Любен Каравелов – стихотворения

УЧЕТЕ СЕ, БРАТЯ МОИ…

Учете се, братя мои,
мислете, четете,
и чуждото изучете –
от свойто – не гнусете:
който майка заборави,
бог ще го задави,
чужди люде не прибират
и в къщи не пущат;
свойте деца стават чужди
и за злите няма
в цяла земя безконечна
радост домакинска.

*

Аз ридая, кога вспомня,
тия дела славни
на дедове наши… страшни дела!
Ех, да ги заборавех,
аз щях да дам половина
от моите години!
Такава е наша слава –
слава украинска!…
Прегърнете, мои братя,
най-малкият братец:
нека майка ни се радва,
майка заплакана!
Де, благословете свойте деца
с твърдите си ръце,
поцелувайте си жени
с чистите си уста!
И ще да се заборавят
старите години,
години срамотни;
и ще оживее добра слава –
слава украинска,
и свят тихи, невечерни,
тихо ще просвети…
Прегърнете се, мои братя,
моля ви и прося.

БЛАГОДЕТЕЛНО КУЧЕ

Имало едно куче, Брут го викали,
да му дадат това име – право имали.
За умът му, за дарът му всеки е знаял,
от всекиго почит, слава наш Брут е имал.
Търпение, постоянство – сe му господ дал,
между зверове, добици – първенство имал.
Брут е верен, Брут е злато, Брут е образец.
А хората са казвали: „Нa, Натан мъдрец!”
Вярвал му е господарят, обичал го е,
като свой брат и побратим той имал го е.
Заслужил е наш Брут любов, заслужил е чест,
в касапницата за месо ходил тоя пес.
Касапинът му напълни коша чак докрай.
Честни Брут го вземе в уста, мирно върви той
по улиците. Носи овчо, носи свинско, носи телешко,
ех, това почтено куче не е кучешко!
Ако миризмата и да е била приятна, но не се харал
От нея честни Брут: в душата си той стоик бил,
не гледал той на костите, нито пък месото барал,
и покупката цяла-целеничка дома донасял.
Но и между кучетата, за нашето съжаление,
(както и между нас) има безчувствени скотове,
които са се отдали на плътско наслаждение
и кои нямат нравствени начала – волове!
Па да си отмъстят тия сокашки кучета
на Брута, че той не приличал на техният еснаф,
а честен бил – намислили тия палета
да направят завера – нравът им бил гнуснав.
И на, веднаж, когато Брут из дюкянът излязнал
и отивал дома си полекичка с своят кош,
всичкият тоя боклук на него изведнаж нападнал.
Шаровци, Бельовци, Мурджовци, всеки, кой бил лош –
и отнели от него тая плячка скъпа.
Попадали по улицата телешки парчета.
Нямал Брут сила да се бори с толкова врагове;
нямал ни сопа –
и делба се захванала между гладните кучета.
Изпърво гледало на тях спокойно нашето Брутче,
като истинско мъдро философче;
най-после ядове го спопаднали,
че тия урсузи така сладко лапат.
И Брут дал воля на оскърбеното си сърце –
и сам захванал да лапа кости и месце.

М о р а л

Що, Бруте, и ти? И ти, който беше толкова чист? –
с наскърбена душа ще викне някой моралист.
Ох, лошите примери всекиго ще да развратят!
И даже Брут – образецът на четвероногите –
не е праведен и честен; и той лапа сланина,
като всяка скотина.

НИКОМУ

Аз си имам женица само за мене си
и не давам я никому;
и рогове не желая да нося на себе си,
че ги не турям и аз никому.

В кесията си имам две пари, ала обязан
за тях аз не съм никому.
Да займа не мога, никой ми не е длъжен,
но не съм длъжен и аз никому.

Аз нямам слуга, но и сам
не съм аз служил никому,
и с саблята си в ръка не ще да дам
да ме увредят – никому.

Аз искам да бъда свободен навсякъде и всякога,
за да не бъда тягостен никому;
за другито аз малко се грижа, кога
своята си не натоварвам никому.

ДО МОЯТА МАЙКА

І

Главата си аз всякога държа високо,
душата ми е горделива, кораво е моето сърце,
ала и самият цар да хвърлеше на мене своето око,
и пред него не щях да наведа моето лице.
Но пред тебе, моя майко – да ти кажа право, –
колкото и да съм горделив, зъл и неукротим,
пред тебе се укротява моето сърце кораво,
и аз съм от свещени трепет удържим!
Духът ли твой тайнствено смирява
моят горделиви нрав – твоят дух свети и високи,
който в най-високите неща смело проникава,
като молния лети и в душевните тайни дълбоки.
Аз треперя, когато си припомня
колко пъти съм аз униние и мрак
поселявал в твойта душа, о, майко,
в твойта света души, която ме обичаше така!

II

С болна душа се разделих от тебе:
искаше ми се всичката земя да обходя,
искаше ми се на нея любов да найда
и на тая любов да отдам и сам себе.
За нея аз навсякъде, навсякъде ходех,
по всичките врата тропах аз с печал
и трохици любов, като просек аз просех –
но всеки ми е ненавист злобно подавал.
И се аз вървях, търсех само любов,
търсих навсякъде, а ниде не найдох,
и най-после при тебе, дома, о майко,
печален и болен аз дойдох.
И излезе ми ти насреща и ясно
в твоите очи, моя майко, видях
всичката любов, която аз жаждах
и сe търсех така дълго и напразно!

НЕ ОСЪЖДАЙ Я ЗА ТОВА…

Не осъждай я за това, че така е тя паднала!
Кой знае колко е сиромашкинята страдала!
Борила се е с гладът, търпяла е неволя
и най-после е изгубила своята собствена воля.
„Който е чист, нека хвърли на нея камък”;
казал Христос. Хвърли и ти, ако ли се надееш,
че съвестта ти е чиста, или пък
ако мислиш калугерски морал да сееш.
Тя е погинала, но нейното сърце още е честно –
тя е готова да плаче за чуждите страдания;
а да стане човек е пет пъти по-лесно,
нежели сребролюбивата чорбаджийска компания.
Госпожите са гладни и жадни, па и готови на пакости;
за тях няма на светът нищо свето и нищо благородно; –
парите и богатството са всичките техни сладости;
а тържеството им е да изядат това, щото е народно,
А тя? Погледни я умилно, подай u ръка човеческа,
и ще се засвети пак като алмаз пред ламбадата,
като блудният син в своята къща родителска,
като божур между тревите в ливадата.

НИВА

Ниво, моя, ниво,
ниво позлатена!
Кой ще да те оре,
нивичко свещена?

Обрасла си, ниво,
с търне и буряни;
ровена, копана –
от върли душмани.

Или са те, ниво,
синове презрели,
с емижи, с черясла,
с плугът не орали?

Братя мои мили,
вий, юнаци славни!
Орете, засейте
свойта света нива!

Засейте я гъсто
с чиста света правда,
ваше дребно семе
не ще е напусто.

Света дума „правда”
ще расте, ще зрее…
Вечна му е памет,
който я посее.

БЕГЛЕЦ

Прости, мой крайо! Последният поклон мой
прийми от мен. – Глупецът само малодушно
целува турската пета – и само той
турските повеления слуша кротко и послушно

Детенце бях и в твоите обятия сладко спях,
ти ми даде всичко, щото детските радости заключава:
климат, въздух, цветя и здраве. И аз бях
детински щастлив, без да ме нещо съкрушава.

Аз бях момък и ти, мое отечество, богатство ми подаде:
покъщнина, добитък, волове, овце и всичко, що желаех аз;
после, като най-последня милост, женица ми ти даде –
посея мир, любов, трудолюбие и искреност между нас.

И всичко, всичко ми даде ти; но не даде ми само онова,
щото е най-скъпо и най-свето за човекът – свобода;
а без свобода, мое отечество, човек става това,
щото се нарича животно. А ти свобода не можеш ми дa –

ти падаш често на колена, о отечество ти мое,
когато зърнеш пашовото и султанското приближение,
и смирено чакаш и удържаваш дъханието свое,
дорде деспотските крачки заглухнат там в отдаление.

Ха, плувай де, мой лебеде! Нека плува моят параплов
и да ме занесе в такава свободна земя, дека няма паши и султане,
ни чорбаджии, ни нотабили, и дека всеки за брата е готов
да умре, и когато рече: „Нека това да стане” – Да стане!

РОБСТВО

Българи бедни синджири влекат –
като робове неволи търпат.
Плачове, сълзи сърце разкъсват;
в турски темници живот си свършват.

Майки, дъщерки и сестри пищят,
че от неверци те се безчестят.
Всяка светиня варвар ни гази;
народност, вяра – нищо не пази.

На оръж’е, братя, със еднородци –
да се избавим от злите турци.
На оръж’е, мили, в кървав бой всинца;
подпора наша – божа десница!

На оръж’е всинца, ако сме хора!
Нарами пушка – па хайде в гора!

БРАТУ Д. Ц-ЧУ

Аз зная сам, че моята съдба
е достойна за сълзи и съжаление;
аз зная сам, че моята борба
ще се осъди от нотабилското мнение;
аз зная сам, че мене ме очакват
горчиви мъки, неволи и страдания;
аз зная сам, че мене ме оплакват
някои приятели или слабодушните създания.
Но ти, мой мили брате, се не бой
и не плачи се тъй безнадеждно пред мене,
бъди твърд, бъди юнак, брате ти мой,
не оставяй и последнята надежда да вене!
Бъди по-весел! Утеши ме, говори,
че настъпват вече ясни дни,
че и у нас ще зора да се зазори
и свобода ще се появи по нашите планини:
увери ме, че аз не съм душевно слаб.
Да, не съм аз слаб: готов съм да пролея кръвта си;
но не ще да падна пред никого като низки раб,
а свято и безгрешно ще чувам честта си.

ХИМН НА МАНДЖУРСКИЯТ СУЛТАН

Царува той. Около земният владика
олани, джуджета и паши пияни седят.
Върви чашата и след мастиката мастика
се гълта; а чубуците като кандилки кадят.
На коленете у царят на правоверните
лежи полугола робиня черкезкиня;
баща u я е предал в ръцете на тираните –
да стане и тя голяма султанкиня.
Гъркиня из Кандия, унука на Леонидите,
вари кафе, подава наргиле на господарят си;
а татаркиня, унука на Тамерланите,
седи в кьошето и оплаква съдбата си.
Разврат е написан на лицето у всекиго,
пиянството е убило в тях всичко човеческо –
отвори им сърцето и с внимание разгледай го
и ще намериш в него много добическо:
жажда за кръв, наклонност за престъпления –
това са главните османски достойнства.
В злото е всеки из тях велики гения
и ще посрами и дяволските воинства.
А милиони хора се мъчат и леят кървав пот,
копаят, сеят и гладуват с децата си:
гражданинът е черен роб, а селянинът – беден илот
и никой не може каза, че живее за себе си.
И върви след нещастието нещастие,
и тежко пъшка поробеният народ,
па от никого той не види братско участие:
от всяка страна се тъпче народният живот.
А падишахът прави кеф и дреме идиотически;
не мисли нищо, към нищо няма стремление:
ни образование, ни цивилизация, ни напредък човечески
нямат за него почти никакво значение;
той знае само едно – да прави кеф и да дреме.
А хиляди Арнаудовци, Стояновци темян му кадят!
Но настанало е вече онова щастливо време
и за робовете, и тия своите окови ще да свалят.
Дошло е време да попита всеки себе си:
„Защо му е тоя цар, защо му е тоя владетел?
Не да пие ли хорската кръв и да се напива в харемът си?” –
Не щат вече хората подобен благодетел.

НОВИТЕ ХРИСТОВИ АПОСТОЛИ

Черна душа в черна ряса
Христу се е клела:
„Аз ще паса стадото ти!” –
псалом богу пела;
а клиросът гръмогласно
„Аксиос” извика,
и ето вълк в овча кожа,
че стана патрика.
Кланят ме се старо, младо,
кланят му се всички;
а той лъже, той проклина
и взема жълтички.
Пет венчила разрешава
и роднини жeни –
само добре да живее
в къщи позлатени.
В къщата му аненсии
и сестри живеят,
които му ситно шетат
и сладко му пеят.
В оборът му двайсет коня,
петнайсет катъра;
слугуват му десет попа,
двайсет калугера.
Млади дякон из Атина
чубукът му пали;
а той пуши и умилно
Катерина гали.
Кога иде при везирът,
той хатът възседне;
кога влезе във диванът,
той по турски седне.
Лъжеш, Юдо, антихристе,
че си пастир божи;
ти остриже своите овце,
взе техните кожи!
Ти си проклет и от Христа,
когото излъга,
че ще бъдеш негов воин,
ще служиш на бога!
Ти се закле пред олтарът
апостол да станеш –
а ти глобиш и убиваш
когото где хванеш!

НА ЖИВОТ И НА СМЪРТ КЪРВАВА БОРБА…

На живот и на смърт кървава борба
и ден и нощ между хората ври,
над тях мрачната зловеща съдба
като орел над мършите върви –
и така върви след века век,
в синджири пъшка всеки човек!…
Борбата си върви, краят u – неопределен…
На бойните поля клетви страшни ечат,
и отчаянието по-силно става от ден на ден,
не чуят се мирни чувства, ни молитви – мълчат!
И стине кръвта, в очите пада темнота;
а мисълта ни дума: срамота, срамота!…

ПЕСЕН

Защо ми са черни вежди,
защо – черни очи,
кога не съм в младостта си
весело девойче?
Моите млади годиници
напразно пропадат,
очи плачат, черни вежди
от вятърът падат.
Сърце вене, като пиле
в кафезът без воля.
Защо ми е мойта хубост,
кога нямам щастие?
Тежко ми е на този свят
без род да живея;
свойте люде ми са чужди –
сама сълзи лея;
никой мене не попитва
защо плачат очи;
няма кому да разкажа
що ми сърце рачи,
защо сърце, като гълъб,
ден и нощ ми гука;
никой него не запитва –
„То е чужда мъка!”
Чужди люде ме не питат –
а и защо да питат?
Нека плаче сирачето,
нека младост губи!
Ха, плачете, сърце, очи,
дорде не заспите,
по-високо, по-жалостно,
да ви ветри чуят,
да понесат буйни ветри
през синьото море
тия тъги до млад юнак,
за негово горе!

ЧОРБАДЖИЯ И ХЪШ

Ти си щастлив, ти си богат,
ти имаш парици,
защото си и честта си
продал за жълтици;

ти си червен, ти си кравен,
блести ти лицето,
защото си нищо нямаш
свято на сърцето;

ти си гиздав, ти си хубав,
ти си благороден,
че се храниш от кръвта ни,
от потът народен;

ти си голям, ти си паша,
ти пиеш с Мидхата,
че подписваш да се коли
и беси раята;

ти презираш своите братя,
продаваш сестра си;
да добиеш турски нишан –
обесваш баща си.

Аз съм беден, но съм честен,
не ща чуждо злато,
не ща да ям наготово
хорското дукато;

аз съм дрипав, аз съм мършав,
ази гладен ставам,
но своята чиста съвест
за царство не давам;

нямам къща, покъщнина –
по Балканът хода,
а за нищо не менявам
своята свобода.

Ти ме мразиш и ми казваш,
че аз съм хайдутин;
аз те мразя и ти казвам,
че си пезевенкин.

КУКУВИЦА И ОРЕЛ

Орелът повелел да бъде кукувицата славей,
и тя, в новият свой чин,
важно кацнала на ясен един,
и в музиката талантът свой
на светът да покаже воля добила;
гледа – всичките пилци от нея улетели,
едни й се смеят, други я псували.
Мойта кукувица се много оскърбила
и жалба до орелът срещу пилците му поднесла.
„що е това? Не съм ли аз тука в гората – казала –
славей наречена по твоето повеление?
Не видиш ли ти, че съм днес за смях станала?
Защо пилците да се смеят на моето пение?”
„Мой друже! – орелът казал. – Плачи се на бога!
Аз съм цар, а не бог, и не мога да те избава
от тая беда: От мене зависи и кукувицата славей да става;
но да направя кукувицата славей, аз никак не мога.”

САМУИЛ

Било време – българинът
бил е господарин,
повелявал на гърците,
бил е свой стопанин.
Треперела Византия,
плакала Маджарска,
развявал се лев български
по Унгаро-Влашка.
В старо време в България
свобода цъфтяла;
в старо време българката
сладки песни пяла –
пяла сладко, гласовито,
а сърца играли;
свирил гуслар, стари дядо,
момците слушали:

„Самуило войска сбира
с храбри юнаци;
Самуило е повдигнал
червени байряци.
Блестят, звънтят копията,
светят се маждраци,
цвилят коне отхранени,
крият се поганци.
Самуило напред върви,
като сокол сиви:
„Хайде, момци! Напред, момци!
Бъдете ми живи!
Нека знае Василий
кой е Самуило;
той е дошел да развали
това, що е гнило!”
И момците, като орли,
към Цариград крачат;
свирят гайди, реват свирки,
а конете скачат.”

Минало се, отишло е
това старо време,
остали са само мъки,
само тежко бреме!
Тамо, дека Самуило
е ловил робове,
днеска стоят натрупани
български гробове;
тамо, дека Самуило
забивал байряци,
днеска колят децата ни
турските казаци;
тамо, дека Самуило
„Свобода!” извика,
днеска турчин българите
на коли натика;
тамо, дека Самуило
гърците потресе,
днеска Митхад касапинът
българите беси.

*

Но дека е текла вода, ще тече пак, –
българинът се вече от сън пробуди,
ще стане с пушката в ръка балканският юнак
и всичките изедници ще той да осъди:
паши, везири ще молят за прощение;
на чорбаджии ще той да отмъсти,
калугери, попове ще дойдат до унижение,
и образът Самуилов ще да се освети.

НАННИ МИ, НАННИ, ДЕТЕНЦЕ…

Нанни ми, нанни, детенце,
мамино мило ягънце!
Поспи ми, поспи, пиленце!
Мама ще на бой да иде,
тебе ще богу остави.
Божие ле, боже-господи!
Смиели се, боже, смиели се
над първа рожба добита,
че ще остане сираче,
без майка, боже, без баща!
Детенце, сладко гълъбче!
Татко ти на бой излезе
да бие турски кръвници –
бил се е мъжки и умрял;
аз съм му мило либенце,
тебе съм с него родила.
Днеска ще на бой да тръгна
и при татка ти да умра…
Нанни ми, нанни, пиленце,
първо и дирньо детенце!

Мама те сладко приспала;
ти ще се от сън пробудиш,
майка си няма да видиш;
мама на поле простряна,
била се с турчин, умряла.
Душичке мила, мамина!
Прощавай, сърце, прощавай,
ти ще останеш сираче,
без майка, сине, без баща…
Кога се от сън събудиш,
бог ще ти бъде бащица,
Богородица майчица.
Па расти, сине, порасти,
и добър юнак да бъдеш:
поганци турци да колиш
и да осветлиш образът
на баща, още на майка.

РОДИЛА Е МЕНЕ МАМА…

Родила е мене мама
на високи, на чердаци –
в свила повила;
и във злато и в кадифе
като китка бях увита.
Растох, порастох –
и израстох аз за чудо:
черноока, черновежда,
белолица аз.
Сиромах съм залюбила,
мама нему не ме дала
и останах аз!
На високи, на чердаци
всички живот да момувам! –
Без ризик съм аз!
Како цвете във долина
сама седя, самненичка –
старея сe аз;
на свят божи не се радвам,
до никого не се гушкам –
майка старее…
Прости мене, моя майко,
че ще тебе да проклинам
до смъртта си аз.

ИВАН ХУС ИЛИ ЕРЕТИК

Наоколо била лъжа и неволя.
Измъченият народ мълчал;
а на апостолският престол
отоени калугер седял;
людската кръв той евтино продава
и рай за пари и на дяволът отдава.
„О, боже! Твоят прави съд е всуе,
всуе е и царството божествено твое!
Хайдуци, людоеди
правдата стъпкали –
осмеяли твойта слава
и сила, и воля.
Хора пъшкат във вериги,
а защитник нямат –
няма с кого да се вземат,
дружно да въстанат
за евангелието, за правдата,
за простите хора.
Няма с кого!… Боже, боже,
ще ли то и да бъде?
Ще ли дойде велики час
на небесна кара?
Ще ли строшим три корони
на горда тиара?
Ще разбием!… Благослови –
не за мест и за мъки, –
благослови ти, мой боже,
слабите ми ръце.
И тихите ми думи… Боже!
Щат ли да разберат!”
Така,
в своята килия, праведни
Иван Хус мислил да разкове
измъченият народ – и чудо,
свято чудо да покаже
на слепите очи…
„Ще се боря!…
За правдата е бог… Нека бъде!…”
И в Витлеемската капела
отива на молитва верни Хус.

КОТКА И МЕСО

Веднаж Маца била твърде много гладна,
а още повече се дояло на клетницата,
когато видяла месо, закачено на карлицата.
Тя рекла: „Трябва аз да се кача на полицата
и оттам да се нагрухам. Ами ако падна?
Ама ако и да падна, то нека да падна,
само това месце довно да си лапна.”
И захванала Маца да скача насам,
да скача нататък; върти опашката си, облизва се,
гледа лакомо. „Ех, ако на полицата сега да съм,
то не щях вече да ям мишки”, казала и напнала се,
скокнала – и пух на земята! И наша Маца
погледала, погледала и рекла: „Това месо вонее!
Я да ида аз в зевникът и там, под голямата каца,
да си поям мишенца. От мишото месо вратът дебелее!
Това месо е студено и вонещо,
когато мишото е и меко и горещо;
а най-доброто е, че без страх го ядеш
и пред господарят си от срам няма да се наведеш.”
Такива са и хората. Кога тия до нещо да достигнат не могат.
то обично казват, че с всякого не щат да се борят.

ДЕТИНСКА ЖАЛБА

Ах, защо са така вързани моите малки ръце?
Ваши са ме отсега така безчовечно повили?
Защо натискат и давят моето детинско сърце
и защо в люлката като роб са ме повили?
Не искат ли отсега кротко да ме научат
Да нося без отвращение тиранските вериги?
Или искат като кон и вол да ме приучат:…
да тегля султанските и владишките талиги?
Не моя майко, не играй си така рано със мене,
не троши ми отсега младите и крехките костици;
скоро ще дойде ден, когато турските сеймене
ще да опитат по гърбът ми жилавите камшици.
И тогава, майчице, мишницата ми ще бъде мой бог,
а собствената ми сила от неволята ще ме избави.
Ох, майко, скоро ще затръби по Балканът нашият рог,
скоро нашата свободна дума тиранският живот ще да удави!
Научи ме, научи ме по-добре как отечеството си да брана,
как да отмъстя за теглата на бащи и деди,
когато аз пораста, когато голям юнак аз стана!
Кажи ми ти, че свободата и правдата ще да победи.

ПЕСЕН НА РАКОВСКИ

Когато бях детенце
тихо, нежно, мило;
когато бях аз момченце
лудо, младо, живо;
кога стигнах на години,
кога станах дедо,
един беше моят баща,
едно бе ми чедо:
Свобода, свобода!

Заробен бях, измъчен бях,
страдах вов неволя,
ала съвсем убит не бях —
имах своя воля;
па оставих България,
по света се скитам,
за да стана Еремия,
свободно да викам:
Свобода, свобода!

Будя брат си да не спава,
ами да работи;
на турците да не дава
своите имоти;
говоря му да развяже
поробени ръце,
па заедно с мен да каже
сос юнашко сърце:
Свобода, свобода!

Но всеки спи, всеки дреме,
не ще и да знае;
един казва: “Не е време!”,
а други нехае;
всеки иска да добие
всичко наготово,
с чужда уста да изрече
това свято слово:
Свобода, свобода!

Я чуй мойта малка молба,
брате ти мой мили!
Ази видя, че болея,
падат мойте сили!
Дойди при мен пред смъртта ми,
па ми кажи само
една дума, сладка дума,
да занеса тамо:
Свобода, свобода!

СВОБОДАТА НЕ ЩЕ ЕКЗАРХ

Пролет дойде и пиленце
по Балканът пее;
зеленее се тревица,
слива се белее;
а Мургаш е още черна,
като черна врана;
тя жалостно и печално
гледа към Балкана,
па му казва: “Ох, Балкане,
побратиме верни!
Темнее ми пред очите,
дните ми са черни!
Аз не мога и занапред
да търпя неволи
и да гледам как турчинът
детето ми коли;
аз не искам и занапред
мирно да робувам —
за свобода, за щастие
само да бълнувам…
Не вярвам аз, че калугер
ще спаси раята —
свободата не ще екзарх,
иска Караджата.”

ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО…

Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:

който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,

а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.

Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,

твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада

на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,

кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща.