщини. Толкав мъж вече, а си оставаше недозрял. Тя изкриви с досада тънките си устни:
– Леко… леко, цела година да се бориш с бакъра! – И живо додаде, завладяна от собствените си мисли: – Както и да е, пари требват за сичко… къща, деца. И секи требва да търси хака си. Живей се, ама питаш ли ме как се живей? Ти не си виждал, но има и по-добър живот. Ние, какво, едвам да се нахраним, едвам да се облечем, да се стоплим. После ти требва един ден да си отвориш свой дюкян, нема цел живот да си чужд аргатин, а как ще стане то, ако не отделяш настрана по некой грош? По-добре е да чукаш на свой тезгях.
Стоян подигна рамена. Той не бе мислил за това, дотолкова се бе вдал в работата си, а наистина беше хубаво да чука човек на свой тезгях и по своя воля. Той разбираше жена си, ясна му беше всяка нейна дума, но и той имаше какво да й каже, а тя не го разбираше, не се и опитваше да го разбере. Да го поразпита, да прозре в мислите му, нали беше толкова умна, защото и за него самия оставаше нещо неясно, недоизказано в душата му, в ума му. Като не можеше да се изкаже по-ясно, да й се противопостави, да я убеди, той избягваше тия разговори, боеше се, измъчваше се, докато хаджи Серафимовата внука го преследваше неотстъпно. Тя вървеше по определен път и към ясна цел, не бе забравила тоя им разговор и наскоро след това му каза:
– Аз не искам само за пари и с тебе да върна богатството на дедо хаджи Серафима. Разбери, аз искам човек Да станеш, секи да те знай и да те почита, в занаята да си между първите!
Султана изрече тия думи с въодушевление. Види се, бе мислила върху последния им разговор и вярваше, че се е доближила до него, че с неговия език му говори.
– Харно, харно – отговори Стоян с примирение. Тя бе намислила, че ще задоволи неговото честолюбие, суетата му на отскоро погражданчен селянин, но не улучи. Стоян и сам не можеше да й се разкрие, всичко остана, както си беше, и той пак изостави себе си, неясните си желания и пориви, полесно му беше да върви след нея, тя да го води. Волята на жена му трябваше да бъде изпълнена. Не само от покорство пред нея, но и защото искаше тя да бъде доволна, защото вярваше, че тя е по-умна от него и го учи на добро. И все пак не се предаваше, не можеше да се предаде цял в ръцете й. Когато наближи Димитровден, поиска от майстор Кочо осемстотин гроша за следващата година. Поиска тия пари с голям страх да не би старият майстор да му откаже и да го прогони от дюкяна си, да го отстрани от мястото му на тезгяха, да го отдели от наковалнята му, от чукчетата, които Стоян държеше в ръцете си като живи същества. Майстор Кочо не му отказа и Стоян се зарадва много заради жена си. За него самия беше по-важно, че оставаше на мястото си.
Същото беше и вкъщи. Детето им растеше здраво и хубаво. Младият баща му се радваше с цялото си сърце, но прикриваше радостта си. Той го обичаше не както Султана. То растеше под нейните грижи – винаги сито, винаги чисто и спретнато, винаги навреме приспано, – а Стоян все дебнеше да го вземе в ръцете си, да го държи блажен на коляното си, до гърдите си, да си поиграе с него, да го разсмее или разплаче и когато се случи на един-два пъти то да се поразболее – той изпадна в ужас и съвсем се забърка. Така беше и в целия им живот. Двамата млади съпрузи живееха сговорно, задружно. Стоян слушаше жена си и доброволно й се подчиняваше и пак всеки живееше по своему. В градината той работеше през свободното си време с наслада – за самата работа над земята, – а Султана бързаше да засажда лехи със зеленчук; той се радваше на цветята, на растежа на дръвчетата, които бяха насадили, а тя отдели само две лехички за цветя и с голямо задоволство откъсна първите плодове на дръвчетата: той пристягаше, украсяваше старата им къща такава, каквато си беше, а Султана еднаж рече: – След време ще ни требва нова, по-голема къща. Преди още второто им дете да навърши две години, роди им се трето дете. То беше също мъжко и според най-близкия празник кумът го кръсти Лазар. Вечерта срещу четиридесетия ден от раждането на малкия, когато Султана трябваше да отиде в църквата, за да й бъде прочетена очистителна молитва, Стоян донесе от дюкяна нещо завито в престилката си. Той влезе тържествуващ в стаята с огнището и с бавни движения разви престилката. В почернелите му ръце блесна току-що калайдисано кръгло медно блюдо, цяло нашарено със сложна плетеница. Дълго бе работил над това блюдо – да го дълбае и шари и през цялото време пред очите му стояха пъстрите везби, които бе виждал по дрехите на майка си, на сестра си Благуна в родното село. Майстор Кочо похвали работата му и Стоян донесе блюдото на жена си, както бе решил, преди да го почне. Султана го пое със сдържана усмивка и внимателно го разгледа.
– Хубаво е, много е хубаво! – рече тя най-сетне и добави: – Колко ли ще ти го хване на сметката майстор Кочо… Да беше направил два сахана вместо него..
Все пак тя беше доволна. И не толкова от изкуството на мъжа си, колкото от туй, че той овладяваше занаята, ставаше майстор.
Скоро след това, една неделна сутрин, хаджи Серафимовата внука накара мъжа си да седне до нея край огнището, дето току-що бе сложила да се вари ядене за обед. Тя мълчаливо разтвори шепата си пред очите на Стояна. Дванайсет жълтици тежаха в тая малка шепа и блясъкът им веднага улови очите на Стояна, който за пръв път виждаше толкова златни пари. Той дигна поглед към жена си:
– Гердан ли ще си правиш?
Султана стисна дванайсетте жълтици в малкия си юмрук и го размаха пред лицето на мъжа си:
– За дюкян, разбираш ли, за дюкян! Това е сичко, що остана от богатството на де до хаджи Серафима. Пазила съм тия алтъни, треперела съм над них, гладувала съм, кажи го, само да не ги похарча. Като туряме настрана още по две-три в годината, след неколко години ще можеш да си отвориш свой дюкян. Това е.
Стоян поклати глава и стана. Изправи се срещу нея широк, силен, с големите си ръце, по устните му трептеше лека усмивка, неговата постоянна усмивка, добродушна и понякога детински хитра, а погледът му, светъл и чист, блуждаеше някъде далеко. Султана забеляза тоя разсеян поглед, който винаги я сърдеше, и каза троснато, негли да стресне мъжа си: – Ха сега върви да донесеш още неколко дърва, да позасиля огъня!
Стоян послушно се отправи към вратата с тежките си стъпки.

XIV.

Днес беше някакъв малък празник, в чаршията нямаше да се работи и Стоян Глаушев не бързаше да излезе. Той седна на стъпалата на чардака да похапне няколко залъка хлебец за утринна закуска. Слънцето още не беше изгряло, но септемврийското небе светеше над града като огромен зеленикав стъклен купол и високо там горе пламтяха няколко розови облачета. Стоян дъвчеше замислен и машинално глътваше сухите залъци. Решено беше вече, но не беше лесно да се изпълни – да! Снощи беше по-лесно да обещае на жена си, че ще каже днес на майстор Кочо, че иска да излезе майстор на своя глава, да отвори свой дюкян. Не можеше да устоява повече срещу упоритостта на Султана, да я залъгва с обещания, които нямаше сили да изпълни. Враг жена! Бие като чук все на едно и също място – години, години наред. И всяка приказка ти знае, всяка сметка, държи те, не те пуща да мръднеш. Снощи вече нямаше как и накъде. Виждаш, умно приказва, на място всяка дума, но ето, човек няма смелост и като речеш да го направиш, не изглежда така лесно. Тъжно гледаше пред себе си Стоян.
Малките облачета по небето горе прегоряха и остана там бяла опушена пепел, но пламнаха върховете на двете тополи отсреща. Слънцето бе изгряло. Откъм вътрешността на къщата се чу детски плач. Султана будеше децата – не ги оставяше да се излежават след изгрев слънце. Такава си беше тя. Стоян се поизмести на стъпалото и сложи в устата си последния залък.
Отсреща през двора се зададе Шаро, като се клатушкаше бавно, сякаш на всеки крак, с приведена глава и увиснала опашка. Приближи се кучето, приподипа муцуна към стопанина си.
– Е, какво да ти правя – подигна рамена Стоян, – късно идваш.
Кучето проследи с очи как Стоян сдъвчи и глътна залъка, сетне се пообърна и се отпусна на земята с въздишка.
– Остаре ти, Шаро! – поклати глава Стоян.
Кучето подигна пак към него верните си очи. Ушите му висяха оголени и закоравели, черното калпаче над лявото му око беше проскубано и прошарено с побелели косми. Стоян чувствуваше върху себе си умния поглед на кучето и тъкмо намери сега с кого да си поприказва свободно, без всякакъв страх, просто, от сърце и по своему. Шаро можеше да го разбере най-добре и не чакаше Стоян никакъв отговор.
– Остаре ти, остарехме ние с тебе, Шаро – продължи Стоян ту гласно, ту наум, – много време мина, откакто напуснахме нашето село. Как се изплашихме ние с тебе тогава и нито еднаж не каза да отидем да видим какво става там. Камък хвърлихме. Граждани станахме. Добре ни беше тука… то, селото – огън да го гори. Ама поне еднаж да бехме отишли. Махмуд бег умре от ракия, нема го веке. Осман пък, и той се пръждоса некъде. Немаше кой да ни спре. Тука ни беше по-добре, това е. Граждани станахме. И ти като мене, проклетнико. Свикна градски хлеб да ядеш. И те там ни забравиха. Мама умре, бог да я прости. Само Благуна си спомня за нас понекога. Но като идва и ни носи кокошка или млади кочани, или… ние я караме да си изува цървулите вън, ето тука, на стълбата, за да не ни зацапва с кал дъските и чергите…
Кучето сложи глава на предните си нозе и притвори очи.
– Какво, и ти ли се разтъжи…
Тихо едвам-едвам течеше водата между високите брегове, неподвижна сянка лежеше върху нея, едвам ще прошуми и глухо ще плисне вълна или ще потрепне далечен огблясък и ще угасне бързо за дълги години. Минаваха годините, едната досъщ като другата, колело, което се върти равномерно и безспирно движи ли се, или стои все на едно място? Така живееха тия люде в Преспа забравени и заличени като престарялата слава на тоя град, под чужда власт, живееха по милост, мъките им бяха скрити, радостите им – потулени, смехът им – сподавен, да не се чува надалеко – нищо не се чуваше и не се виждаше над мрачната сянка над тихата вода. Живот по милост и все пак те бяха живи люде и сърце човешко биеше в гърдите.
Минаваха годините и в живота на Султана, хаджи Серафимовата внука, и на Стояна Глаушев от Гранче, Родили им се бяха осем деца през това време. Пет от децата им бяха живи – двама синове и три щерки. Като роди осмото дете, Султана заболя, не можеше вече да ражда и започна бързо да старее. Отслабна, тялото й се присъбра, още повече намаля, лицето й повехна, по косите й се виждаха бели жички и само очите й още горяха от винаги будна мисъл и от душевна сила. Стоян и сега нямаше ни бял косъм по главата, ни бръчка по лицето, ни един паднал зъб, пък и млад беше още, ала някак понатежа и наедря, проточи дълги руси мустаки. При снощния им разговор той каза на жена си:
– Ти си като камшик зад гърба ми. Остен с дълга боцка и само ме ръгаш в хълбоците.
Тя го преследваше неотстъпно и го тласкаше напред към поставената цел… Остен зад гърба му. И сега той седеше на стълбите в последни колебания, нерешителен, плах, разтъжен. Вратата се отвори, по старите прогнили дъски на чардака се чуха стъпките на Султана. Тя нищо не му каза, но Стоян бързо се изправи, поогледа се – заседял се бе много тук на стълбата. Шаро дигна глава и проследи стопанина си с поглед чак до портата.
Чаршията беше полузатворена. Тихо беше, чуваше се само глуха врява по улиците. Людете се въртяха нагоре-надолу в безделие или се събираха тук и там на купчина да си приказват. Ръцете, които бяха свикнали от сутрин до вечер да блъскат с чукове, да мерят и премерват, да режат, да стържат и дълбаят с ножове, ножици и длета, да шият и лепят, сега висяха празни или биваха стеснително скривани по джебове и пояси, да не се виждат, че са без работа посред бял ден. Людете на майстор Кочо през целия ден се бяха навъртали в работилницата, чистиха, носиха пясък от реката и едва късно следобед майсторът ги разпусна. Отидоха си всички, остана само Стоян и майстор Кочо позна, че той искаше да му говори нещо, та сам го подкани:
– Какво има, Стояне…
– Какво има, майсторе… – започна с пресекнал дъх Стоян и ситни капчици пот избиха по широкото му чело – ето, Димитровден наближава… месец, два, но, аз нема да остана при тебе тая година.
– Какво си намислил? – попита старият човек и не беше изненадан той от думите на първия си калфа и помощник.
– Дюкян съм намислил да отворя, свой дюкян, майсторе – отговори му изеднаж Стоян със зачервено лице и току разтърка небръснатата си отскоро брада, без да го сърби, не знаеше къде да погледне от смущение.
Настана мълчание. Всяко косъмче по главата на майстор Кочо беше бяло като сняг – и веждите, и мустаките му; лицето му, загоряло и червено като бакър, беше цяло набръчкано, стар човек беше той, ала сините като метличина очи гледаха весело и бодро. Загледан пред себе си, майстор Кочо рече:
– Премислил ли си сичко добре, Стояне?
Стоян не знаеше какво да отговори, запъна се, но ето, прозвучаха в паметта му често повтаряни думи на Султана и той ги изрече като свои:
– Петнайсет години работя в занаята, ще започна да старея, а човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си… Иначе, като навикне да върви по един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.
Стоян искаше да бъде убедителен, но му се струваше, че не му се удава, и си мислеше за Султана – би било по-добре тя да е сега тук, пред стария майстор, тя знае какво да каже. Той продължи и му се стори, че усеща по-здрава почва под нозете си:
– Имам четирийсет алтъна, майсторе. За дюкян да наема, за алат, за стока и за сичко. Нема ли да ми стигнат?
– Четирийсет алтъна не са много – отвърна майстор Кочо замислен. – Ама не са и малко. Некога аз започнах с по-малко, ама тогава беше друго, сега сме трийсет и две казанджийници в града. Това как да е, Стояне; ще започнеш с по-малко. Има друго нещо, по-важно. Ти си Добър майстор, изкусен, научи занаята добре. Ама и това не е сичко – подигна очи към него старият човек, сините му зеници се къпеха във влага. – Еснафът ще ти се опре, нема да ти даде лесно да отвориш нов дюкян, много сме, а който завардил место, не дава друг да посегне. То не че нема место и работа и за тебе, но нема да ти дадат от завист повеке, от лошотия. Това с еснафа едно на ръка. Второ: ти ще изработиш добра стока, ама требва да дойдат купувачи. Да ги привлечеш, да ги накараш да купят от стоката ти и пак да дойдат. Уста требва, език меден.
Трето: свой дюкян… ще имаш калфи, чираци, надничари, все чужди люде, но ако немаш здрава ръка здраво да ги държиш, ще те раздърпат, секи на своя страна тегли.
– Ти знайш, майсторе, имам аз здрава ръка – побърза да отговори Стоян и размаха юмрук разпалено. – Ще бия, ако не ме слушат!
Старият човек се усмихна, а Стоян прихна да се смее с глас.
– Знам, знам, Стояне. И това помага, но…
– Ще изработвам и хубава стока – прибърза отново Стоян. – Купувачите ще гледат и, после, ще продавам по-евтино от другите, макар и с две пари.
– А, по-евтино! – дигна строго лице към него майстор Кочо. – Така не може. Цените ли ще подбиваш? Ами еснафът? Ти не можеш да излезеш сам срещу целия еснаф. И не е право.
Отново настъпи мълчание. Сетне Стоян каза с леко разтреперан глас, в който имаше и молба, и благодарност, и надежда, и смелост:
– Ами ти, майстор Кочо, нели нема да ме оставиш сам… Ти си ме учил, ти си ме направил майстор, сега пак ти ще ме подкрепяш во сичко, майсторе.. Както бе седнал на триногото столче, старият майстор стана полека и какъвто си беше прегърбен, протегна към Стояна разтрепераната си ръка:
– Нема да те оставя. Ти си ми като син и бог да ти помага.
Стоян сграбчи с две ръце студената и твърда старческа ръка, поривисто я целуна. Бяха се просълзили и двамата, а Стоян едва-що не се разхлипа.
Разчу се из казанджийската чаршия, че хаджи Серафимовият зет търси да наеме дюкян, готви се свой дюкян да отваря. И веднага около Стояна се надигна голяма вражда, толкова голяма, че и майстор Кочо се уплаши. Ала колкото се уплаши старият човек, толкова по-силно притисна към себе си младия майстор, взе го под свое крило.
По това време казанджийският еснаф, както и всички други еснафи в Преспа, не вървеше дружно; всеки първо-майстор уреждаше работата си, както сам намереше за добре, и само когато се появяваше някаква обща опасност, всички се сдружаваха да се бранят с общи сили.
Така и сега, сякаш Стоян Глаушев беше някакъв опасен враг за целия еснаф. Най-напред се изредиха почти всички стари майстори, които имаха свои работилници, да се оплакват и сърдят в дюкяна на майстор Кочо.
– Не може – викаха те, – трийсет и два дюкяна сме, нема хлеб и за нас, а сега ти, Стоян Глауш, вчера си дошъл от село и – майстор, нов дюкян ще отваряш! Затова ли те прибрахме в еснафа! Колко майстори по-големи от тебе има и не са тръгнали дюкян да отварят. Не може, не даваме, свивай си опашката!
Стоян мълчеше упорито и се усмихваше със своята си усмивка, но вместо него отговаряше майстор Кочо, дето можеше да мине приказката му.
– Аз съм го учил. Златни ръце има, грехота от бога е да го спираме. Дето има хлеб за нас, ще има и за него. А що да си кривим душата: работа и хлеб има за сички. Да не сърдим бога с неблагодарност. Пък и не можем да спрем тоя млад човек, като е надарен от бога и държи занаята в ръцете си.
Против бяха не само старите майстори и първомайстори, но и калфите, и чираците, и надничарите – подсторвани и насъсквани от старите, пък и от робско покорство предтех и от завист. Те идваха и се спираха пред дюкяна на майстор Кочо по двама, по трима и повече, пресрещаха и преследваха Стояна по улиците, присмиваха му се, ругаеха го и го заплашваха. Стоян мълчеше пред тях, макар понякога да го засърбяваха големите му ръце. Майстор Кочо все го поучаваше да бъде търпелив и му помагаше да реди работата си.
В първия понеделник след Димитровден Стоян отвори своя дюкян. Не беше голям дюкян – с три кепенка, дълъг, но тесен. Намери си Стоян двама помощници – две по-големи момчета от занаята, – а доведе и най-голямото си дете, Кочо, за духалото. Отвориха дюкяна рано сутринта, по тъмно, прекръстиха се, запалиха огнището и започнаха работа. Щом се раздени, дойде майстор Кочо да го поздрави и си отиде. Стоян забеляза, че мнозина от занаята минаваха по един път и по два пъти да гледат дукяна му, а той се преструваше, че нищо не вижда. Сетне забеляза, че тия люде започнаха да се събират на горния край на улицата, но пак се престори, че нищо не вижда. Само каза на помощниците си, като видя, че се уплашиха:
– Гледайте си вие работата спокойно.
Ала ето надигна се врява и като изневиделица се изсипа пред дюкяна цяла тълпа калфи, чираци, надничари. Помощниците на Стояна се измъкнаха и той остана сам в дюкяна с преплашеното си дете. А отвън се чуваше страшен вик и крясък:
– Затваряй! Кой ти е позволил! Селендур! Я го гледай ти него – майстор, чорбаджия! У-у! Върви си на село, там ти е местото, върви да ореш, да копаш! Ти, бишка, торлак, затваряй дюкяна!
Един младеж от тълпата дръзко се приближи и уж случайно бутна с тояжката дървената кука, на която беше закачен един от кепенците; откачи се кепенкът и се затвори с трясък сред общия вик и смях. Стоян бе застанал сред дюкяна и не знаеше що да стори, уплашен, забъркан. До него се притискаше детето му. Тогава влезе в дюкяна майстор Кочо и тихо му каза:
– Ти затвори сега, нема какво, пък ще видим после. Затвори, затвори, сине, докато поутихне тая буна.
Стоян го послуша. Угаси огнището, затвори дюкяна при тържествуващия вик и смях на тълпата и се отправи към къщи съкрушен, следван от детето си.
Щом влезе в двора си, и Султана изтича срещу него на чардака:
– Какво има? Що стана? Защо се връщате? Стоян започна да й разправя, задавен от сълзи, а тя нито го изслуша докрай и викна:
– Назад! Не ти е местото тука посред ден, работен ден, на дюкяна ти е местото тебе! Какво си се разплакал, ти мъж ли си! Дигни едно дърво, па да видим кой ще дойде да ти затвори дюкяна. Връщай се, връщай се, ти казвам!
Стоян я гледаше онемял: застанала на чардака гневна, в очите й, станали още по-тъмни, черни, се кръстосваха сини мълнии. Потеклите сълзи по лицето му бързо изсъхнаха, гореща кръв зашумя в ушите му. Той мълчаливо се обърна към портата.
– Върви и ти с баща си бре! – чу се пак гласът на Султана.
Кочо, малкият, се почеса без нужда под мишницата и припна след баща си.
В чаршията като че ли нищо не бе се случило, като че ли всеки беше зает с работата си, ала от всички дюкяни наблюдаваха Стояна и чакаха да видят какво ще стане. С блъскащо се от ярост сърце в гърдите му Стоян отвори наново дюкяна си, бутна вътре малкия Кочо, взе дървото, с което се залостваха кепенците, и се изправи разкрачен пред вратата. Наоколо се чуваше шум и тропот от безброй чукове, работата по всички работилници негли се засилваше. Стоян чакаше пред дюкяна си, но му се стори, че чака вече много дълго. Тогава той размаха дървото и викна:
– Елате де! Елате да ми затворите дюкяна!
Шумът по работилниците не спираше. Не се помръдна някой от мястото си. А стотици очи бяха вперени в Стояна. Дървото в ръцете му беше дебело, тежко и пет аршина дълго.
Почака още някое време Стоян Глаушев, сетне сложи дървото на мястото му, влезе си в дюкяна. Въздъхна да отпуши издулите се от страшна сила гърди, обърса с шамия потта, бликнала на вади по лицето му. Запали наново огнището и Кочо му помагаше с духалото. Не дойде никой да го безпокои. Върнаха се скоро и двамата му помощници. Запретнаха всички ръкави, прекръсти се Стоян за втори път тоя ден и каза:
– Хайде на работа, момчета, и бог да ни помага!

II. В тъмни времена

I.

Бре, Маноил, Маноил майстор!
Троица братя сговор чиниха,
сговор чиниха църква да градет.
Дено го градет, вечер се рути,
вечер се рути камен по камен…
Народна песен

От каде слънце огреат,
райска трапезна стаена,
на нея седат си светии.
Начело свети Никола, до него свети Илия,
мегю им сестра Мария – на ръце държат Ристоса.
Два се облога сведоа, Ристоса е го зедоа,
Мария плачит до бога, свети Никола е тешит:
– Мълчи ми, сестро Марио! Я кя Ристоса измола,
а тебе ти го не даа – ток кя го даа на занят,
той да се учит майсторче, вишни мостои да праит,
греовни души да върват!
Народна песен

Настанаха по-добри дни за Преспа. По времето, когато Стоян Глаушев дойде в града, току-що бе отминала голямата чума. Такова усилно време беше – нямаше спасение и мнозина преспанци забягнаха по селата, по планините наоколо, върнаха се там, откъдето бяха дошли дедите им. На източната страна на града тогава имаше турска махала с голяма джамия, там живееха и цигани. Като “наказ божи”, все оттам тръгваше чумата, там започваше да бие най-напред и холерата през горещите летни дни. В тая махала през времето на голямата чума не остана жив човек, остана да стърчи само джамията, заключена и с кухи прозорци. Пак по това време стана силно и страшно земетресение, изпопадаха къщи, а високото минаре на джамията се прекърши на две и рухна целият му връх до викалото. И за земята годините тогава бяха нездрави, сушави и безплодни. Настана голяма скъпотия – до два гроша ока брашно се продаваше. После, като мина това време на страшна смърт и опустошение, пак започнаха години на благодат и изобилие по полето. Навреме ще падне дъжд, навреме слънце ще изгрее и всяко зърно, всеки корен ще даде по сто и по хиляда.
С това започнаха и новите, по-добри дни за Преспа. Ден след ден, година след година, пак се съживиха пазарищата, зашумя чаршията и започна да се шири, умножаваха се дюкяните и какви ли не дюкяни се отвориха, работилниците ставаха по-многобройни, започнаха да идват в Преспа люде и от други места, да купуват и продават. Съживиха се, развеселиха се и преспанци. Нямаше гладни и оголели люде и доколкото всеки си спомняше за миналото тежко време, сега се молеше само за добро здраве. Една след друга се редуваха годините – добри, сити, спокойни. Бедните преспанци намираха по-лесно работа, богатите увеличаваха богатството си, пълнеха домовете си с покъщнина и ги украсяваха. По това време градското турско управление реши и разхвърли между преспанци нов данък, събра доста пари и дигна сред чаршията кула от камък и дърво, четиридесет и осем аршина висока, с часовник и камбана, която се чуваше из целия град. Направиха се и доста нови къщи, та и градът като да се поднови. По това време християнската църковна община реши да съгради нова църква в Преспа.
Пръв между десетмината общинари тогава беше не владишкият наместник хаджи поп Спиридон – кротък, благоразумен старец, – а Климент Бенков. Той беше житар и за късо време забогатя, но и целият му живот мина някак бързо – пламтя буйно и бързо угасна. Не доживя ни до четиридесет и пет години, беше тънък, висок човек и на лицето му – само очите, големи и почти черни в постоянния си трескав блясък. Той изведнаж се показа със силата си. Преди около петнайсет години, още млад момък, през първата плодотворна година след чумата, той се разтича като хала и закупи голяма част от храните в околията. Годината беше плодородна, но людете бяха още изплашени и още не бяха се наситили, та Климент Бенков продаде на добра цена всичко, каквото купи, и наеднаж спечели много пари. През следващите няколко години прехвърли големи количества жито в Арнаутлука, сам ходи по Елбасан и Янина и пак спечели за късо време много пари. По същия начин влезе и в общината. Наистина с богатството му порасна и името му, та всичко можеше да върши по своя воля, но беше и силен човек.
Дотогава в общината влизаха все от старите чорбаджии. Повечето от тях нямаха друга работа и доживяваха старините си по миндерите в общинската канцелария с чибуци и броеници в ръка. Редяха людските работи тук – само за почит и слава, – но ги редяха с ум и душа на люде, които бяха с една нога в гроба. Строги и дребнави бяха тия престарели съдници, дебнеха зорко всяка грешка и не бяха склонни да прощават лесно – светът трябваше да върви по техния ум и както бе вървял от памтивека. За да не сбъркат някак стария християнски закон, винаги между тях имаше по един или двама от по-старите свещеници освен владишкия наместник, който беше председател на общината и винаги с благословията на битолския гръцки владика, най-често и негов покорен и послушен слуга. Най-млад между общинарите беше Аврам Немтур, но и той беше над петдесет години. Случи се да се съди в общината за развод бедна млада жена, близка роднина на Климент Бенков.
– Ти защо искаш да се развеждаш со законния си мъж? – попитаха я старците.
– Пияница е, бие ме, мъчи ме, не работи, децата ни гладуват.
– Колко деца имате?
– Шест.
– Хм, добре сте се погрижили. Ами като се разведеш с мъжа си, кой ще се грижи за тия шест деца?
– Баща им и сега не се грижи за них. Ще търся нов късмет за себе си и за них.
– Като се омъжи за него, пиеше ли той и тогава?
– Пиеше. Та и вие го знаете: Коне Дърдор, един е в целия град.
– Слушай, жено – казаха старците, – венчило, благословено от църквата, не се разваля лесно. За децата никой не може да се грижи по-добре от родния им баща. И понеже ти, безумна жено, си знаела какъв е, когато си се венчала за него, ще го водиш докрай такъв, какъвто е. За пияница си се венчала, с пияница ще живейш. Върви си, а ние знайме какво още да направим.
Те повикаха пияницата в общината, посъветваха го и го заплашиха вече да не пие и да се грижи за децата си. Коне Дърдор обеща и се закле да не слага ни капка вино и ракия в устата си, но още същия ден пак се напи и наби жена си.
Нещастната жена отиде при роднината си, при Климента Бенков, и го помоли той да й помогне. Разправи му дума по дума какво бе станало в общината. Климент Бенков познаваше нещастието й, разгневи се и веднага сам отиде в общината.
– Е, харно – каза той на старците, – венчило не се разваля лесно. Право е. Казали сте на тая глупава жена, че какъвто мъж си е взела, с такъв и ще живей докрай. И това е право. Но вие, като добри, честни люде и справедливи съдии, сте искали да й помогнете в нейното нещастие. Повикали сте Конета Дърдора и сте го посъветвали веке да не пие.
– Така беше. Е, после?
– После, ето какво, благочестиви старци: като се омъжила тая глупава жена за пияница, надевала се, бедната, че пияницата ще се поправи. Сбъркала е. Направила грешка и вие не й давате прошка.
– Не й даваме. Да сърба каквото е дробила.
– Така. Но и вие, като сте повикали Конета Дърдора, повервали сте, че той нема веке да пие. Заклел се пред вас, разкаял се и вие сте му повервали. А Коне Дърдор още същия ден се напил и пак отишъл да мъчи жена си. И вие, значи, като сте мислили да направите добро и да запазите християнския закон, направили сте същата грешка.
Старците се умълчаха. Затракаха по-бързо броениците, нови кълба тютюнев пушек избухнаха от всички страни.
– Ама – обади се колеблив глас – тя, като се раздели с мъжа си, млада е още, може да тръгне по лош път. Като има венчило, ще я държи, ще я пази от по-големи грехове.
– Тъй, тъй – зачуха се и други, по-смели гласове, – венчилото да не се разваля. Венчило ние не разваляме току-тъй! А него, пияницата, пак ще го викаме и в хукюмата ще съобщим за него.
Климент Бенков се разгневи още повече, тръгна да си върви, но се спря на вратата и каза:
– Какво ще пазите вие това венчило, като се разтурило само! А пък аз ето какво ще направя: тя, нещастницата, ми е роднина, ще я прибера с децата й у мене, вкъщи, гладна нема да я оставя. Ако дойде Коне Дърдор да търси венчилото си, аз нему с тояга кокалите ще му строша. – И си излезе.
Тогава реши Климент Бенков да влезе член в църковната община. И като реши – направи го, макар да беше трудно. Млад беше още, старите чорбаджии не му даваха път, но той беше още по-упорит и сполучи да вземе място в общината още на първия избор.
Не свеждаше той глава пред никого. Влезе в общината като твърдокрил бръмбар в пчелен кошер. Свърши се с благоприличната тишина в общинската канцелария, с безкрайните и безплодни заседания и разговори на общинарите. Само Климент Бенков беше нов човек между тях и те всички се съюзиха против него. В началото му устройваха клопки, за да го изложат пред гражданите, мрънкаха против него из целия град, но той смело разкъсваше всички мрежи. Имаше тънък, звучен глас и често се гневеше, та гласът му се чуваше надалеко. Граждани, които минаваха край общината, все по-често имаха случаи да си казват:
– Климе Бенков пак се кара на общинарите.
Сега работите в общината вървяха по-бързо. Климент Бенков не оставяше никого на мира, не даваше много да се приказва, решаваше направо и викаше до бога, докато се наложи. Старците и наместникът взеха да се побояват от него. Не можеха да му надвиват ни с думи, ни с глас и само ще каже някой примирително:
– Млад си още, Климе, зелен си още. Много бързаш.
– Млад, а! – викаше Климент Бенков. – Тука требва и други по-млади люде да влезат, работа требва да се върши.
Умориха се старците да се разправят с него, примириха се, спотаиха в себе си всяка злоба и недоволство от него. Климент Бенков стана пръв между тях и преспанци търсеха и слушаха него повече и от наместника. Не се преклони пред него само Аврам Немтур, който доскоро беше също житар, а сега събираше по Прилепско, Велешко и Тиквешията афион и го продаваше на евреите в Битоля. Това беше опасна търговия, пълна с рискове, но даваше и големи печалби, все в чисто злато. Немтур беше нисък, мускулест мъж, с гъсти, черни вежди и алени бузи, косите му бяха едва прошарени, винаги ниско остригани. Той се държеше гордо и не враждуваше открито с Климента Бенков, но го мразеше и го дебнеше във всяка слабост. Бенков страдаше от лоша, мъчителна кашлица до задушаване и беше тъжно да го гледа човек, когато започваше да се мъчи. Старците в общината го гледаха със състрадание – някои от тях вече и го обичаха, – опитваха се да му помогнат, а Климент Бенков, види се, бе забелязал нещо по лицето, в очите на Аврама Немтур и еднаж, все още задъхан след кашлицата, му рече:
– Ще черпиш ли?
– Какво… – подигна дебелите си вежди Аврам Немтур.
– Когато умра. Ти май чакаш да умра, когато се закашлям, и ти е весело.
– Не – завъртя глава Немтур на късия си врат, а бузите му станаха още по-червени, – не ти се радвам. Но… право да ти кажа, не ми е много приятно да те слушам, като кашляш.
– Ти не бой се – каза през зъби Климент Бенков, – аз нема да умра. Нема да умра скоро.
– Това знай само господ – отвърна Немтур двусмислено, ала се уплаши, види се, да не се издаде и побърза да добави: – кой кога ще умре.
– Не, аз знам, че нема да умра скоро – опъна дългата си шия Бенков.
Немтур беше по-благоразумен и нищо не отговори. Обади се наместникът с припевен, успокояващ глас:
– Не се бъркайте в божите работи. Това са божи работи.
Аврам Немтур беше по-спокоен, по-сдържан и гледаше да удари винаги на място, без да се излага на буйните и често безогледни удари на Климента Бенков. Те двамата биха се карали при всяка среща, но Немтур идваше по-рядко в общината и не винаги подхващаше предизвикателствата на Бенков.
Всеки празник след църковната служба общинарите се събираха, повече по навик, в общината и никой не беше склонен да разваля празничното си настроение с всекидневните грижи на преспанци. Само Климент Бенков нарушаваше понякога тоя мълчаливо установен ред в общината и прекъсваше сладките разговори на старците за било и небило или за предстоящия празничен обед. През една неделна утрин Климент Бенков остана в църквата и след службата. Излязоха си всички и се чуваха само стъпките на клисаря, който се бе разшетал да почисти. Бенков огледа празната църква, като че ли за пръв път влизаше в нея, сетне бързо излезе и се запъти право към общината. Още като се показа на вратата на общинската канцелария, такъв беше изгледът му, че, Аврам Немтур, поглаждайки мустаките си, за да спре, да заглуши думите си, каза с лошо прикрит присмех:
– А да видим сега какво ще чуем.
Някой сякаш блъсна отдире Климента Бенков и тоя-се изправи сред стаята с ръце на кръста. Тънкият му глас звънна и заглуши всеки друг шум в стаята.
– Какво ли? Ей сега ще ти кажа. – Той се обърна към всички старци и гласът му се изви, затрептя, пронизваше ушите: – Ще кажа на сички ви тука! Това не е църква, ами е плевня, господ да ми прости. Седнали сме тука, община сме, повеке на лафмухабети, оправяме чуждите бъркотии, тоя се жени, оня се развежда, дели се от баща си, десет гроша имал да дава некому, за два гроша лъже и се кълне… а, не, не, така си е, нема защо да ни остава хатър… е, и за църквата се грижим, така е, но как се грижим за тая църква, нема къде да влезе човек да се помоли, малко ако позакъсней, народът и в притвора се събира, в двора пали свещи. Така не може, това е срам за нас, преспанци. Ние требва да съградим нова, голема църква!
Той огледа още еднаж всички насядали наоколо общинари, избягна да погледне само Аврама Немтур, но всички старци мълчаха, попривели глави, като че ли се наслаждаваха на тишината, която настъпи, след като пресекна тоя остър, пронизващ глас. Бенков отиде и седна на обикновеното си място на широкия миндер. Никой не се обаждаше и той пак се приподигна, нервен, възбуден:
– Е, що мълчите, кажете де, кажете! Един от старците проговори:
– Право е. Църквата ни е малка, тесна, ниска. Нели и друг път и много пъти сме приказвали. Ама де да видим как ще излезе тая работа… Да размислим, да видим…
– Нема що да се гледа и да се мисли – размаха дългата си, тънка ръка Бенков. – То се вижда и отдавна е премислено: нужна ни е нова църква!
Всички бяха съгласни, че за Преспа беше нужна нова, по-голяма църква. Но и всички се бояха от подхващането на такава голяма и важна работа. Последен се обади Немтур.
– Що си мислите, лесно ли е църква да съградиш! То с викане не става, ами требва с разум и с добра сметка. Пари требват, много пари.
– Пари ще намерим – викна Бенков. – Преспа има пари за една църква.
Немтур сякаш и не обърна внимание на думите му, каза:
– И най-напред да попитаме владиката. Без него не може.
– А, владиката! – скочи Бенков. – Ти искаш само да се противиш. От владиката ли ще искаш пари? Народът ще даде тия пари и той ще прави църквата. Владиката нема да пречи. Кога е дошъл той да ни види? Само праща да му събираме владишнината, по цела торба сребро.
– Ти немой така, Клименте – обади се наместникът. – Ще питаме и владиката, а той нема да ни спре за такова богоугодно дело.
Не беше много трудно да се въодушевят старите общинари от такова едно благочестиво предприятие. Противеше се само Аврам Немтур, и то заради Климента Бенков, а тоя още повече се възпламеняваше от вдъхновилата го мисъл за нова църква. И тъй, неочаквано срази противника си, сломи упоритостта му и го повлече заедно с всички.
– Пари ли? – удари юмрук в коляното си Бенков. – Ето, аз ще дам за начало хиляда гроша за новата църква!
– Аз пък ще дам две хиляди гроша – рече отсреща Аврам Немтур.
– И аз ще дам две хиляди! – тупна още еднаж юмрук в коляното си Климент Бенков.
Още същия ден се разчу по цяла Преспа, че общината решила да гради нова църква.

II.

В началото потръгна добре. Наместникът обяви от амвона решението на общината и христолюбивите преспанци започнаха да носят в общинската канцелария даровете си за новата църква – пари и всякакви други ценни вещи. Стана нужда общинарите да изберат помежду си неколцина, които да събират средствата и да ръководят градежа на църквата. Избраха на първо място Климента Бенков, сетне наместника хаджи поп Спиридон и Аврама Немтур…
– Те ще се карат, Аврам и Климент, и работата нема да спори – забеляза един от общинарите.
– Не – отвърна друг, – те ще се надпреварват и Аврам ще подкарва Климента.
И наистина беше така. Климент каза:
– Парите нека събира Немтур. Той умей да държи чужди пари. Аз не мога да се разправям с народни пари. Аз ще се занимавам с градежа.
Знаеше се, че когато Аврам Немтур събираше афиона, не бързаше да плаща на производителите, докато не го продаде на битолските евреи, а тогава все гледаше да откъсне по нещо от уговорената цена, за да увеличи печалбите си. Това искаше да му припомни Климент, но и Аврам не му остана длъжен:
– Ти с градежа… ще се надвикваш со зидарите. Имаш хубав глас.
После Климент Бенков каза:
– Аз нема да ида в Битоля при владиката. Нека идат наместникът и Аврам. Те по-добре ще се разберат с него.
– Де си ти за пред владика! – подигна рамена Немтур.
Старците от общината се радваха, като ги слушаха – нека се хапят, единият ще гони другия, работата започваше весело.
Наместникът и Аврам Немтур донесоха добри вести от Битоля. Владиката благословил от сърце градежа на новата църква.
– Как нема да го благослови! – подвикна Климент Бенков. – Ще се похвали на патриката в Цариград, че в епархията му се строят църкви, сетне ще дойде да ни освети църквата и ние ще позлатим патерицата му.
– Ти немой така, Клименте – разтъжи се по обичая си наместникът. – Не се говори така за владиката. Да пазиме ред и почит.
– Ех, да пазиме – съгласи се Бенков.
А преспанци идваха на върволица в общината – мъже, жени, – всеки да поднесе своя дар за новата църква. Вещите, които се получаваха, разпределяха се из чаршията, да се продават, да се превръщат в пари. За по-малко от два месеца събраните пари стигнаха до деветдесет хиляди гроша.
– Да почваме, да почваме! – тупаше с юмруци по колената си Климент Бенков. – Оттук нататък работата сама ще върви.
Избраха място за новата църква -там, дето беше запустялата турска махала. Беше свободно място, само да се поразчистят развалините от някогашните турски къщи и дворища, и беше хубаво място, височко, та новата Църква ще се вижда от целия град. Отидоха общинарите Да го разгледат, отидоха и мнозина други преспанци, като че ли никога не бяха го виждали. То нищо, но някога тук е била турска, друговерска махала -но мястото ще се освети, ще се попръска със светена вода, а светената вода всичко пречиства -и болест, и всякакви проклятия. И вече питаха, разпитваха общинарите да издирят стопаните на изоставените дворища, ако някои бяха останали живи след холерата или бяха оставили наследници. Мястото трябваше да се купи, да стане народна собственост. Не се обади никой за стопанин, но вдигнаха глас всички преспански турци:
– Не може! Там, дето е била турска махала, живеяли са турци, не може да се гради църква. И още: не може да се гради църква близу до джамия. Забранено е!
Това беше изоставената джамия с пречупеното минаре. Какво са наумили гяурите, всички под нож ще минат, ако посегнат да осквернят старата джамия Така се заканваха турците и никой гяурин не посмя да излезе насреща. Дори и Климент Бенков не нададе глас, колкото и да беше смел и буен.
Общината избра друго място – две къщи с големи градини сред християнските махали – и брои на стопаните двайсет хиляди гроша. Събориха къщите и се отвори широко място. Преспанци се радваха:
– Тука е дори по-хубаво, сред града. Близу ще ни е църквата на сички, а онова, турското, проклето да е, хем – на края на града. И досам джамията, пуста опустела!
И тая радост на преспанци не продължи много. Дойде едно заптие в общината и повика всички общинари при войводата – каймакамина, както го наричаха турците. Той ги посрещна сърдито, а всъщност не изглеждаше много сърдит:
– Какво правите вие там, във вашите махали, къщи събаряте, народа събирате! Вие, демек, не признавате нашата власт и закони, ни султан, ни кадия, ни войвода. За такова нещо, чорбаджилар, има бесилка.
– Що думаш, каймакам ефенди! – едва ли не се разплака наместникът от угодничество пред турския големец. Ние денонощно се молим на бога за нашия султан, хиляда години да доживее, и за целия турски дьовлет, и за тебе, войводо. Ние сме покорна рая и нищо лошо не вършим.
– Църква искаме да правим, каймакам ефенди обади се нетърпеливо Климент Бенков.
– Аха-аха! Знам аз – поклати заканително глава каймакаминът, – знам! Искали сте да съборите нашата джамия там, за да дигнете ваша църква. И едвам задържах нашите мюсюлмани да не се дигнат и да не ви изколят до един. Сега пак! Не си седите мирно, ами пак ровите, ровите… за главата си ровите. Никого не признавате, никого не питате.
– Още не сме почнали, войводо – каза пак Бенков. – Преди да почнем, ще дойдем да питаме хукюмата, както му е ред.
– Стига, разбрах – дигна ръка турчинът, розова и мека. – Искате и да ме лъжете. Църква имате и друга църква не ви е нужна. Няма да пълните града с църкви и клепала!
Бенков се опита да бъде благоразумен и убедителен:
– Църквата е също божи дом, каймакам ефенди. то, в Преспа има само една турска махала, а има пет джамии, а и старата оная… Ние пък сме дванайсет махали…
– А бре ти какво ми приказваш! – приподигна се турчинът, вече наистина сърдит. -Та вие наред с турците ли бре! Тука гяурско царство ли е бре! Ха се махайте и ако чуя, че не сте мирясали, всички ще ви затворя, така да знаете!
Вън и още повече в общината всички се нахвърлиха върху Климента Бенков.
– Така не може! Де се намираш! Така не се говори на каймакамин! Ти искаш сичко да развалиш.
– Но пък аз ще ви кажа – викна Бенков, – че той прави това, за да му дадем рушвет! Да му дадем две-три хиляди гроша и ще видите как ще омекне.
Намериха начин – не беше трудно – и дадоха на каймакамина три хиляди гроша. Той прибра парите и благосклонно посъветва чорбаджиите да се отнесат до тесарифина в Битоля. Приготвиха харзовал от името на всички християни в Преспа и отидоха пак наместникът и Аврам Немтур да го подадат на битолския мутесарин. Като се върнаха двамата пратеници в Преспа, разказаха с колко усилия бяха успели да подадат народната покорна молба и поискаха от общинската каса хиляда и двеста гроша, които бяха раздали за подаръци и рушвет, за да може харзовалът да стигне до мутесарифина. Ходили и при владиката, но той само дигал рамена и казвал, че работата ще стигне и до Цариград.
– Ами той защо е владика, щом не може да ни помогне? – попита злобно Климент Бенков. -. Или и той иска рушвет?
– Ех, ти… – изкриви лице с досада Аврам Немтур.
– Какво аз? А ти пък, докато не оближеш ръка на владиката…
Още два или три пъти ходиха пратеници в Битоля и когато най-сетне и мутесарифинът получи три хиляди гроша рушвет, молбата на преспанци бе препратена в Цариград.
Тая вест донесе в Преспа новият владишки наместник. Владиката неочаквано изпрати нов свой наместник в Преспа, уж от преголяма грижа и любов към преспанци. “Вие – пишеше той в писмото си до преспанската община, – вие, христолюбиви чада на вселенската църква, проявявате голяма ревност, похвални усилия и синовно усърдие към светата наша църква и затова аз ви пращам един от своите най-любими и най-способни помощници да ме замества при вас и да ви ръководи в църковните работи. В голямата и богоугодна работа, която сте захванали с божия помощ, той ще ви бъде от голяма полза. Аз уважавам досегашния мой наместник при вас, той е ваш съгражданин и аз го похвалявам за досегашното му богоугодно усърдие, но той е вече много стар и нито аз, нито вие не бива да отегчаваме повече старините му с големи грижи. Надявам се, че новият мой наместник ще заслужи бързо вашето доверие и ще стане верен тълкувател, проводник и изпълнител на непрестанните ми грижи, благопожелания и молитви за вас в името на Христовата наша църква…
Преспанските общинари и всички преспанци останаха изненадани от тая промяна. Досегашният наместник беше наистина стар и простичък човек, но беше преспанец и с него лесно се разбираха. Новият наместник беше архимандрит, на около четиридесет години. Видя се странно на преспанци, че беше грък по народност, а беше с руси коси и червеникава брада, с млечнобяло лице и с ясносини, зеленикави очи. люде с такава външност бяха редки между гърците. Преспанчани приеха послушно тая промяна – съжаляваха за стария наместник, но пък бяха поласкани, че новият владишки наместник беше архимандрит. Само Климент Бенков се противеше и се лютеше. Събраха се всички общинари в канцеларията, дойде за пръв път там и новият наместник. Той заговори на гръцки, а между общинарите гръцки знаеха само Аврам Немтур и старият наместник. Знаеше и писарят. Климент Бенков направо се обърна към новия наместник:
– Ти, отче архимандрите, не знайш ли нашенски?
Наместникът не го разбра и попита с учуден поглед околните да му кажат какво му приказваше Бенков. Аврам Немтур му обясни и се виждаше доволството на Немтура от това предимство над Климента Бенков. Архимандритът каза пак на гръцки с учтив, малко наставнически тон:
– Не зная вашия език, но това няма да ни пречи. Който се занимава с църковни работи, би трябвало да знае елински. Език на светата наша църква е елинският език.
– Ама как ще се разбираме ние с него! – гневеше се Бенков. – В църквата, разбирам, ще чете на гръцки, но как ще вършим ние работа с тоя наместник, щом той не знай нашия език!
– Е, кой ти е крив – подхвърли Аврам Немтур. – Да си учил.
– Колкото съм научил, мене ми стига – остро проззънтя гласът на Бенков. – А ти какво ще ми се хвалиш! Аз съм учил славянски, чета и пиша. И детето си пращам при даскал Божина, не го пращам в елинското школо. всеки да си знае своето място. Ние сме българи, слазяни. Не сме гърци.
– Се пак не е лошо да знай човек секакви езици – обади се един от общинарите, а Бенков и на него се накара:
– Не е лошо, знам. И ти пращаш внуците си в елинското школо.
– Ще ги праща, то се знай -дигна дебелите си вежди Немтур. – Там се учи наука, а при даскал Божина, какво, само Светчето и Апостолът.
– Пращайте вие децата си, където искате. Но с тоя човег, дето е дошъл тук, какво ще правим, щом не можем да се разбираме! Така не може! – тръсна глава Бенков.
Новият наместник сложи край на тая разпра, като извади писмото на владиката, което бе донесъл, и го подаде на стария наместник да го прочете гласно пред всички. Старият наместник се смути, види се, не беше много сигурен в знанията си по гръцки, и с престорена скромност го подаде на Аврама Немтур. Колкото и да беше сърдит и намръщен, Климент Бенков наостри уши, в очите му пробягнаха лукави пламъчета: да видим сега колко голяма е елинската наука на Немтура! А Немтур цял пламна – кръв да покапе от алените му бузи, – челото му отеднаж лъсна от влага. Изкашля се, понамести се на миндера и почна да чете с голяма мъка, но после се пооправи. Преди още да довърши, Бенков не се сдържа и подхвърли присмехулно:
– Като да вървиш през гробища…
Немтур спря да чете, погледна го изпод вежди. Сетне изеднаж скочи, отиде и сложи с рязко движение владишкото писмо на ниската маса, под носа на писаря, и пак се върна на мястото си на широкия миндер. Всички се обърнаха към писаря, като че ли едва сега се сетиха, че той знаеше да чете и да пише гръцки, и така сръднята на Немтура мина незабелязана. Писарят прочете писмото.
– Нищо не разбирам! – каза Бенков.
– Чакай де, чакай… Той ще ни го преведе – обадиха се няколко гласа.
Писарят преведе писмото. Настана мълчание. Синкавите очи на новия наместник бяха станали по-тъмни и блуждаеха някъде над главите на насядалите наоколо общинари. Те всички очакваха какво ще каже Климент Бенков, а той скочи, започна да вика, да сече по всички посоки въздуха с дългите си ръце:
– Ама, люде божи, какво ни се бърка той в работата, кой го е викал, кой го е канил, какво така се въвира, ето, и нов, свой човек ни праща, никога досега писма не ни е писал, не е идвал и една литургия да отслужи в църквата ни, какво сега изеднаж се набърква в работата ни! – Чакай, Климе, чакай – опита се да го укроти старият наместник. – Владика е, наш владика и защо да не се бърка. Нели църква ще градим и той…
– Какъв ти наш владика! – прекъсна го Бенков. – Не е наш! Не е наш владика той, гръцки владика е. Ни езика му разбираш, ни пък той иска да те знай. Само да дърпа от нас и да лапа… да не мислите, че за нас го е заболяло толкова сърце! Той е подушил нещо, виде, че ние с хиляди грошове си играем. Наш владика! Откъде-накъде? Не ни требват нам такива владици! Затова людете по другите места си искат свой, наистина свой владика… Откога още скопяни, и само те ли?
– Хайде, много надълбоко почваш да ореш – обади се пак старият наместник. – Остави се, джанъм… Не ни требват нам такива работи.
Като че ли и сам Климент Бенков се поуплаши от собствените си думи. Отпусна се на миндера, но в тоя момент избухна кашлицата му, той пак скочи и си отиде. Не искаше Бенков новият владишки наместник да го гледа как се мъчи.

III.

Новият владишки наместник изглеждаше сдържан, благовъзпитан и търпелив човек – така се държеше той, но никой не знаеше какви мисли се криеха зад бялото му гладко чело. Той винаги беше спокоен, дори флегматичен, ала цветът на очите му, светлината в тях постоянно се менеше. Сближи се бързо с Аврама Немтур, но за другите общинари си остана чужд и не можеше да спечели доверието им. Климент Бенков не можеше и да го понася. Преди да се засили омразата му към чужденеца-натрапник до такава степен, че да го тласне в открита борба срещу него, той го следеше зорко, дебнеше го. Не можеше да търпи гръцкия му език и когато Немтур или писарят превеждаха думите на архимандрита, Бенков се движеше нетърпеливо на мястото си, свиваше лице. Така, с разкривено лице, той каза на архимандрита за общо учудване:
– Ти знайш нашенски. Виждам, разбираш всичко, по очите ти познавам. Защо не говориш като нас? Искаш Да ни подслушваш.
Очите на владишкия наместник станаха тъмносини, бърза, тревожна сянка мина през потъмнелите му зеници и едвам доловима по цялото му лице. Но това беше може би от изненадата му, че така неочаквано и рязко се обърна към него Бенков и дори го посочи с пръст. Сетне очите му се избистриха, станаха прозрачнозеленикави. дори безцветни, когато попита с невинно недоумение. – Какво говори кир Климе Бенков. Той помоли кир Аврама Немтур да предаде думите му и продължи с тъжно приведени очи:
– Аз много скърбя. Кир Бенков във всичко ме подозира. Дойдох тук, в Преспа, с чисто сърце. Аз съм монах и съм се обрекъл на бога, боя се от всякакви нечестиви дела и помисли. Мъча се да науча вашия език и с божия помощ започвам да го разбирам по малко.
– А, тъй! – дигна жлъчно вежди Бенков и кривна глава: – Започнал да разбира! Гледай ти! Много скоро, много скоро.
Той дигна очи към наместника и видя в стоманено-синкавите му зеници остър, лош блясък, който веднага угасна. И беше готов още еднаж да му повтори подозренията си, но пак кривна глава и премълча.
Изглежда, само Климент Бенков забелязваше тия загадъчни светлини в очите на владишкия наместник, които преливаха ту в тъмносиньо, ту в прозрачно, водно-зеленикаво или пък искряха с остър, твърд блясък, който бързо се скриваше под клепачите – игриви, едвам доловими, неверни светлини. Но какво можеше да каже Бенков за тях – те само разпалваха недоверието му и една непрестанно нарастваща, мъчителна омраза към чуждия, опасен човек, който бе дошъл с някаква скрита цел. Архимандритът не се дразнеше от неговата враждебна недоверчивост и лошо скривана омраза, беше кротък, примирителен, предпазлив, пипаше с меки, търпеливи пръсти и незабелязано проникваше, настаняваше се във всички работи на общината. Той не се караше и винаги отстъпваше, но след време наново се връщаше там, дето искаше да проникне, да се наложи, и ако станеше нужда, пак отстъпваше, за да се върне по-късно отново. Той покори другите чорбаджии общинари най-напред с авторитета си като владишки пратеник и архимандрит, сетне те привикнаха да му се подчиняват – той никога не ги насилваше, никога не докосваше чорбаджийското им честолюбие, а те разнасяха из Преспа славата му на мъдър, сговорчив, благовъзпитан духовник. Те не забелязаха как цялата работа около строежа на новата църква мина в негови ръце. Той отиваше в Битоля при владиката и винаги се връщаше с успокоителни вести.
– Дядо владика пак е получил писмо от Цариград. Работата върви, там има негови люде! Няма да я изоставят. И време минава, но турците във всичко са бавни. Да не се отчайваме, има кой да се грижи в Цариград.
Така еднаж Климент Бенков, като изви ръка на хълбока си и се обърна към старците, без да погледне наместника, рече:
– Да се разбереме: ние ли тука, в Преспа, ще правим църква, или владиката и наместникът му ще ни я правят? Какво беше, какво стана! То нищо не става, виждам аз, но ето, владиката и тоя човек се разпореждат, а ние само чакаме и гледаме.
Това си беше и самата истина – владиката и наместникът му искаха новата църква в Преспа да се съгради по тяхна заслуга.
– Нели виждаш, Климе – казваха старците, – щом и владиката не може да извади султанския ферман за новата ни църква, как ще можем ние? Редно е най-сетне да се погрижи и владиката, а като ни извади ферман, пак ние ще си направим църквата.
Климент Бенков остана сам срещу всички тия люде. И нямаше как да се опълчи срещу наместника, нямаше в какво да го обвини. Времето минаваше, месеци след месеци, но за това бяха виновни турците, пашите и везирите в Цариград. Общинарите бяха се примирили, а и сред народа вън прегоря всяко въодушевление за новата църква. Потокът от подаръци и помощи спря.
Сякаш по-загрижен от всички, наместникът пак отиде в Битоля. Върна се след два дни и каза:
– Дядо владика получил ново писмо от Цариград:
– трябва да изпратим там осем хиляди гроша и ферманът е готов. Без рушвет не може.
Климент Бенков настръхна, но почака да види какво ще стане, с пламнали очи.
– Осем хиляди гроша – започна един от старците. – Ами какво ще остане за самата църква, колко пари още са ни останали…
– Иначе не може – отвърна наместникът. – Без ферман не може. Да го вземем еднаж, пък после ще бъде по-лесно да съберем пари. Преспанци са добри християни.
– Е харно, харно… Да изпратим в Цариград осем хиляди гроша.
– Не, не! – удари един път и още един път юмрук в коляното си Климент Бенков. – Как ще пратим тия пари, кому ще ги пратим? Лесно ли се харчат народни пари?
– Ами владиката бре, Климе… Той ще ги прати.
– Така не може! – викаше Бенков. – Ти можеш да пращаш r да харчиш, както си щеш, а това са народни пари за църква. Ние требва да знайме, требва да видим кой и кому ще ги даде тия осем хиляди гроша.
– Право е. Но кажи как ще стане.
– Как ще стане ли? – скочи Бенков. – Аз ще занеса тия пари в Цариград! Ще ида в Цариград, пък ще видим какво ще стане.
– Аха – смигна Аврам Немтур, та всички да го видят, – ще отидеш, ти, демек… Не е лошо да се поразходи човек до Цариград.
– Иди ти! – отвори широко очи Бенков. – Иди. И ще бъде по-добре. Ти по-добре от мене умейш да се разправяш с владици, да пуснеш рушвет в ръката.
– Аз не мога. Цариград е много далеко. Много пари ще ти са нужни да отидеш до Цариград и да се върнеш.
– Не… вие дайте ми само осем хиляди гроша, а за път аз ще си харча мои пари. Пък ще ти кажа, Авраме: върви ти, ако искаш. Или който и да е друг от нас, но да видим с очите си къде ще отидат тия осем хиляди гроша.
От някое време започнаха да се появяват по бузите му две кръгли, алени петна и сега тия две алени петна пламтяха на пребледнялото му лице. Той погледна изкосо наместника и кой знае как долови, че гъркът сякаш свали изеднаж някаква маска от лицето си.
– А – внезапно пристъпи направо към него Бенков, – разбираш какво приказваме, нели? Разбираш, виждам. Много се разтревожи ти, отче архимандрите. Не ти се иска да отивам в Цариград, а?
– Заето… заето… – проговори за пръв път гъркът на преспански. – Върви, върви…
– Чакайте, да видим, да помислим… Така изеднаж… – зачуха се гласове.
– Не искам да спирам кир Бенкова – продължи пак на своя си език наместникът, привел смирено очи, – не е лошо да попитаме дядо владика…
– Вие чакайте, помислете, питайте, пък аз ще вървя. Дадете ли ми тия осем хиляди гроша – добре. не ми ли ги дадете – тръгвам със свои пари. Искам тая наша работа да се свърши и добре е човек да отиде на самото место.
Климент Бенков седна на миндера и вече всички знаеха, че той ще пътува за Цариград. Тогава един от старците се опита да хитрува:
– Ти върви, Климе, пък ние после каквото похарчиш, ще ти платим, общината ще ти плати.
Бенков нищо не отговори. Обади се Аврам Немтур:
– Не, не… Ще му броим осем хиляди гроша и още хиляда гроша за път.
– Казах – смръщи вежди Бенков. – За себе си свои пари ще харча.
След двайсетина дни Климент Бенков замина за Цариград. Той се бави там близу четири месеца и нито еднаж не се обади през това време. Людете започнаха да го позабравят и се върна някак неочаквано. Донесе султански ферман за новата църква.
– Какво видех и какво патих – каза той в общината, – друг път ще ви разправям. Ето, отче архимандрите, ето фермана, прочети го да го чуем, ние сички разбираме по малко турски.
Ферманът мина от ръка на ръка – само писарят не се осмели да протегне ръка към твърдата хартия с грамаден султански герб – и пак се върна в ръцете на наместника. Той започна да го чете, всички слушаха. Като прочете наместникът и последната дума във фермана, Климент Бенков извади кесия от пазвата си, развърза я:
– Ето, връщам от общинските пари пет хиляди гроша. Пооблажих с три хиляди гроша само кятипите, да побързат; до пашите не стигнах и по-добре, че них с нищо не можеш да наситиш. Ето, преброй ги, Авраме, дали са пет хиляди. Връщам ги.
Станаха всички и отидоха в хукюмата, да покажат фермана на войводата. Той пое хартията, разгъна я и Целуна султанския герб. Прочете дума по дума полугласно фермана, целуна отново герба, сгъна внимателно шумящата хартия и улови брадата си умислен. Най-сетне каза:
– Добре, добре. Виждам, сполучили сте. Но, чорбаджилар, тук пише за една църква. Така ли е? А вие имате една църква и защо искате да строите втора църква?
Общинарите се спогледаха. Бенков едва-едва се усмихна и рече:
– Каймакам ефенди, във фермана пише за нова църква да строим. Построена църква нема защо пак да се строи.
– Така, така – поприглади брадата си турчинът, – така. Но вие оставете у мене фермана, аз ще помисля. И с кадията ще поговоря, да сме наясно. Грешка да не стане, чорбаджилар.
Като излязоха вън общинарите, Климент Бенков каза на Немтура:
– Ти ела утре пак тука, дай хиляда гроша на войводата и той ще ни върне фермана. Прибави и петстотин гроша за кадията.
Така и стана.
Прочете се ферманът и от църковния амвон, разгласи се из цяла Преспа. Беше посред зима, не беше време за строеж, но бяха нужни още много пари и всеки празник, след като дяконът прочиташе евангелието от амвона, подканяше благочестивите преспанци да подпомогнат общината за новата църква. И пак започнаха да се точат люде в общината, стари и млади, мъже и жени, с парили разни други подаръци за църквата.

IV.

Когато Стоян Глаушев отвори свой дюкян, взе в дюкяна и по-голямото си момче Кочо. Време беше момчето да помага на баща си и да учи занаят. Преди това Кочо ходи две зими да се учи на четмо и писмо при даскал Божин, но не научи много, едва да срича Светчето. Не го теглеше сърце към писмо и наука. В игрите и после в дюкяна на баща си показваше по-голямо усърдие – беше здраво, силно момче. Стоян започна да се заглежда и в по-малкия Лазар. Работата в дюкяна се разрастваше, Стоян имаше нужда от повече помощници.
– Какво ще прибирам в дюкяна си чужди синове – каза той на жена си. – Ето Кочо веке оставя духалото и се залавя за чуковете с другите калфи. Нужно ми е по-малко момче, да го замести на духалото. Какво ще търся чуждо, нека дойде Лазе.
– Не – отсече Султана. – Лазе наука ще учи.
– Ами стига му, ето и той две зими ходи при даскал Божина. Научи повеке от Кочо, чете като поп, стига му.
– Не. Той ще учи още. Наумила съм аз да влезе в елинското училище. Там по-голема наука се учи. Има време за дюкяна. Ти намери си друго момче за духалото.
Лазар беше по-слабичък, не беше много склонен към игри и лудории, нито към занаята на баща си, а Светчето и Апостолът бяха все в ръцете му. Някога дядо хаджи Серафим бе минавал и за учен човек, учил бе книга и бащата на Султана. Като си мислеше тя за дядо си, когото помнеше, и за това, което бе узнала за баща си, когото не можа и да запомни, във внушителния образ на единия и в скръбния образ на другия, както се бяха създали в душата й, легендата за тяхната ученост беше някакво сияние и то поддържаше нейната гордост повече от всичко друго, което знаеше и бе чувала за двамата покойници.
– Лазе ще учи – каза тя и при друг случай. –
Като излезе от даскал Божина, ще го дадем в елинското училище. Сичко ще изучи докрай!
– Поп ли ще го правим, какво? – отвърна Стоян. – Златен е занаятът ми, нели виждаш. И за децата ни ще има хлеб.
Той не настояваше за Лазара, колкото и да се възхищаваше от занаята си. И той, по своему, бе почувствувал тайнствената сила на науката, на книгата и писмото, когато Лазар сядаше да чете или пише: седнеш и говориш с книгата или тя ти говори и какви чудни, мъдри думи, какво изкуство да видиш името си, всяка своя мисъл сложена завинаги върху бялата хартия с красиво извити и завити чертички, да напишеш точно каквато и да е сметка и вече да не се боиш, че ще сбъркаш или забравиш! Но все пак не беше ли достатъчно това и какво друго имаше още след книгите на Лазара?
– Е, татко, науката нема край, за сичко има наука.
– Брей, брей! – чудеше се Стоян. – Е, харно. Правете с майка ти каквото знайте. Но ти, Лазе, не забравяй и дюкяна. Идвай да помагаш. Дюкянът ни храни, сине. А и там има наука, макар да не е като твоята.
Лазар отиваше и в дюкяна, когато нямаше училище – не бива да се губи време в празни игри и безделие. Даскал Божин отваряше училището си късно през есента и разпущаше учениците си към Гергьовден, когато те и сами започваха да го напущат, спирани от бащите си било по Дюкяните им, било за полска работа. В Преспа почти всеки стопанин имаше по една или няколко ниви или лозе в околностите на града. А в школото на даскал Божина се събираха повече деца на занаятчии, средна ръка люде или по-бедни. Чорбаджийските синове и внуци отиваха в елинското училище – то беше по-друго, друг ред имаше там. Хаджи Серафимовата внука и за това искаше нейният син да се учи в елинското школо: Лазар беше син на Стояна Глаушев, но той беше и правнук на хаджи Серафима.
В желанието на Султана да посвети по-малкия си син на науката, както тя я разбираше, имаше суета, но и почит, и възхищение – повече, отколкото в простодушието страхопочитание на Стояна към книгата и писмото. Имаше и много майчинска любов в това желание на Султана – любов прозорлива и грижовна: по-малкият й син беше по-слаб телесно и бащиният му занаят би бил тежък за него, пък и всеки друг занаят, дето беше нужна телесна сила. Лазар, от друга страна, беше надарен с по-голям ум, с повече душевни качества и Султана искаше да го изтръгне от средата на баща му и по-големия му брат, да го издигне по-високо. Тя нямаше определена цел – какво би могъл да стане Лазар, ако свършеше и гръцкото училище в Преспа? В най-добрия случай – свещеник или учител. Султана нищо повече не знаеше. Чувала бе, че имало училища и по други места, но не знаеше какви бяха те – сигурно като тия в Преспа. Най-важното беше Лазар да свърши гръцкото училище, а после – после той и сам ще знае как да си помогне, пък и в занаят да влезе, такъв учен, все ще му бъде по-добре.
Новият владишки наместник по едно време поиска да види училищата в Преспа. И, кой знай защо, не тръгна сам, а поведе и стария наместник, и други двама от чорбаджиите общинари: може би за салтанат или с други някакви намерения – никога не можеше да се знае какво мислеше всъщност – такъв човек беше той. Елинското училище се помещаваше в две стаи на долния кат на една частна къща – на горния кат живееха стопаните й. Четиримата гости влязоха в тясно, тъмно ходниче между двете стаи и веднага от едната стая излезе учителят да ги посрещне. Той беше дребен човек, сух и бледен, с глух глас и беше много изненадан, дори уплашен от това неочаквано посещение. никога преди не бе идвал в училището наместник или кой да е от общинарите. Колегата му в съседната стая, без да подозира нещо, продължаваше работата си: викаше с остър, писклив глас, а учениците му повтаряха в хор.
– Дойдохме – каза наместникът – да ви видим. Аз винаги съм се интересувал от училището. Вие тукашен ли сте, господин учителю?
– Заповядайте, заповядайте, ваше високо преподобие – отговори учителят също на гръцки, покланяйки се раболепно. – Не, не съм тукашен. Аз съм от Корча.
– Елин ли сте, или…
– Да… тоест… но, да, елин съм, ваше високо преподобие. Учил съм в Янина.
– Как сте попаднали тук?
– Ами сам дойдох… нали знаете… учител. Ходих по много места и като дойдох тук преди три години, попитах дали имат нужда от учител и ме назначиха чорбаджиите от общината.
– Но да влезем да видим, да послушаме как работите. Учителят даде път на архимандрита и влезе след него, плах и свит. Влязоха и останалите гости. Стаята беше мрачна, тясна, с нисък таван, четири или пет чина, дълги почти от едната до другата стена, запълваха стаята и едвам оставаше малко място за учителя отпред, към вратата. Гостите запълниха и това свободно място, та двама от тях трябваше да останат на вратата. По чиновете седяха притиснати едно до друго около двайсетина деца, които гледаха мълчаливи и слисани нечаканите гости. Учителят не знаеше де да покани гостите си, нямаше и стол да предложи на архимандрита.
– Не се бе зпокойте, господин учителю. Продължавайте работата си, а ние ще послушаме.
Тъкмо учителят се бореше със смущението си и се канеше да продължи работата си, отвори се вратата на съседната стая и се показа там другият учител – нисичък, тантурест мъж, с червендалесто, весело лице.
– А, дошли са чорбаджиите да ни видят – каза той на преспански и продължи свойски: – Аз пък се чудя, като чух… Харно, харно, да ни видите как се мъчим.
Архимандритът се обърна към него с леко приподигнати вежди и му каза тихо, с вледеняваща учтивост:
– Влезте си, господин учителю, ще дойдем и при вас, влезте си. И после – не се сдържа той, но без да повиши тон – в едно елинско училище трябва да се говори само на елински, нали? Бъдете така любезен, влезте си, ще дойдем и при вас.
Учителят не се смути никак – лицето му остана все тъй червендалесто и весело.
– Заповядайте – обърна той на гръцки, – добре дошли! Тия почтени люде са тукашни и не разбират гръцки, ваше високопреподобие.
Той влезе в стаята си.
Още като влязоха в тясното, тъмно ходниче, върху бялото лице на владишкия наместник се спусна сянка. Сега, като слушаше той глухия глас на дребничкия учител и отговорите на учениците му, тая сянка все повече се сгъстяваше. И въздухът в стаята беше задушлив, напоен с тежка смрад, та наместникът, колкото и да беше търпелив, не можа да се задържи по-дълго тук. Той поразпита няколко от децата за уроците им и каза на учителя:
– Вие продължавайте. Ние ще минем в другата стая. Съседната стая беше още по-мрачна, в нея беше още по-претрупано с ученици и чинове, въздухът – още по-тежък и смрадлив. И тук гостите не се задържаха много. Двамата учители излязоха след тях да ги изпратят. Наместникът се спря в малкото ходниче, близу до външната врата, за да го облъхне студеният и свеж въздух отвън. Той се задушаваше и от гняв, който едвам-едвам сдържаше.
– А вие откъде сте? – попита той червендалестия учител. – Къде сте се учили?
– Тукашен съм, ваше високопреподобие. Аз съм влах. Преселени сме тук от Москополе. Учих в Битоля и от дванайсет години съм учител.
Наместникът едвам го изслуша и се обърна към двамата учители нервно, нетърпеливо:
– Не ми харесва училището ви! Училище ли е това мръсно подземие? И сигурно никой не е идвал да види как работите. Вие сте останали много назад. Това аз няма да оставя така. Сбогом, господа.
– Ние не сме виновни – започна след него червендалестият учител, изпращайки го през двора до портата. – Ние се трудим, колкото можем. Аз съм учил при даскал Панайотис. За училището, вярно, същинска пещера, но за него се грижат чорбаджиите, общината, ние нищо не можем да сторим, не зависи от нас.
– Сбогом, сбогом – прекъсна го архимандритът и излезе на улицата, следван от другарите си.
Запътиха се към училището на даскал Божин, към една от крайните махали на града.
– Ето тук – каза старият наместник и побутна една притворена порта. Дочуваше се напевна, многогласа врява.
Училището беше до самата порта, ниска, приземна постройка; преди, види се, е служила за плевня или нещо подобно. Нататък се виждаше дълъг тесен двор и в дъното му – стара, прихлупена къщурка. Вратата на училището беше затворена и пред нея се навъртаха няколко кокошки. До вратата зееше малко прозорче с дървен капак, отворен до стената, и там стоеше един петел, горд и умислен. Беше доста късно следобед, дворът тънеше в сянка, късият зимен ден вървеше към своя край, та кокошките чакаха да се освободи жилището им, за да се приберат за през нощта. Петелът се разкудкудяка тревожно, хвръкна с неистов крясък през главите на четиримата гости, разбягаха се из двора и кокошките му. Бялото лице на архимандрита се разведри от весела, малко учудена усмивка. Той бутна вратата. Облъхна го топъл нечист въздух, той присви устни и прекрачи високия праг. Последваха го и другарите му. Напевните детски гласове се засилиха още повече. Край стената срещу прозорчето седеше кръстато на ниско миндерче даскал Божин. Той беше толкова изненадан от неочакваното посещение, че гледаше изпод вежди гостите си и не се сещаше да стане, да ги посрещне. Между пръстите на дясната му ръка, както я бе дигнал във въздуха, проблясваше игла и едър, кръгъл, излъскан напръстник, а в скута му, свита под коляното, се виждаше недовършена шаячна дреха, която учителят шиеше.
– Добър ден, кир даскале – поздрави наместникът на гръцки.
Учителят нищо не отговори, а забоде иглата и остави дрехата встрани на миндерчето.
– Гости ти идем, даскал Божине – каза старият наместник.
– Добре дошли – отвърна неохотно даскал Божин, провеси нозе с дебели вълнени чорапи, надяна изпомачкани калеври и стана.
– Не се безпокойте – усмихна се наместникът. – Ние само така, да погледаме.
Даскал Божин го гледаше мълчаливо, с уморени очи изпод побелели, рунтави вежди и едрата му глава с голо теме беше леко наклонена над дясното му рамо – както бе свикнал от дълги години да следи бодовете на шивашката си игла. Сетне той проследи погледа на архимандрита и сам огледа школото си. Затъмнило се бе още повече под ниския покрив в късния следобеден час. от друго едно съвсем мъничко прозорче в дъното на помещението се струеше мътна, загаснала светлина. Ниско долу, върху малки триножни столчета или пънчета и дъски, дори и направо на пръстения прашен под, седяха около тридесетина момчета по на десет до петнайсет години, разделени на няколко групи, и сега, пред гостите още по-усърдно учеха и повтаряха уроците си с тихи, напевни гласове, които се сливаха по групи, преплитаха се и час по час някой прозвучаваше през другите, за да се покаже:
– Яко-яко-же… Бог наш… Ма-ма-матер Бо-Божия…
– А-а-Андон – Ба-ба-Баде – Ви-ви-викаше – Ги-ги-Глигура – Да-да-даскало – Е-ела – Жи-жи-ти – Здраве…
Сричаха и пееха учениците и току поглеждаха изпод око крадешком гостите. Почти край всеки ученик се виждаше дъно на счупена стомна или бардуче с пепел и загаснали вече въглени – всеки ученик сам се грижеше за отоплението си. На дървени колчета по стените висяха торбите на учениците за книгите и храната им – те стояха тук от ранна сутрин до късно следобед и заедно обядваха. Всеки ученик плащаше на учителя си по шестдесет пари на месец, а му отделяше по нещо и от храната си, и от топливото си. Той им показваше как да се учат, какво да четат и пишат и те се учеха, четяха, пишеха, а той в същото време шиеше някой гайтанлия джамадан или потури. На стената до одърчето му стоеше изправена дълга черничева пръчка, с която учителят стигаше ленивеца или немирника и в най-отдалечения ъгъл на школото. Там имаше и други, няколко по-къси и по-здрави пръчки за по-осезателни наказания, там беше и “валаката” – нарочен уред, в който се връзваха нозете на най-дебелоглавите ученици, та можеше удобно да се шиба по стъпалата. Между гъсто насядалите ученици крачеше като щъркел през мочур едно дванайсет-тринайсетгодишно момче, височко и бледо, с голямо чело и живи, умни очи; то се привеждаше към една или друга от групите и поправяше грешките на другарите си. Това беше Лазар Стоянов Глаушев – най-новият помощник на даскал Божин.
“Ко-ко-ко-ко!” – скочи пак петелът на прозореца до вратата, тръскайки червения си гребен.
– Ишу! – замахна свенливо с ръка даскал Божин и нетърпеливият петел отскочи навън.
Тънка, недоловима усмивка потрепна по алените устни на владишкия наместник. По ниските почернели греди на покрива ясно личаха следи от кокошките, които нетърпеливо чакаха вън да се освободи школото.
– Лазаре – повика даскал Божин помощника си, – ела да прочетеш от Апостола.
Другите ученици веднага затихнаха с видимо облекчение и ококориха насам любопитни очи, Лазар Стоянов се приближи с тежкия, подвързан с дърво и кожа Апостол в тънките си ръце и чинно го подаде на архимандрита.
– Отворете, дето искате – рече смирено даскал Божин.
Старият наместник се притече на помощ на архимандрита, отвориха дебелата книга и я върнаха на Лазара. Той я пое с две ръце и спусна клепки над пожълтелите страници, изправен като свещ, съсредоточен и тържествен пред тайнството, което започваше. Гласът му прозвуча свободен и топъл, той изричаше ясно всяка дума със сдържана и толкова по-внушителна пламенност. Владишкият наместник слушаше с наслада тоя още незакрепнал глас и се взираше в лицето на четеца, озарено от смирено вдъхновение. От едното око на даскал Божин потече сълза от умиление и гордост.
Лазар млъкна и дигна очи към наместника – да продължи ли?
– Как се казваш ти, дете мое? – попита наместникът на гръцки.
Лазар не разбра въпроса му. Намеси се старият наместник:
– Чие дете си ти, как се казваш?
– Лазар. Баща ми е Стоян Глаушев, казанджията.
Архимандритът го погали по главата и го гледаше замислен.
“Ко-ко-ко-ко!” – кацна отново петелът на прозореца Лазар мълчаливо го прогони.
Архимандритът се усмихна, огледа още еднаж школото и се обърна към даскал Божина:
– Убаво, убаво – започна той на преспански и продължи на своя език: – Много хубаво е тук, продължавайте, ние само така, да ви видим. Сбогом, господин учителю.
Даскал Божин едва сега посегна да обърше сълзата си и нищо не отговори. Веднага щом си отидоха гостите, той викна на учениците си:
– Ха бре, магарета, вървете си сега, че късно стана! И утре сички навреме, чувате ли? Само да ми закъсней некой – ей я пръчката!

V.

Следващата неделя, след църковна служба, влязоха в двора на Стоян Глаушев новият владишки наместник и чорбаджи Аврам Немтур. Те ходеха често заедно из града, поддържаха се в общината, одобряваха взаимно приказката си. Стоян тъкмо се бе прибрал от църква. Излезе да ги посрещне, изненадан и поласкан. Посрещна ги и Султана, но тя не издаваше радостта си, а Стоян не знаеше де да сложи гостите си и де сам да седне.
– Това е новият ни наместник – каза Аврам Немтур. – Сам владиката ни го изпрати.
– Знам, знам – не можеше да събере усмивката си Стоян.
Архимандритът каза няколко думи на гръцки и Немтур продължи:
– Той много хвали детето ви. Ходил преди неколко дни при даскал Божи на.
– А, Лазара, Лазара – приподигна се и пак седна Стоян.
– Ходил наместникът в сколията на даскал Божина и видел вашето дете. Видел го, чул го да чете. намесникът казва, че детето ви може да стане учен човек.
Стоян размаха мълчаливо ръце към Султана – да донесе нещо, да почерпи гостите. Тя му направи знак да не се бърка в тая работа. И Аврам Немтур повече в нея гледаше, като говореше за Лазара:
– Е, харно, ама такова ербап дете много нещо нема да научи у даскал Божина. Каквото е научило досега, това е сичко. Наместникът казва да го дадете в елинската сколия. Там има по-голема наука. Такова дете не бива да се изоставя. Наместникът казва, че ще пише на владиката и като свърши вашето дете тукашната сколия, те ще го пратят в още по-голема сколия, може чак в Атина да го пратят да се учи.
Наместникът слушаше мълчаливо и поклащаше одобрително глава. Стоян цял се бе изчервил от удоволствие и бащинска гордост – такива хубави думи чуваше за своя Лазар. но такова си е и детето, за него само добро се говори. Султана стоеше до вратата – в присъствието на мъже тя не биваше да сяда и още повече при такива знатни гости. Да, такъв беше нейният Лазар, но тя се ослушваше в думите на чорбаджи Аврама и неволно търсеше зад тях нещо друго, нещо недоизказано. Само затова ли бяха дошли тия двама мъже – тя и без това бе решила да даде Лазара в елинското училище, нямаше да спира детето си насред път.
Наместникът пак продума нещо. Аврам кимна и продължи:
– Какво ще кажеш, майстор Стояне… то що има за казване, вземи и още утре заведи детето си в елинската сколия. Много и много по-добре е там. Ти нищо нема да плащаш за учението му и книги ще получи детето.
– Е харно, харно, чорбаджи Авраме… ние со жената говорихме… и тя иска в елинското школо… аз, знайш ли… в църквата, като пеят на гръчки, нищо не разбирам, а повеке на гръчки пеят и аз така си стоя. Ако пеят на славянски, колкото малко да е… и него аз много не разбирам, но се разбирам, наше си е и ми е да ти кажа. Моят Лазе…
Султана прекъсна мъжа си от Страх да не би той да сбърка нещо:
– Ние и преди това решихме да го дадем в елинското сколо. При даскал Божина то сичко изучи. Сега Лазар помага на даскала, учи другите деца…
– Да, наш Лазе учи другите деца… – повтори Стоян.
– За плащането – продължи Султана, – ние ще си дадем колкото е нужно. И за книги, и за сичко. Дал е господ.
– Лесно, лесно – смръщи пренебрежително вежди Немтур и се обърна към Стояна: – А ти, майстор Стояне казваш за нашето. Нашето, знам, ама друго си е гръчкото. те, гърците, во сичко са къде-къде по-напред от нас. Ето, детето ти, ако върви така, може и в Атина да отиде, та чак и владика може да стане. Да имах аз син – хич немаше да му мисля. Но ето господ само едно момиче ми даде.
– Знайме я, знайме я -усмихна се любезно Султана, – Ния, Евгения. Тя идва у нас, нели живейте наблизу, идва, дружи с нашите момичета, събират се, деца. Малка е още тя, ама е умно, хубаво дете.
Отвън се чуха тихи стъпки. Султана се обърна и отвори вратата. Влезе Манда, по-голямата й щерка, около десетинагодишно девойче – чисто, спретнато, с пламнали от свян страни. То пристъпваше предпазливо с лъснат, калайдисан поднос в ръце.
– Повелете – рече Султана, а девойчето поднесе редом на гостите и на баща си по чашка ракия и чашка горещо кафе.
Гостите скоро си отидоха. Не минаха няколко минути, и в двора на Стояна Глаушев влезе Климент Бенков. Неговата къща беше насреща, през тясната уличка. Той бе видял, когато архимандритът и Аврам Немтур влязоха у Стояна, видял бе и когато излязоха. Неговото по-голямо дете беше другар на Лазара, ходеше също в школото на даскал Божина и бе разказало на баща си за посещението на архимандрита в школото. Аха! Я да видим какво търсят тия двамата в къщата на Стояна Глаушев! Той влезе в двора на Стояна като стар познат и съсед. Червенината по лицето на Стояна и самодоволната му усмивка още не бяха изчезнали.
– Кажи, съседе – започна Климент Бенков още сядайки, – какъв ветър ги довея у тебе тия двама люде… Не съм ги виждал други път в двора ти.
Стоян побърза да се похвали:
– Дойдоха за Лазара. Хвалиха го много. Казаха да го дадем в елинското школо. По-голема наука да учи. Голем човек ще стане наш Лазар, тъй казаха те.
– И ние си бехме решили да го дадем веке в елинското школо – каза Султана. – Той веке сичко научи у даскал Божина. И твоят Андрея. Те нели заедно вървят.
– Тия двама люде, ще ви кажа аз – викна Климент Бенков, – не са дошли за добро в къщата ви. И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа.
– Що думаш, Климе… Как тъй – отвърнаха в един глас Стоян и Султана.
– Те са дошли – продължи Бенков, без да ги слуша, – дошли са да вземат детето от ръцете ви, те искат да го направят грък!
– Ха – кривна врат Стоян, – грък!…
– Така да си знайте. Аз знам защо е дошъл в Преспа новият наместник, знам какво мисли, какво крои той, а Аврам Немтур е негово мекере. Те ви залъгват и ще ви вземат детето. Може да стане вашият Лазар голем човек, но не за вас, а за них. Тъкмо защото е такова дете, знам го аз, те искат да ви го вземат, да му вземат душата.
– Мой Лазар грък нема да стане! -закани се някому Стоян и отсече с ръка.
– Нема да стане… ти само им го дай. Той е още дете, ще се повлече по них. Те, фанариотите, с памук ти изпиват кръвта. Нема да усетиш. Нема…
– Климе, Климе – прекъсна го предпазливо Султана, – съседи сме, познаваме се още като деца, не мислиш злото на детето ми, знам, те с твоя Андрея се са заедно. Кажи ми сега ти: намислили сме ние наш Лазар да учи по-нататък, а къде другаде да го дадем? При даскал Божина нема какво повеке да учи. Даскал Божин казва, ще го направи свой заместник и какво? Ще взема по шейсет пари от децата… нищо работа.
– Султано, като сестра си ми била. И децата ни сега заедно вървят. Намислил съм аз нещо за моя Андрея. Добро ли ще е каквото съм намислил за детето си?
– Добро, то се знай, баща си.
– Така. Слушай сега. Моят Андрея и вашият Лазар ще отидат да се учат в Охрид. Чакай сега. Знам аз, научих сичко. Там е най-хубавото школо. Даскалите се наши люде и от учени по-учени. Най-голема наука се учи там. На елински се учи и на славянски, ама даскалите са наши люде. А тука? Единият даскал е влах, а другият е арнаутин, погърчен арнаутин.
– Аврам Немтур каза, че после ще го пратят Лазе Другаде, на още по-големо школо, може чак в Атина да го пратят.
– Ето, виждаш ли, Султано? Там, в Атина. Като се скрие – нема да те познай и ти нема да познайш детето си Не, не, не! Лазар и Андрея ще идат в Охрид.
Султана бързо премисляше. Спомни си, че и дядо и хаджи Серафим е учил в Охрид. Тя каза колебливо:
— Ами сега, посред зима…
– Аз ще ги заведа. Охрид не е през море. Ще ги настаня там – каквото ще бъде за моя Андрея, това ще е и за вашия Лазар. Та вземи да го поприготвиш. Те не са веке малки – ехе, мъже са веке.
– Твоят е по-малък со шест месеца – повлече се след него Султана и изведнаж попита: – Ами, да речем, какви пари ще са нужни? Много ли ще требват, да знайме.
– Какво, и тук ще ги храниш и ще ги обличаш, ех, ще прибавим и нещо отгоре. Щом е за нихно добро. Ако вие нещо, сега-засега, немате? време… Аз съм тука.
– А – пламна изеднаж Стоян, – ти, чорбаджи Климе, що си мислиш! И хиляда гроша да требват, ще ги дам. И ето, да знайш, от мене дума имаш: каквото си решил ти за твоето момче, това ще бъде и за нашето. На тебе го предавам аз нашия Лазе. Грък, а? Немам аз син да става грък.
Султана погледна мъжа си. Не, тоя път тя не можеше да превие дебелия му врат. Най-сетне тя знае. Климе Бенков, такъв човек, никога няма да сбърка.
Надвечер дойде при нея Бенковица и плаче:
– Султано, сестро, как ще се разделим с децата си?
– Немой така, Бенковице. За нихно добро е.
– Ти имаш повеке, пак пълна ще ти остане къщата. Ами аз, нели са ми двечки, сега само Божана ще ми остане.
– За нихно добро е. А ние, какво – майки. Ще търпим. Аз имам повече, но за секо боли сърцето еднакво. Ще ги чакаме да се върнат.

VI.

Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид и като се върна, намери цялата община срещу себе си. Някои от старите чорбаджии в общината и преди спотайваха мисъл, че той не е на мястото си между тях, а други, които успя да попривлече към себе си, никога не бяха престанали да се боят от него. Той разкъса грубо техния здраво заключен кръг на всепризнати първенци, натрапи им се дръзко, изблъска всички зад себе си, постоянно нарушаваше установения ред, караше ги да бързат, смущаваше старческия им покой, никого не слушаше, а постоянно се чуваше в общината неговият висок, остър глас. Той беше буен, припрян, властен и всички се бояха от бързите му и дръзки решения, постоянно трябваше да бъдат нащрек да не би да ги подмами да извършат някоя прибързана грешка, да не би да изостанат и това постоянно напрежение ги уморяваше, дразнеше ги. То се знае: кога е било такъв млад и още неулегнал човек – едва надхвърлил четиридесетте – да е член на преспанската църковна община, как бяха позволили те да им се наложи той и да ги води, където си ще, да припкат те след него със старите си нозе, послушни, със страх да не би да привлекат върху себе си гнева му, да обърнат срещу себе си острия му език! Не, Бенковче, отсега нататък ще знаеш мястото си. Няма да крещиш и да заплашваш, и да съдиш по-стари от тебе люде, отсега нататък ще слушаш и ще изпълняваш, докато те търпят такъв, неканен и незван.
Те дори не му и казаха, както беше редно, какво бяха решили в негово отсъствие. Той долови от разговора им, че бяха взели важно решение, и предизвикателно попита:
– Е, какво става тука?
Като прозвуча отново звънкият му глас в опушената общинска стая, някои започнаха плахо да го попоглеждат – още не бяха му взели страха съвсем, – но чорбаджи Аврам навъсен му отговори:
– Ще научиш.
– Кой ще ми каже? Кажи ми ти.
Немтур махна пренебрежително с ръка и продължи разговора си. Климент Бенков млъкна и само двете алени петна запламтяха на бузите му. Общинарите изреждаха разни къщи из града, споменаваха стопаните им, одобряваха или не одобряваха. Новият владишки наместник смирено мълчеше. Климент Бенков би го превърнал в купчинка пепел с трескавия си поглед, но белите клепки на архимандрита бяха непроницаеми. Най-сетне Климент зърна за миг сините му зеници и пламна мълния. Климент бясно удари юмруци в колената си:
– Тук аз общинар ли съм наравно с вас всички или що? Кажете какви са тия приказки, аз требва да знам! Тука има чужди люде и нема те да решават за Преспа, пък аз да слушам и да мълча.
Гласът му се чуваше през три улици наоколо. Старият наместник, който с мъка понасяше това напрежение, започна с примирителен тон:
– Чакай, Климе, не се сърди… Ти не беше тука… – Какво ще чакам? Не чаках ли достатъчно, а вие се преструвате, че не ме виждате седнал тука на тоя миндер…
– Ето – изкашля се старият наместник, – ето, ние решихме за училището.
– За кое училище, какво сте решили?
– Нашето, градското училище. Решихме да го преместим в по-хубава сграда, по-нашироко и да потърсим по-добри учители. Чакай…
– Какво ще чакам – сви с досада лице Бенков, – ясно ми е и преясно. Там са вашите деца, внуците ви и сте решили да ги наредите по-добре. Харно, ама с общински, народни пари. А то е елинско училище, не е наше. Ако искате да знаете, наше училище е училището на даскал Божин.
– Що приказваш, Климе… – чуха се гласове. – То си е негово училище, на даскал Божин.
– Там се учи на наш език, затова е наше.
– Там ти пращаш твоето дете и затова казваш, че е наше.
– Не, не! Аз мога да го пращам и в другото, елинското, но то е елинско и затова не пращам детето си там. Ами като сте помислили за елинското училище, защо не сте помислили и за другото. Нели и там учат деца в една плевня…
– Ех – каза някой, – там са по-други деца, победни, по-иначе са свикнали.
– А, така! – изкриви се цял Климент Бенков. – Други деца, по-бедни, а не са ли те наши деца, техните бащи не плащат ли за църква, за училище, а сега вие с техните пари, с народните пари, ще оправяте своето си училище!
– То не е само наше. Може и те да отиват там да се учат – чуваха се ту оттук, ту оттам гласове – ту предизвикателни, ту примирителни.
Климент Бенков викаше и се въртеше на всички страни:
– Ходили са некои, научих аз, и в едното, и в другото училище. Едното не са го харесали, а другото много са го харесали. Ха, добре са те там, в плевнята! Там отиват сиромашки деца, те са научени. Вие искате да наредите вашите деца – е, харно. Ама не разбирате ли? Негова милост, новият наместник, и други некои, не се ли сещате, не им е за вашите деца, ами гледат да оправят елинското училище, че е елинско. Той е грък, ама вие гърци ли сте бре! Не сте, ама той иска гърци да ви прави. Гръцкото училище ще оправя и там ще събира децата ви, гърци ще ги прави! Не се ли сещате?
Някои от старците се спогледаха колебливо. Бенков още повече засили глас:
– Той затова е дошъл тук, затова ни го прати владиката. По-рано си бехме сами. Каквото решим – решим. Никой не ни се бърка. Владиката гледаше само торбата да му напълним добре. Сега, като почнахме с новата църква, почна и той да се грижи много за нас. Премного! Нов наместник ни прати. А той, новият, ербап човек излезе. Иска с урсул в джеба си да ни сложи. Аз нели ходих чак в Цариград… Те, фанариотите, големо гръцко царство ще правят. Те били по-горе от нас. А и от нашите има кой да им уйдисва на акъла. Ето и вие…
– Ами ти? – прекъсна го Немтур. Той мълчеше досега, разменяше погледи с архимандрита и червенината по лицето му ставаше по-гъста. Сега отеднаж избухна: – Ами ти! Ти пък искаш руско царство да правиш тука. Мислиш не знам що си приказвал? Я мълчи, че…
Климент Бенков се сепна за миг: да, той много пъти бе казвал тайно, че дядо Иван скоро ще освободи всички славяни от турско робство. Това бяха най-големите, най-сладките му надежди. Но беше опасно да знаят това люде като Аврам Немтур и като новия наместник. Най-сетне – какво, нека знаят, нека вървят веднага при каймакамина да го обадят! Така сладко, така гордо беше да изрече свободно това име, да изповяда гласно, безстрашно надеждите си. И той дигна глава:
– Да! Тука ще дойде Русия. И така да знайш, Аврам Немтур, скоро ще дойде. Върви сега при каймакамина.
Настана тежка, потискаща тишина, сякаш таванът се спусна ниско и не остана въздух за дишане.
– Климе… – продума някой с глух, хриплив глас и млъкна.
Алените петна по бузите на Климента Бенков горяха като кървави рани. Наместникът дигна към него очи – синкави, студени, пронизващи. Бенков извади липисканска кърпа и обърса влагата по лицето си.
– Това е… – продума той замислен, но бързо се съвзе и пак започна: – Е, харно. Решили сте: училище да направим ново училище, нека намерим най-добри учители, ама да учат децата и на гръчки, и на славянски. Право е, и училище ни требва, но наше, общо, народно училище. Е, харно, ами църквата? С новата църква започнахме и още донигде не сме стигнали. Не може двете работи наеднаж, нужни са много пари, а ние още за църквата не сме събрали, колкото са нужни. Да свършим еднаж с новата църква, па сетне и училище ще направим.
– Е, стига де – разпери ръце Аврам Немтур нетърпеливо, с гневно отчаяние. – Та се тебе ли ще слушаме? Крещиш като… Не спираш, се ти! Ето, люде се спират вън, да слушат. Откакто влезе тука, в общината, се кавги. Ти внесе кавгата между нас. И се отгоре, се на твоето да бъде… До гуша си дошъл на сички. Ето, попитай ги.
– Какво?… – промълви с отпаднал глас Климент, а очите му бяха широко отворени и сякаш наистина не бе дочул тия обидни думи, не можеше да повярва на ушите си.
– Попитай ги. Сички тука.
Повечето от чорбаджиите наведоха глави в мълчаливо съгласие. Немтур повиши глас предизвикателно, по устните му се появи зла усмивка:
– Русия, а! Русия… хм. И после ти, Климе Бенков, защо, като се върна от Стамбул, не ни даде точна сметка за общинските пари, които си похарчил? Не само да приказваш…
– Авраме… – обърна се към него старият наместник с умолителен поглед – немой така… Климе не е такъв човек.
Бенков се облегна на стената задъхан:
– Вие ми дадохте да похарча осем хиляди гроша, аз ви върнах пет хиляди. За себе си харчих свои пари.
– Не – размаха късия си показалец Немтур, – не може така с общински пари! Откъде да знайме ние, че ти и ония три хиляди гроша си дал некому. Може да си ги дал, но требваше тука сметка да представиш: на тоя толкова, на оня толкова, за това, за онова толкова. А ти: три хиляди дадох на кятипите.
Бенков се изправи, едвам се държеше на нозете си, и каза с отвращение:
– Не те е срам!
Изеднаж стисна юмруци, настръхна, някои от старците се приподигнаха да го задържат и тогава избухна кашлицата му. Притиснал ръце към гърдите си, с изкривено от мъка лице, Бенков се отправи към вратата, сетне се обърна и заговори през кашлицата си, блъскайки нога в пода:
– Нема… да стъпя веке тука!… Нема… докато сте вие… двамата тука… Вие… не сте достойни…
Не можеше да говори повече, тръсна глава и си излезе. Още на път за вкъщи той повърна кръв. Прибра се вкъщи с душата в зъбите си. Сложиха го в легло.
Няколко седмици по-късно, когато Климент Бенков се посъвзе и вече не храчеше кръв, Бенковица му каза:
– Ти, Климе, настина. Посред зима път да биеш до Охрид и пак назад.
– Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – тука нещо се скъса. От кашлицата… ама не е и от кашлицата. Отровиха ме наместникът, новият, гъркът, и Аврам Немтур, и всички чорбаджии от общината.
Няколко месеца се бори Климент с телесната си немощ, с душевната си мъка. Като му донесоха за пръв път тая година да сръбне чорбица от коприва, тъй много се зарадва и яде с охота. А щом започна слънцето да се застоява между белите пролетни облаци, той усети, че гласът му наяква. Взе да ходи из стаята. Излизаше и на чардака да постои. На Великден, за второ възкресение, отиде и в църква. Людете го гледаха, като да се бе върнал от другия свят.
През есента бе насъбрал доста храни – хамбарите му в дюкяна и вкъщи бяха пълни, сега настъпи време да продава насъбраната стока, през тия гладни месеци до нов берекет, но той поизостави дюкяна си. оставяше ключовете на двамата си калфи, те да посрещат купувачите, да мерят и премерват, да събират пари. Не му беше до тях и не се питаше дали калфите не го крадат, не разпиляват стоката му. Той искаше да освободи душата си. Под тежък камък едвам туптеше сърцето му премазано. Хем Не стъпваше той на земята, а летеше, и целият народ след него. Знаеше накъде върви, накъде лети, с дигната глава, и людете му вярваха. Сега нещо студено и гадно като змия бе пропълзяло между него и всички тия люде. Нечистотия бе полепнала по него и дори вътре в душата му, той се мъчеше да я изтрие, а тя като проказа – не се изтрива, не се чисти, а все дълбае, разяжда.
– Чухте ли? Аврам Немтур казва, че съм изял три хиляди гроша общински пари.
– Климе, що говориш? Кой ще поверва! Нека си говори. Ние те познаваме. Ти си народен човек, ти си наш човек. Народна пара ти нема да изядеш.
– Е, харно! – стъпка той сам най-сетне студената гадна змия. Тръгна из народа пак с дигната глава. Гласът му звънтеше във всеки дюкян, във всяка къща:
– Новият наместник не е за нас. Не държи за нас. Да пишем до владиката общо, народно писмо. Не щем новия наместник!
Людете дигаха рамена:
– Това е работа на общината, Климе. Какво имаме ние с владиката…
– Общината! Стари, изкуфели чорбаджии. Наместникът и Аврам Немтур ги мамят, приспиват ги. Нови, народни люде да влезат в общината, по-млади, по-силни!
– То, общината, е работа на чорбаджиите, Климе. Ние немаме време. От работа глава не можем да дигнем. Ние сме прости, глупави люде.
– Дайте пари за новата църква, още пари требват. Пък них нема да чакаме, нема да питаме. Дайте още и време е да започнем.
– Дадохме, Климе.
Някои по-будни люде се заслушваха в пламенните му призиви. Започнаха да се събират около него. Пак започна да се набира сила в сърцето му и горда радост. Тъкмо по това време пак повърна кръв и вече не стана от леглото. Издъхна към края на пролетта с отворени, пламтящи, жадни очи.
Две седмици след смъртта на Климент Бенков двете момчета се върнаха от Охрид. Учебната година бе свършила. Климентовият син, едва тринайсетгодишен мъж, седна в дюкяна на баща си. А и Лазар Глаушев отиде да чука в бащиния си дюкян.

VII.

Повикаха в общината най-добрите майстори строители и дърводелци. Нямаше много за приказване – събраните пари за новата църква не стигаха. Чорбаджиите общинари свиха рамена. Поръчаха на дякона пак да припомня на преспанци всеки празник от амвона за новата църква, да ги подканя да помогнат. който не е дал още, да не се скъпи и бави. Явиха се в общината още неколцина и дадоха по нещо. Други нямаше. А времето течеше. Мина пролетта, настанаха дългите летни, ясни и горещи дни. Строежът на новата църква все не можеше да се почне.
Тогава наместникът събра тайно по-първите от преспанските власи. Те бяха десетина семейства от Моско поле, заселени в Преспа преди тридесетина години, и повечето бяха търговци, заможни люде. Архимандритът им каза свойски, с доверие:
– Тия, тукашните дебелаци, не ги бива. Вие сте най-верните чада на вселенската ни църква. Дадохте наистина, но дайте още, да изградим новата църква, и вие ще сте първи в нея. Да дигнем поне стените и покрива, после ще бъде по-лес но.
– Дадохме доста. Дадохме повече от мнозина други, тукашни, а ние сме като гости в тоя град. Не ни смятат за свои и какво искат още от нас?
Те разбираха езика на архимандрита и той им каза:
– Те не ви искат, аз ви искам за ваше добро. Вие сте вече тукашни и защо се смятате за гости в Преспа? Тук са родени децата ви и няма къде да вървите. Ако дадете тъкмо сега още малко пари за новата църква, ще излезе, че без вашата помощ и жертва не е могла да бъде изградена, и вие ще бъдете като стопани в нея.
Нямаше какво повече да им говори архимандритът. За два дни те събраха помежду си около десет хиляди гроша. Занесоха тия пари в общината:
– Ето, виждаме, новата църква не може да се съгради и като добри християни жално ни е, измъчваме се. Но нека се запише за тия пари, че ние сме като милостиво прибрани сираци между вас и искаме да се помни, та народът да ни обича като свои.
Общинският писар написа дълго писмо, пропито с радост и благодарност, и това писмо остана да се пази заедно със султанския ферман за новата църква. Власите получиха, без да очакват, похвално писмо и от владиката.
Пак повикаха строители и дърводелци в общината. Те смятаха, кроиха и се реши да се започне строежът на новата църква, да се дигнат поне стените и да се покрие. По същото време, когато се заправи новата църква – копаеха още за основите, мереха и размерваха, – в града се появи духовник някакъв, монах. Тръгна той да проси из чаршията, но не като просяк, с плачлив глас, а като да изричаше повеля: – Дайте, за да ви се даде!
– Даваме – отговаряха му, – а от много страни все ни искат: султан, владика, община. Даваме каквото можем.
– Не искам трохи и отпадъци или което вече не ви се свиди, а искам жертва, откъсната от сърцето. Богатият ще даде повече, бедният – по-малко. Каквото имате, най-напред е божие и после ваше. Не се скъпете над това, което ви е дадено и може да ви бъде отнето.
– Ние градим тука нова църква – казваха му. – Нели е пак за бога…
– Вие градите тук църква и тя е за вас, а пък аз дойдох да искам за църква и манастир, който е на целия славянски и Христов народ.
– Откъде идеш ти, отче? – питаха го. виждаха, че не е от тия места и говореше горнобългарски.
– От Рила ида, от светата обител на Йоана Рилски. Изгоря манастирът по воля божия, но изграден бе още по-велик, изгради се и се изписа и новият храм, сега събираме имота му, за да расте с обща помощ неговото богатство и слава.
Всеки бе чувал за Рила-манастир и сега, когато монахът споменаваше името му, представата за него израстваше още по-величествена в блясъка на славата му. И колкото да не бяха склонни да развързват наново кесиите си, пак всеки даваше по нещо. Монахът приемаше само пари и ги прибираше в голяма кожена кесия, а когато някой предложеше в дар някоя вещ, храна или жива стока той казваше:
– Как е името и презимето ти, да запиша дара ти, Скоро ще дойдат други мои събратя, да приберат каквото е подарено и да го откарат в манастира.
Влезе монахът и в казанджийската работилница на Стояна Глаушев. Майстор Стоян знаеше вече откъде е дошъл духовникът и защо бе дошъл, та като влезе той в работилницата му, стана да го посрещне и му посочи рафтовете на стената, дето бяха наредени всякакви медни изделия:
– Ето, избери си, каквото искаш.
Монахът стоеше край вратата – беше млад човек, облечен във вехто расо, със сухо, но силно, кокалесто тяло, с буйни тъмни коси под калугерската му капа, с гъста, къса, възчервеникава брада, лицето му беше бледо, чисто и погледът му беше строг. Той поклати отрицателно глава.
– Разбирам щедростта ти, но аз не посягам сам да взема. Ти кажи какво обещаваш и аз ще запиша.
Стоян се смути от неволната си грешка и побърза да я поправи:
– Давам тоя, най-големия гюм и тая тука тепсия. Монахът му обясни как приема даровете и го попита за името и презимето му. Стоян Глаушев винаги се радваше, когато се явеше случай да каже истинското си име – името на целия му род на село, а не както тук го именуваха; хаджи Серафимовия зет. В радостта си той намисли да подари и две жълтици за прочутия манастир, но като се сети, че жена му Султана ще му се кара за тая голяма щедрост, рече:
– Давам и една жълтица.
Монахът се огледа де да седне, за да запише, и Лазар Стоянов, който го гледаше с голямо любопитство, веднага му поднесе столче. Рилецът седна, извади пиринчен молив, приготви се да пише, приведен над коляното си, к пак попита:
Името и презимето ти, благочестиви човече? Стоян Петрев Глаушев.
Чу се остро скърцане, занизаха се по грубата хартия ситни букви. Загледан в чудото на писмото, майстор Стоян усети в сърцето си неутолимия си копнеж да чете, и пише и той, да върши това хубаво чудо. Усмихна се тъжно и рече отеднаж:
– Чакай, отче… Давам две жълтици за манастира, па запиши и жена ми, и синовете ми, ей ги тука и двамата. Те и двамата са писмени – додаде той, – а тоя, по-ниският, скоро се завърна от Охрид, той учи в тамошното школо.
– Да са живи и здрави! Кажи, брате, имената. Съпругата ти… – проточи глас монахът, пишейки.
– Султана – отговори вместо баща си по-малкият, Лазар, който беше бърз и по-досетлив.
– И синовете му…
– Кочо и Лазар – допълни майстор Стоян, като развързваше кесията си. – Запиши, отче, и трите ми щерки, макар да са те женска челяд, пък запиши там, че давам три жълтици за манастира.
Монахът подигна очи към него. Видя му се чуден тоя човек, който започна дара си с една жълтица и така отеднаж, като в някакъв порив или може би в лекомислено увлечение, стигна до три жълтици. Не бяха малко тия пари за такъв случай, а той бе видял, че преспанци не бяха много щедри. Той гледаше Стояна мълчаливо, сетне обърна погледа си към синовете му, които стояха смирено наблизу, към калфите и чираците по-нататък, обгърна с внимателен поглед цялата работилница и сега не му се виждаше толкова чудна постъпката на майстора, та перото му наново задращи по хартията. Като свърши със записването, духовникът прибра трите жълтици и стана.
– Благодаря за щедрия ти дар, майсторе – каза той. – Нека свети Йоан ти помага и те закриля, нека плодовете на труда ти и на дарбата ти бъдат все по-обилни. Сбогом.
Стоян Глаушев го изпрати до вратата и пак се върна на мястото си на тезгяха. Като се готвеше пак да захване прекъснатата си работа, той промълви сякаш на себе си, в радостта си, че извърши нещо хубаво:
– Не съм виждал такъв калугер… Пък и наш човек, и приказката му разбираш, сека дума… Лазаре – обърна се той към по-малкия, – да беше тоя некой грък, дали би му разбрал що ти грагори? Ти нели учиш гръчки…
– Слабо приказвам аз гръчки, не съм приказвал много. Мога само да чета и да пиша по гръчки. Друго е гръчки, друго е славянски и нашенски.
– Ами, ами… – промърмори Стоян, вече унесен в работата си.
Чуковете пак загракаха, както всеки ден от сутрин до вечер, мекият звън на медта изпълваше работилницата, откъм ъгъла зад огнището се дочуваше равномерно съскане – две чирачета, опрени с ръце на стената, усърдно се въртяха ту насам, ту натам на босите си нозе и излъскваха с мокър пясък наслагани там съдове.
Започна да се смрачава, един след друг се затваряха съседните дюкяни, работни люде отминаваха по улицата. Най-сетне и майстор Стоян сложи настрана чука си, изправи уморения си гръб:
– Прибирайте, момчета, и да си вървим. Утихна шум и тропот в работилницата. Чираците спуснаха кепенците, остана отворена само вратата. Калфите и чираците почакаха, докато майсторът облече горната си дреха, и по един, по двама се изнизаха от работилницата, като поздравяваха чинно:
– Добра нощ, майсторе.
– Ваша по-добра! – отговаряше Стоян и не забравяше да подсети: – Утре по-рано.
Излязоха вън пред вратата и синовете му, а той пристъпи в тъмнината към огнището, взе шепа ситен пясък и го хвърли нагоре към почернелите греди, които подпираха покрива. Така той замахна два-три пъти и се чуваше тихият шум на песъчинките по сухите греди: ако негде там, в някоя пукнатина, е заседнала искра от огнището и тлее опасен огън, лесно би го открила някоя сполучливо попаднала песъчинка. Стоян покри огнището с прегорял, назъбен връшник, сетне излезе вън и заключи вратата с голям кован ключ.
Повел синовете си, които вървяха от двете му страни на половин стъпка зад него, майстор Стоян се запъти към къщи. Улиците на чаршията пустееха в настъпилия вечерен здрач. Не бяха отминали много Стоян и синовете му, когато неочаквано съгледаха рилския монах. Той стоеше сам на един ъгъл, преметнал на рамо струнени дисаги, и като да обмисляше нещо.
– Може би нема де да нощува – тихо продума Лазар.
– Може, ами… – отвърна Стоян и ускори стъпки. – Може ей тъй на улицата да си остане, нели е ябанджия…
Той се спря пред монаха и попита:
– Какво тъй, отче, чакаш ли некого?
– Не чакам никого – каза монахът и като се поколеба за миг, додаде: – Позакъснях из чаршията и сега не зная де да пренощувам. Имали тук наблизу някой хан? Пристигнах тая сутрин, не познавам града.
– Ами -запъна се майстор Стоян, радостно смутен, – щом нема де, повели, ако обичаш, у мене. Дал ми е господ дом и залък хлеб.
Очите на монаха се засмяха.
– Да дойда, добри човече, щом ме каниш. Минаха много люде край мене, но само ти ме покани.
Тръгнаха заедно, сетне Стоян се обърна към двете момчета, които вървяха след тях:
– Вие побързайте. Кажете на майка си, че водя гост.

VIII.

Тъмно беше, когато рилският духовник и Стоян Глаушев влязоха в двора. Прозорчетата на средната, най-голямата стая в Стояновия дом бяха осветени. Като наближиха двамата мъже стъпалата на чардака, Стоян шумно се изкашля и вратата насреща веднага се отвори. Султана посрещна госта на чардака, целуна му ръка и го въведе в къщата с тиха, сдържана тържественост. Сложи тя мълчаливо край отсрещната стена тъкана възглавница, придръпна и друга възглавница, двамата мъже седнаха един срещу друг. Тогава тя незабелязано направи знак на децата си, които стояха до вратата наредени според възрастта си, те едно подир друго целунаха ръка на монаха и се отдръпнаха пак там, до вратата. В огнището пламтеше огън, горе, на малката извита стряха на огнището, беше сложен железен светилник, яркото му пламъче леко се полюляваше и като да плаваше на фитила си в разтопената лой.
Монахът и майстор Стоян едва разменяха по някоя дума и повече говореше Стоян. Домакинята шеташе с отмерени, сигурни движения, достатъчно беше да обърне поглед, и ту една, ту друга от трите й малки щерки се притичваше да й помогне, а двете момчета се отдръпнаха встрани да не пречат и чакаха търпеливо. Двамата мъже умиха в меден леген ръцете си. Трапезата беше сложена – широка, кръгла – ниско на пода, сложен беше и хляб на нея. Султана сложи най-сетне и току-що сготвеното ядене. Монахът ядеше кротко на мястото си, но внимателно наблюдаваше реда в тоя дом и макар да не пропусна ни еднаж да отговори на Стояна, виждаше се, че мисли и обмисля нещо. Тук всичко се извършваше със спокоен, ненарушим ред, та дори падаше в очи малко нехайното и отпуснато държане на домакина. Монахът забеляза, че по-големият син на Стояна и двете му по-големи щерки – девойчета по на десетина-дванайсет години – приличаха на баща си, със същите големи глави и широки, изпъкнали чела, а по-малкият син и най-малката Стоянова щерка приличаха още повече на майка си, макар синът също да бе наследил челото на баща си и беше доста височък. Най-малкото девойче – на около осем години – беше много хубаво, някаква неясна още сила имаше в хубостта на лицето и на буйната му, леко накъдрена коса, изтеглена назад и стисната в дебела, лъскава плитка. Какво криеха тия широки изпъкнали чела и тая неузряла още хубост? – мислеше си монахът, мъчеше се да открие и вярваше, че открива.
Вечерята привършиха тихо и бързо, дигнаха трапезата и сега цялата Стоянова челяд очакваше нещо – дошъл бе такъв необикновен гост и така ли ще си отиде, така ли ще свърши всичко? Те чакаха да каже нещо, което ще се запомни завинаги, да направи нещо, което никой не може да направи. А монахът знаеше какво очакваха тия люде от него, защото му се струваше, че ги позна, че погледът му проникваше в душите им, дето дремеха дълбоко още непробудени, незнайни сили, стекли се там по непресъхващия поток на кръвта от далечни извори, заседнали там и замрели.
– Разкажи ни, отче, за Рила-манастир – каза майстор Стоян.
Раздвижиха се всички в стаята. Султана пристъпи да оправи фитила на светилника, с малки железни щипци, децата наостриха уши, очите им засвяткаха, те се приближиха насам, а малката Стоянова щерка отиде и седна в скута на баща си. Монахът поклати глава, дигна поглед и го отправи някъде далеко:
– Истинско чудо е манастирът Рилски, както и животът на светаго Йоана и на всички свети отци, които са обитавали там. Манастирът е високо в планината, граден и изписан от благословена човешка ръка, която е искала да въплъти в дърво, камък и багри нашата вяра. Дом народен е той, за целия славянски род, който се нарича с много имена, но живее с една душа. Славата на манастира Рилски се носи и чак по великата руска земя. А какво още по-голямо чудо е животът на светаго Йоана, който е живял по тия места пустинни преди повече от Деветстотин години!
И монахът разказа живота на пустинника, който победил в страдания плътта си и разбирал езика на птиците, на дивите животни в планината- Сетне монахът заговори за бога и за други християнски апостоли и мъченици. Разговорът и проповедта на духовника неусетно се обърна в друга посока:
– Ние не сме – каза той – безименно стадо и овци безмълвни, а сме многоброен народ със свой язик. Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море, което пък обхваща едва ли не половината земя. Русия се простира чак до Великия океан и е най-могъщата между всички държави и царства. Русите са наши кръвни братя, великата руска земя е наша прамайка, оттам сме дошли ние тук преди векове. Но ние сега сме прости и невежи и сме покорни чужди раби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам язик.
Лазар, по-малкият Стоянов син, не сваляше поглед от монаха и всяка дума на рилеца падаше като огнена капка направо в сърцето му. Пламенните слова на монаха, изричани буйно и в по-особен строй, бързо завладяха ума и цялата му душа и момчето, унесено и развълнувано, неусетно проговори, а рилецът го насърчи с поглед:
– Многоброен наш народ, могъщ славянски род, Русия – колко хубаво! – После то додаде с някакво дълбоко смущение: – Ала гръчкият народ не е ли по-велик и най-учен от сички народи?
– Дете, дете… – въздъхна рилецът – ти вече си вкусил от чуждата отрова. Всеки народ е велик за себе си. И гърците са били, а ние не сме ли били? Научи миналото на своя народ, за да се гордееш. Ти учиш гръцки…
– Уча…
– Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата. Фанариотските книги и учители ти разкриват тяхното величие и наука и ти внушават, че няма по-велики от тях, но забулват в лъжа и забрава величието на собствения твой народ, за да поселят в тебе чужда душа. Това е чуждата отрова, за която ти говоря. От векове в тъмно робство, ние сме прости и невежи, а фанариотите още повече ни заблуждават, за да ни смесят със своето стадо и то ще стане по-многобройно с нас. Отвори очите си, дете, пази се от чужди заблуди, познай себе си ь своя народ. Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите крила са сковани и трябва да пречистим сърцата си от вража, гибелна отрова.
Хаджи Серафимовата внука седеше встрани с подвити нозе, загледана пред себе си. Що говори тоя калугер – мислеше си тя, – влязъл така внезапно в дома ми? Какъв ли е той, макар да е толкова сладкодумен? Живейме ние, както ни е създал бог, боим се от него и просим неговата милост и закрила, когато ни връхлети зло. Имам еи своя къща, родих осем деца, на крак съм от сутрин до вечер, пазя се от грех и от чуждия човек, който гледа да ни напакости…
– Човек не бива и не може да живее само за себе си – чу тя наново гласа на монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи: – Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра. Няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек – ще дойде черният гарван и ще я счупи с клюна си.
Втората дъщеря на Султана дойде и се присви до нея, сложи глава на коляното й и бързо заспа. Султана дигна поглед към людете си – късно е вече, те трябва да спят, и Стоян, и децата й. Монахът негли разбра нейния поглед и рече с пречупен глас:
– Да вървим, добри люде, да почиваме.
А Стоян, като дете, едва не го улови за полите на расото му:
– Говори, отче, разкажи ни пак за мъките и чудесата на светаго Йоана!
– Стига, стига вече – сви тъжно вежди монахът. – Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.
Стоян Глаушев взе светилника и въведе госта насреща, в малката стая. Двете момчета останаха да спят тук, край огнището, а другите от семейството, както винаги, се прибраха в съседната стая.
Беше вече дълбока нощ, тишина обгърна цялата къща. Ала в тая тишина все още звучеше гласът на монаха, отделни негови думи – не винаги ясни, но парещи като огън. Султана забеляза, че Манда, най-голямата й щерка, преди да си легне, стоя дълго пред иконостаса в ъгъла, кръстеше се и се молеше: никога преди не се спираше девойчето тъй дълго пред иконата. Най-малката щерка на Султана легна и сега между нея и Стояна. Султана усети, че детето не спи, тя се приповдигна, наведе се ниско над хубавото му лице и при едва доловимия зрак, който идеше откъм прозорците, забеляза, че то се усмихваше със затворени очи. То изеднаж промълви:
– Какви големи и бели ръце има той… Султана не разбра тия думи, както не ги разбираше и детето, което ги изрече, но тя смътно долови техния далечен истински смисъл и се скара със сподавен глас на малката хубавица:
– Спи, Кате, спи.
Малката Катерина, която през цялото време тая вечер следеше като забавна игра движенията на ръцете на монаха, бледото му лице, движенията на устните му, преливащия се и припламващ блясък на очите, се обърна към баща си и вече заспиваше все тъй усмихната. Стоян, който досега се боеше да наруши тишината в стаята, въздъхна, без да се помръдне в леглото – унесен, цял тръпнещ от неизпитано вълнение, от болка и сладост:
– Страдал за бога светецът, мъчил се… Кацва ти птиче на рамото – продължи той с изяснен глас, – пей и ти говори, а ти сичко му разбираш, като…
– Съмва се веке, кога ще спиш! – прекъсна го Султана сърдито.
Не спеше и Лазар в съседната стая. Тежки железни чукове блъскаха и кънтяха в гърдите му, ковяха гореща, разжарена мед: “Ние сме многоброен народ! Залив от безбрежно славянско море! Но сме прости и невежи, и роби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам език! Ти си вкусил от чуждата отрова! В тебе е посолена чужда душа! Фанариотите ни заблуждават! Отвори очите си!…” Дълго седя Лазар Стоянов в леглото с напрегнат до болка поглед в тъмнината. И кой знай по кое време беше през нощта, той задърпа брата си, който спеше до него:
– И аз ще стана калугер! Ще ида в Рила-манастир. Кочо веднага се събуди:
– Още ли не спиш?… Утре работа ни чака.
И пак заспа, дълбоко, спокойно.
Утихна домът на майстор Стоян Глаушев, ала досегашният покой в тоя дом беше нарушен и започваше в него нов живот.

*

Рано на другата сутрин цялото семейство на Стоян Глаушев се събра пак в стаята с огнището. Монахът уми лицето си, помоли се тихо пред иконостаса и всички го чуха, когато прошепна:
– …мир и благодат на тоя благочестив дом… Той отказа да вземе залък хляб за утринна закуска, а само изпи една паница млака вода. Преди да си отиде, той извади от дисагите си една малка щампа на Йоана Рилски и я подаде на Султана:
– Сложи я в иконостаса си и нека свети Йоан бъде закрилник на челядта ти.
Султана целуна ръка на монаха и прие дара му. Приближиха се да му целунат ръка и децата. Монахът задържа ръката на Лазар в големите си бели ръце:
– Ти не си спал спокойно тая нощ. Не бой се. В благородните и чисти вълнения човешката душа се пречиства. Тук нося аз две книги и ще се разделя с тях заради тебе. Чети ги и препрочитай ги, те са изпратени от Русия и са светли прозорци към истинската истина. Ето…
Той извади от дисагите си двете книги, а виждаше се, че му бяха скъпи, и ги подаде на Лазара:
– Вярвам, че семето ще падне на добра почва. Приближи се, подтиквана от майка си, и Катерина – най-малката щерка на Стояна Глаушев. Монахът задържа и нейната ръчичка в ръцете си и каза, като на себе си, с наведени очи:
– Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат… Запази я, боже, от грях и да не става оръдие на греха. Да бъде цвете с благоуханен дъх…
Момичето го гледаше с учудени, насмешливи очи, а той пусна малката му ръка и видимо смутен, избягна погледа на тия тъмни, хубави очи. Той нарами дисагите си и Стоян излезе да го изпрати чак до портата:
– Отче, ако нема де да нощуваш довечера, повели пак…
– Ще походя още малко из чаршията, а довечера ще ьда далеч от вашия град. Сбогом, добри човече.
Рилският монах ходеше из Преспа като сеяч из разорана нива. И където минеше, след него се надигаше неясен шепот ту в плаха, ту в радостна тревога:
– Той говори против фанариотите. Говори против патриката и против наместника. Някой рече смело:
– Дошъл е от Русия!
Тревожната многогласа мълва се събра в тия няколко думи. От някое време далеко нейде, през море, се биеха Русия и Турция. Едвам-едвам се дочуваше в тоя отдалечен край екът на голямата Кримска битка. Още по-глухо отекваше в сърцата на поробените раи надежда за спасение. Още преди да почне войната, през града мина дива турска и арнаутска орда със зелен байрак. Два дни преспанци стояха заключени по домовете си, примрели от робски страх. Башибозукът вилнееше, разби порти, ограби дюкяни. Нямаше кой да обуздае войнствената му ярост срещу беззащитната рая. Отмина и дълго не се чу нищо за войната. Само някой ага, останал при кадъните си, ще изпсува гневно сред чаршията и московците, и всички гяури. После започна да се пее сред турците някаква песен за голямата турска сила и храброст. И пак се свиха в уплаха и тревога сърцата на поробените. Не беше за дълго: през вода и суша, през поля и гори долетя в Преспа вест за голямата руска победа. Някъде по Черно море, при Синоп, руски кораби бяха разгромили турската флота. Нова победа на непобедимото руско оръжие! Помрачиха се лицата на самонадеяните агалари, в очите на робите отново засия надежда за освобождение. Сега преспанци се подсмиваха на юнашката турска песен и пращаха всички турци и султана им на дъното на морето. Чу се по-късно, че срещу Русия са се дигнали и други държави, да помагат на турчина. Но никой, никой не може да победи дядо Ивана! Сега тоя монах… За какво ли е дошъл? Ах, господи, смили се над всички християни!…
Общинският слуга се разтича из чаршията, намери монаха и го заведе в общината. Владишкият наместник беше там. Отстранил бе дори и писаря.
– Кой си ти? – попита той монаха. – Какво дириш в Преспа.
Рилецът му отговори също на гръцки:
– От Рила ида. Българин съм. Тук аз съм между свои братя. Но какво търсиш ти между тях! Тук няма от твоя народ.,
– Ти си много дързък! Кой ти е позволил да събираш дарове за вашия манастир? Аз ти заповядвам да се върнеш незабавно там, откъдето си дошъл. Тук се строи църква, а ти насилваш бедните люде да дават за чужди църкви и манастири.
– Ти си по-дързък от мене, фанариотино. Вземам само това, което от сърце ми дават добрите християни. Ти си чуждият тук, а не аз, и ти трябва да напуснеш тоя град преди мене.
Рилецът си излезе и пак тръгна из чаршията. Още в първия дюкян каза:
– Намерете си по-добър пастир. Като е чужд пастирът, той ще откара стадото в чужда кошара и ще го мълзи, ще го стриже без милост.
Излезе след него от общината и наместникът. Преспанци много пъти го виждаха да влиза в хукюмата, видяха го някои и сега. Той не се забави много при каймакамина и се върна в общината. Скоро след него от хукюмата излезе с бич в ръка заптията Реджеб онбаши и тръгна из чаршията, докато срещна рилския монах. Нахвърли се върху него и го прогони вън от града. Монахът мина през града с разкървавено лице. Така и го запомниха преспанци.

IX.

Каза се, че на празника на апостол Петър ще се сложи и ще се освети основният камък на новата църква. Още преди да бие клепалото тая сутрин, започна да се събира народ в малката стара църква. Не можеше да побере тя много народ, та людете изпълниха и тесния притвор, двора около нея и като не можеха да влязат по-навътре, спряха се на улицата пред църковната порта. Дошъл бе целият народ -мъже, жени, деца. Мъжете стояха гологлави и вън, в двора, и на улицата, жените и по-дребните деца се бяха струпали на една страна, отделно от мъжете. След като би клепалото, по-старите, които знаеха реда на службата, следяха я в ума си, дори гласно припяваха, кръстеха се, а всички други следяха по тях кога да дигнат ръка и да се прекръстят. Разнасяха се църковни песнопения под откритото, блеснало лятно небе, размахваха се ръце за кръстен знак и всичко туй идеше на вълни откъм вътрешността на малката църква. Пак оттам се надигнаха и се разнесоха гласове:
– Сторете път! Сторете път!
Народът се раздвижи, раздели се на две и помежду се образува пътека. Най-напред се издигна над главите на всички големият посребрен кръст, след него се изправиха и всички църковни хоругви. Народът още повече се раздвижи сред глуха врява – които бяха напред, дърпаха се назад, а тия отпред се блъскаха напред, но пътеката ставаше по-широка и се показаха там владишкият наместник с всички свещеници, облечени в проблясващи на слънцето одежди. Докато свещениците, следвайки хоругвите, излязоха на улицата, народът след тях се заблъска, разбърка се, които бяха първи, останаха последни, а жените останаха най-назад. Подреди се постепенно многолюдно шествие, множеството затихна, та се чуваха само песнопенията на свещениците и глухият тропот на хиляди стъпки. Току зад свещениците пристъпваха десетмината общинари и всички градски чорбаджии, а наблизу зад тях, между народа, вървеше и Стоян Глаушев, следван от синовете си. Той бе дигнал глава, като да искаше да се покаже, лицето му беше цяло усмихнато и погледът му се рееше далеко някъде над полюляващите се хоругви.
Мястото, дето щеше да се гради новата църква, не беше далеко – през няколко улици, – а пред него се ширеше площад, та затуй беше толкова сгодно това място за църква. Тъкмо излизаше вече на площада пъстрата и немирна дружина деца, които вървяха най-напред, многолюдното шествие отеднаж спря, редиците се сгъстиха и тия, които бяха по-назад, видяха, че кръстът и хоругвите се поклащаха на едно място. Зачуха се откъм задните редици въпроси, възклицания:
– Защо спреха? Какво стана? Вървете бре, люде.
Ала никой не можеше да направи ни стъпка повече. На изхода на улицата за към площада бяха застанали петима въоръжени заптии и махаха с ръце:
– Не може. Назад! Забранено е!
Отдели се от редицата на общинарите Аврам Немтур и пристъпи към началника на заптиите:
– Реджеб онбаши, защо не пущаш народа! Отиваме да прочетем молитва на мястото на новата църква.
– Забранено е, чорбаджи. Така ми се каза – да не пущам. Аз няма да пусна никого, пък ти иди в хукюмата и питай защо.
Върна се чорбаджи Аврам при другарите си от общината, събраха се те около него и той им рече:
– Да се върнем, народът нека се разотиде, пък ще идем ние в хукюмата и ще питаме каймакамина каква е тая забрана.
Народът напираше все по-силно отдире, макар всички да виждаха, че заптии бяха им препречили пътя.
– Защо ни спират? Не сме тръгнали да вършим зло? Султански ферман имаме да строим църква!
Тия викове тук и там из множеството предизвикаха още много вайкания и проклятия, на по-нисък глас, да не би турците да чуят, и тясната улица се изпълни с ропот.
Майстор Стоян Глаушев стоеше мълчалив, но лицето му беше бледо, очите му бяха разтворени широко и цял потръпваше като в треска. Ето, мислеше си той, враг е застанал на пътя ти и не те пуща. Научи ме, господи – започна Стоян молитва с нарастващо въодушевление че лицето му стана още по-бледо, – научи ме какво да правя, готов съм да изпълня твоята воля и не се боя от нищо!
Като да не беше на себе си, Стоян Глаушев придръпна синовете си и току се намери лице срещу лице с Аврама Немтур, сред другите общинари и чорбаджии. Той отвори уста с пресъхнало гърло и гласът му потреперваше:
– Ти само кажи, чорбаджи Авраме, аз ще отворя път да мине народът, пък каквото ще да става с мене! Аврам Немтур го погледна слисан:
– Какво искаш ти, човече, буна ли искаш да правиш? Ха си стой там!
Скараха му се и други от чорбаджиите и Стоян се отдръпна засрамен. Като се видя пак до синовете си, той сякаш искаше да се оправдае и промърмори:
– Харно, щом не давате. Вие знаете по-добре, аз може би сгреших. Но – рече той с по-твърд глас – светците и апостолите не се спираха ни пред враг, ни пред страх и мъки. Не сме, не сме достойни…
Откакто говори в дома му рилският духовник за страданията на Йоана Рилски, Стоян все мислеше за светците и мъчениците, възхищението му от техните Дела и подвизи нарастваше, той копнееше да страда като тях за род и вяра. Сега изеднаж му се стори, че бе дошъл такъв час, но и сам се уплаши от дръзката си мисъл да бъде като светците и мъчениците и бързо се укроти засрамен.
Върнаха се назад и големият посребрен кръст, и хоругвите, и свещениците, и общинарите след тях с наведени глави. Народът се притисна край стените встрани да им отвори път. Някои от общинарите и чорбаджиите се обръщаха ту на една, ту на друга страна и казваха:
– Вървете си сега сички по домовете. Ще ви се каже кога ще стане освещаването на местото, общината ще реши. Вървете си мирно и тихо.
Народът полека се разпръсна, свещениците прибраха кръста и хоругвите в старата църквица, а общинарите и мнозина от чорбаджиите се събраха в общинската канцелария. Нямаше какво да решават и Аврам Немтур рече:
– Ще идем още сега при каймакамина да питаме защо ни се забранява да осветим местото на новата църква.
Станаха всички общинари заедно с владишкия наместник и отидоха в хукюмата. Каймакаминът ги прие хладно, дори сърдито:
– Ама какво става там, чорбаджилар, по вашите махали, какви са тия байраци, защо бунтувате раята, чорбаджилар? Падишахът мурабе прави с московеца, а вие…
Като почака малко да не би каймакаминът още да не е довършил приказката си, Аврам Немтур, който говореше най-добре турски, отвърна:
– Не, каймакам ефенди, раята не се бунтува. Ние сме мирни и верни люде под крилото на падишаха, бог да умножи дните му. Събра се народът, отивахме да четем молитва на мястото, дето ще градим новата църква. Това не са никакви байраци, а са наши църковни знаци.
– Хм – подигна рамена турчинът, – никога преди не е ставало такова нещо. И после, нали ви казах аз еднаж: църква имате, но ето, и втора църква ще правите.
– Султански ферман имаме за новата църква, каймакам ефенди.
Турчинът стана от мястото си, по лицето му се появи червенина:
– Султански ферман имате – зная! Но какви темели сте разкопали там, каква е тая голяма църква за нашия град? Не може тъй, чорбаджилар! Даде ви се малко, а вие много искате. По-малка ще бъде църквата ви, по-малка и да знаете -да не бъде по-висока от десет аршина!
– Започнали сме вече, каймакам ефенди – възрази умолително чорбаджи Аврам.
– Започнали сте без изин. Затуй сега ви се казва. Ако старата църква е малка, с новата ще ви станат две и ви стигат.
Общинарите се върнаха угрижени в общината. Един от чорбаджиите каза:
– Да му пуснем пак нещо в ръката и ще омекне.
– Немаме много пари за раздаване – каза чорбаджи Аврам нетърпеливо.
– Не ни требваха нам – обади се друг от чорбаджиите -тържества и толкова шум. Събрахме целия народ и хоругвите изнесохме. Рая сме, да не забравяме.
Аврам Немтур продължи:
– Ще подадем нов харзовал в Стамбул и ще чакаме да ни позволят да строим по нашите мерки. Господ знай още колко време ще чакаме и какво ще стане.
Народът бързо се примири и всички тия грижи остави на общинарите.

X.

Времето минаваше незабелязано над Преспа – дни, месеци, години се изнизваха неусетно, единият досъщ, подобен на другия, в труд и всекидневни грижи, във всекидневните, винаги едни и същи нужди в простия живот на тия люде. Някъде бяха станали революции. съдбоносни преврати, свободният човешки дух отбелязваше епохални завоевания, свободните народи по света се вълнуваха, въодушевени от смели идеали, воюваха храбро за все повече щастие, а тук, в тоя загубен, забравен кът на мрачното царство на султаните, едвам достигаше далечният, замиращ отзвук на отминаващите събития като вълна, която тихо приплисва пустия бряг, тласната от последния порив на стихваща буря по ширните далечини на морето. Заглъхнаха и последните ехтежи на оръдията около далечния Севастопол, повехнаха и надеждите на поробените. Минаха две, три, четири години. не се случи нищо изключително в Преспа. Дори и за новата Църква едвам-едвам ще се заговори и все по-рядко – години бяха минали в напразни очаквания.
Спокойно, неусетно протекоха тия години и за семейството на Стояна Глаушев. Децата растяха и възмъжаваха, работата в работилницата на Стояна не спираше. Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две години в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа, но не беше отвикнал да чука в дюкяна на баща си. Живееха и се трудеха Глаушевци, всеки на определено място и по установен от векове ред. Бащата печелеше хляба, майката се грижеше за къщата, момчетата помагаха на бащата, момичетата – на майката. Всяко нещо идваше на своето си време, както се знаеше от бащи и деди -спокойно, без изненади, по запомнена или усвоена привичка. Всички ставаха рано сутрин и рано лягаха да спят. Всеки вършеше работата, която беше редно да върши според възрастта и мястото си в семейството – вкъщи, в работилницата, за себе си и за цялото семейство. Но людете не са като камъните в планината или като дървесата в гората…
В огнището тлееха главни и Стоян Глаушев седеше там, подпрян на тъкана възглавница до стената. От някое време той се научи да пуши тютюн и сега се бореше с тоя си грях и със страха си от Султана, която му се караше, криеше тютюневата му кесия, лулата му и огнивото. А тъкмо сега беше време да запали една добре натъпкана лула. Току-що бяха вечеряли, имаше време за сън – дълга и предълга беше късната есенна нощ.
Високият железен светилник беше сложен долу, пред огнището. Наоколо бяха насядали с подбити нозе Султана и трите й щерки – по-големите, Манда и Нона, и най-малката, Катерина. Те и четирите плетяха и шиеха безшумно, мълчаливи, усърдни, само Катерина от време на време подигаше глава и въртеше очи на всички страни. Близу до светилника седеше Лазар. Той четеше малка, но дебела книга с корави листове и дървена подвързия с пиринчени закопчалки. Както държеше книгата далеко от очите си, осветен от яркото пламъче на светилника и цял вдаден в четенето – в позата му, в израза на лицето му се долавяше тържественост. Четенето на книгата беше свещенодействие, всички наоколо пазеха тишина и като да очакваха нещо важно и желано.
Встрани от другите седеше Кочо, по-старият син, и при оскъдната светлина, която проникваше до него на бледи петна, дялкаше и изглаждаше с остро ножче къс дърво, като се пазеше и той да не шуми. Горе в кумина подсвирваше есенният вятър, в стаята беше хладно, едвам полъхваше топлинка откъм огнището. Там, близу до огъня, бе се свила котката и тихо мъркаше със затворени очи.
Катерина не можеше спокойно да понася тишината и мълчанието – като че ли всички в стаята бяха се заклели да мълчат. Нея я плашеше шумът на вятъра в кумина, очите й пламваха с весел блясък и тя хапеше устни да не избухне в смях. Подкарала бе дванайсетата си година и Султана не й прощаваше нито една волност. Катерина познаваше всеки поглед, всяко движение на баща си и очакваше той да наруши най-сетне тая досадна тишина, но Стоян все се бавеше. Изеднаж тя видя съвсем ясно как се бореше той с желанието си да заговори, да напълни лулата си и вече не можеше да се сдържа – буен, звучен смях изпълни широката стая.
– Що, що те прихванаха пак! – рече строго Султана, без да дигне очи от работата си.
– Що се смейш, мори! – скара се и Стоян, ала и в гласа му, и в погледа му се долавяше трудно прикривана веселост и доволство. -А стани -додаде той със сърдит глас и понеже му се стори, че бе попаднал на подходящ тон, продължи по-смело: – Стани, подай ми тютюна и лулата, пък ето тука, в огнището, има жарче.
Султана го погледна мълчаливо, сетне каза:
– Пак ще усмърдиш стаята.
Позволението беше, значи, дадено и Стоян започна да пълни лулата си.
Лазар внимателно затвори книгата, взе я в скута си, ала мисълта му още не беше тук. Стоян побърза да заговори, да не би това раздвижване изеднаж да спре:
– Кажи нещо, Лазе. Що четеш там… Всички се ослушаха, дори и Катерина. Лазар беше учен човек. Четеше и можеше вече да говори гръцки. Знаеше и славянско писмо, а като вземеше да пише – сякаш нижеше ситен бисер. И по лицето му се познаваше, че живее повече с душата си, макар да беше още много млад, едва-що бяха подкарали мустаките му – черни и тънки. Той работеше в дюкяна на баща си и работеше с усърдие, ала виждаше се, че чуковете му натежаваха, Стоян го държеше по-свободен. Като се виждаше по-свободен, Лазар се залавяше с някоя книга или търсеше из града някои по-учени люде, за да приказва и да спори с тях като някой книжовник. И Стоян, и Султана, и всички, които го познаваха, бяха решили, че той ще става свещеник. Лазар наистина пееше в църквата, имаше хубав глас като баща си, но никога не отваряше уста да каже какво мислеше да прави. По едно време се заговори и вън между някои люде да замести остарелия вече писар в общината, но Лазар отсече:
– Не е работа за мене. По цел ден и като слуга на общинарите, за осемстотин гроша на година.
– Ами какво бре, сине? – попита баща му, който би се гордял синът му да стане общински писар и да седи там заедно с чорбаджиите.
– Ще видим. Може и да остана при тебе да чукам. Какво, лош ли ти е занаятът?
– Е, ти знайш по-добре. А моят занаят е златен, синко.
Когато Лазар отвореше уста да каже нещо, толкова млад още, всички млъкваха да го слушат. Той сега не бързаше да отговори на баща си и Стоян пак подхвана:
– Да мога, да мога и аз да чета, чини ми се, глава нема да дигна от книгите. Научи ме бре, Лазе, да чета и аз…
Лазар заговори и се виждаше, че не току-така и не тъкмо сега бяха дошли тия мисли в главата му:
– Четох тука за деянията на апостолите. Ходили са во целата земя да проповедват Христовата вера. Борили са се против езичеството, против старите божества и суеверия. Скитали са по море и по суша, гладни и жадни, срещу огън и меч, между разни народи, които са тръгвали след них като стада след овчарите си. Апостоли, вождове народни, философи, учители, а нашият народ, като сирак.
Той млъкна, него го спъваше, измъчваше го някаква неизяснена мисъл, ала изеднаж заговори отново:
– Заправихме църква, но ето, не върви. Четвърта година веке стоят основите й разкопани като зинал гроб. Сриват се и се затрупват, като нищо да не е било, а цел народ бе тръгнал църква да гради там. От султана имаме позволение да градим, но каймакаминът тука не дава, не дава мутесарифинът, валията, що молби, що клетви, що рушвети! Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.
– Докато беше жив Климе Бенков, бог да го прости, имаше кой да върши църковните работи – каза Султана. -Откакто умре той, сичко спре.
– Климе Бенков, аха – размърда се Стоян. – Силен мъж беше, но млад си отиде, бог да го прости. Ами и той, докато имаше църковни пари, даваше рушвети, ходи и в Стамбул и се го залъгваха. Харно казва Лазе, ние сме си клети сираци. Е, да има некой от майка роден, да поведе народа…
Лазар потрепна, дигна глава да каже нещо, ала нищо не каза. Нямаше смелост да изрече думите, които сами дойдоха на езика му, да нададе вика, който изеднаж се надигна в гърдите му:
– Аз ще поведа народа, аз, аз!
Майка му го наблюдаваше внимателно. Тя забеляза, че лицето му леко побледня, но той нищо не каза и Султана пак наведе очи над работата си.
Настана пак мълчание. Пламъчето на светилника започна да трепти, да играе, раздвижиха се бледи сенки и светли петна по стените, по чергите долу и горе по тавана, по лицата на людете наоколо. Султана се огледа за щипците, но не ги видя наблизу и остави пламъчето да трепти, докато спре само. Никой не се реши да продължи разговора. Стоян искаше да заговори и той за апостолите и мъчениците, но не знаеше как да свърже подвизите им с градежа на новата преспанска църква. Би могъл да поговори Лазар още, но в младата му душа още не бе се набрала достатъчно смелост и той гореше в буен порив, без да има сили да му даде воля. Само майка му долавяше какъв огън гореше в неговата душа и чакаше той сам да заговори един ден, чакаше със смътни надежди и с гордост.
Катерина, малката, наистина не можеше да гледа дълго около себе си такива замислени, мълчаливи люде или пък демон някакъв все й нашепваше да се задиря, да си устройва игри, които смущаваха и сърдеха другите. Тя огледа бързо домашните си, в хубавите й очи заблестяха лукави искри и неочаквано рече:
– Мамо, девойчетата в махалата казват, че скоро ще оженим бате Кочо, а след него и Манда. А, мамо?
Султана дигна към нея мрачен поглед и току я плесна по устата с опакото на ръката си:
– Магарица! Не мислиш какво приказваш.
Манда се наведе ниско над работата си, а Кочо цял пламна, та се виждаше червенината по лицето му и там, в сянката, където седеше. Катерина не бе чула нищо от махленските си другарки, но бе подушила и бе дочула вкъщи, че се готвеше нещо около по-големи я й брат и по-голямата й сестра. Тя засегна майка си дълбоко в най-скритите й мисли. Манда навършваше шестнайсет години и бяха идвали вече стройници да я искат, а сама Султана се заглеждаше по девойчетата и си търсеше снаха за Кочо. Време беше да се задомят и Манда, и Кочо, но хаджи Серафимовата внука искаше чрез женитбата на децата си да влезе в най-големите и богати родове в града, за да издигне, да затвърди името на своето семейство, името на Стояна Глаушев, който бе дошъл от село. Тя отклони дошлите вече стройници, не харесваше едно, не харесваше друго и кроеше тайно в ума си какви ли не планове, хвърляше какви ли не мрежи. Манда, Кочо, а след тях и Нона. По-лесно ще бъде за Лазара. Ето Божана отсреща, единствената щерка на Климе Бенков едва-що се е замомила, но отсега още се топи за Лазара. Ами защо идва толкова често при девойчетата й Ния, едно-единствено дете на Аврама Немтур, толкова хубава и богата?… О, за Лазара ще бъде лесно и най-хубаво. С такава звезда е роден той на челото…
Катето забрави удара, що получи, но някое време не се реши да погледне лицето на майка си. Но как може все така – и хитрото момиче се опита да смекчи гнева на Султана и пак да спечели нейното благоволение. Като нищо да не е било, то обви тънката си ръка около шията на по-младия си брат и с ангелски израз на хубавото си личице, с меден глас попита:
– Бате Лазе, ти нели ще станеш апостол?
– Бре, що дявол е това девойче! – тупна се шумно по коляното Стоян Глаушев и се огледа развеселен.
Намръщеното лице на хаджи Серафимовата внука започна да се разведрява и Стоян побърза да напълни още един път лулата си тая вечер.

XI.

Като се запролети тая година и слънцето пекна, Лазар Глаушев забеляза на няколко места из града, че людете се готвеха да градят -де някоя стена, де къщурка или плевня. Дори и у тях, вкъщи, стана дума за градеж – баща му тъкмеше да дигне още една стая към старата къща, та като се ожени по-старият му син, да си има своя отделна стая. Пролетта настъпваше буйна и весела, драго беше човеку да живее и всяка твар се радваше на живота, на топлото слънце, на плодоносната влага по земята. И Лазар Глаушев чувствуваше общата радост, ала друг, по-голям огън гореше в сърцето му и сякаш бе събрал в себе си грижите на целия град.
То се знае, обща грижа беше градежът на новата църква, но мина доста време, без да се започне работа, и все по-рядко се споменаваше за църквата. Понякога отеднаж се заприказваше, дори изглеждаше, че скоро ще започне градежът, но при първата още спънка спираха и приказки, и работа. Едва до първата, макар и най-малка спънка стигаше общата воля – народът от векове бе свикнал да живее как да е и в притеснение. Колкото повече душата на Лазар Глаушев се обръщаше към светлината -да бъде просветен, да бъде чист, смел и силен, -толкова повече се гневеше на общото примирение и покорство и се въоръжаваше със смелост да заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ. Дотам стигаше в мислите си и се бореше със своята немощ пред големия подвиг, който сам си бе определил. А сега всичко живо се пробуждаше от дългия зимен сън с нови сили.
Лазар заговори най-напред вкъщи, пред домашните си:
– Гледам Йоне Белчев се тъкми къща да прави. И Цане Муцка – додаде той и сетне изеднаж каза: -Ако и тая пролет не започнем църквата, никога нема да я започнем.
– Тъй е, сине, тъй – съгласи се баща му. – Нема кой да ни подкара, ей тъй, с остен да ни подкара.
За няколко седмици Лазар стана като сянка; не спеше по цели нощи и едва ще сложи по два-три залъка в уста. Той реши да говори в старата църква пред целия народ, но пропусна в колебание два празника един след Друг. Като че ли това беше много важно -двоумеше се дали да говори от амвона или от стъпалата на владишкия стол, който беше винаги празен. Много пъти бе чел Апостола в църквата и бе виждал отрупаните наоколо богомолци, но и в това беше най-големият му страх – как ще заговори, когато се обърнат към него стотици очи. Колко пъти бе повтарял в ума си какво ще каже на народа и така дълго се бе готвил за тоя миг, когато ще се изправи в църквата и ще отвори уста, че всичко стана изеднаж и като по чужда воля.
Неделя беше, Лазар пак пожела да чете Апостола и пак му го дадоха, че ясно изричаше всяка дума и за хубавия му глас. Прочете го, ала не се отстрани както друг път, а остана там, близу до владишкия стол. Тъкмо вече свършваше службата и преди да се рече “Молитва ми, свети отец”, Лазар пристъпи и се качи на първото, сетне на второто стъпало пред владишкия стол. Младият момък не беше на себе си, нищо не виждаше, нищо не чуваше, сива мъгла се разстилаше около него и една страшна пустота и тъмнина в ума му.
– Благочестиви християни – започна той с глух глас, дори и сам не чу гласа си, сетне напрегна сили и викна: – Братя!
Усети как настъпи пълна тишина в малката църква – всички го слушаха и нямаше връщане. Запалените свещи наоколо заблестяха ясно, той се загледа в една точка в тъмния ъгъл насреща и думите сами идеха на езика му кой знае откъде:
– Кръстим се и се молим секи божи празник, но верата не ни е много голема. Нека ми е простено от стари и млади и от сички тука свещеници, но ще кажа, че верата ни е слаба. Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго, а ние оставихме четири години да зеят като отворен гроб основите на новата наша църква, рушат се и се пълнят с вода и кал и гадове секакви се въдят в них!
Дочу се шум и ропот, тогава Лазар се обърна право срещу множеството наоколо, видя ясно обърнатите към него лица и му се стори, че някой искаше да го спре, да му възрази, та продължи с по-силен глас и думите му ехтяха гръмко в отново настъпилата тишина в църквата:
– Кой започва да гради дом с уплаха и трепет, а радостта ни требва да бъде сто пъти по-голема, че сме започнали да градим наша си църква, наш общ, народен дом. Кому вършим зло и от кого ще се боим? Да идем, там, братя, да продължим започнатото и ще изсъхне, ще бъде проклета ръката, която ще се дигне да ни попречи.
Лазар Глаушев каза и други такива думи, за да насърчи преспанци. Като довърши словото си, той се прекръсти с трепереща ръка и слезе от високото стъпало. Надигна се голяма врява и никой не чу последната молитва на свещениците, малцина се сетиха да си вземат нафора, раздвижи се целият народ, що пълнеше църквата, и се струпа към вратата. Като излизаше в притвора на гъста тълпа, някои там, кой ги знае кои бяха, започнаха да се разпореждат и викаха:
– Да вървим сички там, при новата църква! Донесете лопати, копачки! Ще започнем, отново ще започнем! Народе, народе, пръснете се на малки групи, по трима, по петима, немейте сички наеднаж и нека дойдат там двама попове да прочетат набързо молитва. С план, народе, с ум и разум!
Пръснаха се всички из махалите, сетне започнаха да се стичат на малки дружинки към мястото, дето трябваше да се издигне новата църква. Надигали бяха мнозина копачки и лопати и какви ли не оръдия за градеж – кой каквото е намерил, та дори чукове, триони и мистрии, макар да беше още рано да се зидат стени, греди да се подрязват, да се набиват гвоздеи. Издълба се дълбока дупка, сложи се в нея основният камък, а двама свещеници прочетоха молитва. Сетне всички – мъже, жени, деца – се нахвърлиха да работят нетърпеливо и с голямо въодушевление. Нямаше оръдия за всички и някои ровеха пръстта с голи ръце. Трябваше отново да се разкопаят основите, да се разчистят за градеж. Още преди бяха отрупани там камъни, втурнаха се люде и като усърдни мравки ги пренесоха по-близу до изкопите. Зачукаха и каменари с длета и чукове, загракаха коли да пренасят пясък от реката, дървета чак от планината. Майстори -зидари препасаха мешинените си престилки, разпореждаха се важно, още по-голямо беше усърдието на многобройните им доброволни помощници. Тук беше и Стоян Глаушев със синовете си, помагаха и тримата в общата работа, час по час Стоян се оглеждаше горделиво и мърмореше полугласно:
– Работете, работете сега сички… Ако не беше моят Лазе, нищо немаше да излезе. А, какво ще кажеш – подвикна той по едно време на свой познат наблизу: – Хубаво слово каза моят син, а?
– Хубаво, хубаво слово каза, да ти е жив. Златна Уста има той.
Стоян поглади с опакото на ръката мустаките си и току се наведе да дигне един може би сто оки тежък камък.
Така вървя работата до късно след пладне и никой не дойде да попречи. Събраха се общинарите, свещениците и другите чорбаджии в общината, повикаха по-главните майстори-строители, повикаха и мнозина от еснафите. По това време нямаше кой да води народа, всички се надпреварваха да приказват, но работата беше обща, всеки мислеше как да помогне и най-сетне се тури ред: определи се главен майстор, пресметна се още колко пари да се съберат и още колко материали да се струпат, кой от еснафите с какво да помага. Накрай се каза:
– Ако каймакаминът се опита да попречи, да му се дадат още две или три хиляди гроша. Ако не дава стените на църквата да бъдат по-високи от десет аршина, сградата да влезе три аршина в земята и покривът й да се издигне с други два-три аршина по-висок.
Каймакаминът бе се поразболял тогава и бе поомекнал, та прие с благодарност три хиляди гроша, даде позволение да се гради, но каза:
– Десет аршина, чорбаджилар, не повече. Наложи се да се копае отново – църквата трябваше да влезе с три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се разнесе из целия град:
– Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща неволя. И пак Лазар Глаушев изрече тия думи.