Петко Славейков – разкази

МАЙКА МИ

Баща ми твърде не обичаше да говори за нея и особено пред мащехата ми. Тя от своя страна тоже нищо не говореше за нея пред нас, разумява се, и двамата от деликатец уважителен, макар че нямаха никакви познания по книжевните христоитии. При всичко това аз, като порастох, можах да подслушам от тях някои разговори за майка си и да ги впечатам в ума си. Тя била от селото Вишевград. Останала рано сираче от баща. Майка й се оженила изпосле в Михалци, та затуй тя дошла в Търново, та пристанала ратайкиня. Седяла ли е на друго място и да е седяла, аз нищо не помня, но на последне време седяла у Танаса, Лавдата прекоросван (за когото по-подир ще кажа нещо), който на онова време държал ратайкини като храненици и ги женел. У него като седяла тя, вече мома, и баща ми по онова време ерген — казанджия, свободен и природно жив и зачеклица, обичал да се закача с момите. Де е бил ходил веднъж и като се връщал, срещнал майка ми с кръга на рамо; носела пити на фурната да се пекат. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да закачи и нея и какво да й направи — отлага си калпака, та го удря пред краката й на улицата да тупне и повиква: „Куку, Доне!“ Това го направил той нарочно да я уплаши и, разумява се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви като от другите момичета, в което се е заключавало по онова време задирянето. Но колко останал смаян, казваше той, като наместо това чува от нея леко едно и деликатно погаждание с тези думи:
— Рачо, Рачо, господ добър ум да ти даде! А че засрами се бре, яли свършен ерген си станал, пък още като дете ходиш, та лудуваш.
Това деяние подействало на него като на Савла видението, като отивал в Дамаск — той отведнъж се образумил.
Отишел си на дягена и цяла нощ, според казването му, не заспал от мисъл. „Какво тербехлия момиче! Толкоз моми съм видял и съм се закачал, и ни от една не съм чул таквиз разумни думи, ами една ще хване да се сърди, да вика, да кълне, друга ще се присмива или ще се зевзеклендисва, ще се уяда или ще се спре пък тя да се закача с други някои думи.“
— Таз нощ — казваше той — мойта съдба се реши. Ако ще търся жена, такваз жена да взема, да ме научи на ум и да не ми се кара за нищо и за никакво. Така съгледал той, харесал и пратил да иска майка ми. Види се, баща ми не мислил отрано да се жени тъй скоро и нищо нямал приготвено — ни къщя, ни дикис, ни сермия, ни пари за сватба. Той се срамувал от най-напред даже да я поиска, но осмелил се най-напред ней да предложи и да я попита взе ли ще го, ако би проводил да я иска. Нейните забележки умни, свестни и промисливи думи и наедно с тях неотказването й да го вземе още повече обвражили баща ми и той направил всичко, както тя го поучила — пратил да я иска и дали му я. Оженил се на 1821.
От подробностите за по-нататъшния им живот нищо не зная, но пак от негово разказване съм запомнил, че те работили и двамата и полека-лека си сбирали покъщнина, колкото можели, и гледали да се сдобият с една къщица. Но настават усилни години. Пред наступающата война между Турция и Русия на 1828 казанджиклъкът дошел в застой; търговците не можели да ходят по къра, не идели да купуват стока, масторята казанджии не работели да изкарват стока, че нямало кому да я продават. Войната се започнала, времената били размирни, казанджиклъкът съвсем запрял. Масторите разпуснали калфи и чираци. Баща ми останал без работа; какво да прави той с жена и три деца и четвърто на път, като нямал от днес за утре! Той се чудел какво да прави, ходел, обикалял и не се доумявал какво да захване. Ходел при девера си Мочеолу и там надувал закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава, та си сблажавал къщата, а майка ми предяла, тъчала на комшийките си за ока брашно, та вносяла в къща да нахранят себе си и гладните си деца. Една вечер той си дошел без нищо отвън и тя, оттук да заеме, оттам да заеме, върнала се празна. Замръкнали гладни децата, захленцали за хляб. Баща ми се захлупил на една страна и взел да плаче; какво ще си прави той, като занаятът не върви, а децата искат хляб. Майка ми се усетила за малко леща, що имало от някога си останала в една кратунка, склала огъня да я тури да ври, прибрала децата около си, та ги залъгала да уври лещата, че ще ядат, доде заспали те. Турнала ги на местата им. Тогаз се обръща към баща ми, като го мислила, че и той заспал, но колко останала зачудена, като го раздигнала и видяла, че той плакал и плаче.
— Боже, боже, а бе, Рачо, ти си чуден бре, а че защо си седнал, та плачеш като жена!
— А бе, Донке, мога ли да не плача, друго и друго, ами хляб де ще им вземем. Що се изпомолих на мастора барем един юзлук да ми даде за хляб да им взема за тоз вечер. Не ми прие молбата, хем не ми е и доплатил… Какво ще правим ний с тез дечица… друго и друго, ами хляб де ще им вземем? Те ще умрат гладни…
— Няма да умрат, доде сме живи ний. Ний сме здрави, ръце имаме, а хорската работа не се е свършила и няма да се свърши; да търсим, да намерим работа.
— А че де ще я търсим и как ще я намерим, а то аз ще работя, за двама ще работя и за трима ще работя, сал да не останат децата ми гладни, ами де я работата?
— Утре ще намерим работа. Сега да се помъчим да заспим, че жив е господ за утре.
— На сутринта аз още спях, тя станала в тъмни зори и излязла. Събудих се — казваше баща ми, — прозорците що взели да побеляват. Чух, пътната врата хлопна, влезе някой. Станах, децата спят още, жената я няма. Доде си поотрия очите да видя добре, бутна се къщната врата и жената влезе. Сложи до собата едни дисаги и две топоришки.
— Стани, Рачо, та се умий и се прекръсти. Аз ще ида оттатък да заръчам на тянка Миховица да нагледва днес децата. Ще оставя хлебец да им подава днес, кое водица, пък ний ще идем да копайме.
— Какво ще копайме?
— Имане — каза усмихнато и излезе пак.
Аз станах, умих се и доде се прекръстя, жената се върна с комшийката Миховица. Бръкна в дисагите, извади два самуна, пречупи един през полвен, та върна полвината в дисагите, а другия самун и половина тури на едно по затулно място в къщи, дето да го знае комшийката, показа и де е гърнето с лещата.
— Ще заключиш вратата подите ни, тянка Миховица, и днес няма да пущаш децата навън. — Наведе се, взе дисагите. — Вземи ти топоришките — каза на мене — и върви подире ми.
Аз взех топоришките и мълком излязох подире й. Изток беше се зачервил, като тръгнахме, и слънцето беше се вече подало, когато ний влязохме в лозата на Пишмана. Май с жена, нито се обърна назад да погледне барем или да се запре нейде. Спряхме се чак на лозето на баша Танаса Лавдата. И аз мълчешката вървях подире, като усещах надмощието, което имаше ми над мене в този час със своята решителност. През това време аз не мислех за нищо друго освен за децата си как да не останат гладни и като видях, че тя намери хляб и за тях, и за нази, готов бях да работя с нея и за нея, та ако ще би и душата си да изработя. Тя се не запря да си почива, ами сложи дисагите, извади железата на мотиките, подаде едното на мене с едната топоришка и взе да набива мотиката. Същото направих и аз. Но съгледах, че тя бе дала на мене по-малката мотика, а за себе си бе задържала по-голямата.
— Дай мене — рекох — оназ мотика, пък ти вземи тази — защото ми идеше срамота някак аз, мъж, да копая с по-малката, сиреч с по-леката, мотика.
— Утре ще ти я дам — каза, — а днес аз ще копая с нея, ти не си копал може би от малък и по-тежката мотика ще ти се види много тежка. Днес копай ти с леката, а че от утре ще се разменяваме с мотиките. Ако не си копал лозе, гледай мене; то не е някоя мъка, като разкопаем някои и други чукани, и ти ще се научиш.
Захванахме да копаем. Тя напред да ме води, аз да не остана подире и да я настигна уж, не виждахме как отиваме на онзи край. Слънцето беше отскочило колкото две копрали, като изкарахме по десетина-двадесет реда.
— Да похапнем — каза — сега малко — и отиде в лозето, та намери нейде огромна стомна заровена.
Отиде на герена, наля вода. Върна се, взе дисагите, извади от тях два самуна, 4-5 глави червен лук. Постла дисагите, пристла една бяла кърпа, развърза едно парцалче със сол и червен пипер — заядохме и ядохме почти мълчешката. Не помня друг път да съм ял толкова сладко. Станахме пак да закопайме.
— Рачо — каза, — ти си песнопоец, сега ще ми попееш, аз ще ти пригласям излечка. Кат се поумориш, аз ще ти прикажа някоя приказка.
Копахме, пяхме, приказвахме и не усетихме как мръкна и кога сме скопали комахай полвината лозе.
Вечерта си отидохме, децата ни се радваха, ний ги милвахме.

Един съботен ден през ноемврия майка ми с една от комшийките си ходила на черква чак на „Свети Костадин“ долу, защото тя била тогаз най-близката църква и по-нагоре от нея други нямало. Когато се връщали в улицата тамо (дето сега [е] „Св. Никола“, щом излезеш по-горе от стръмното и излезеш на по-разложната улица), срещат ги двама делибашии. Двете жени били и двете навременни и да раждат наскоро, но другарката на майка ми белким по-навременна била и по-коремчеста, за което и вървяла някак по-изпъчено. Това се зловидяло на едногото от делибашиите.
— Виж — рекъл той с ругание, — аз отивам на смърт в Шумен, а тя се изпъчила насреща ми като арнаудска Тъпанджа! — И с тез думи изважда ятагана си и я мухнува в корема, от което жената паднала и там си останала. Майка ми търтила да бяга и едвам се привлякла до дома, отдето не е трърде далеч. Но щом се влязла у дома, усетила безвременни болезни на раждане. Пращала за баща ми долу, дето казанджиите. У дома имало петима делибашии. Те седели в едничката соба на къщата, в хашевото готвели и си шетали, а за спане прибирали се вечер във влажната и тъмна мазичка под ниската соба. И тамо, между праза и лука, армеята, пипереница в поплесневелите от влага стени, спели с четирите си деца. Тя се скрила и тамо, между една празна бъчва и пълна каца, всред няколко щърби гърнета, делви, качета — всичката покъщнина на баща ми, — съм видял аз тъмния и влажен свят.
Като си дошел баща ми, майка ми едва могла да му разправи какво станало и как се усетила, но прибавила, че не се надее да оживее ни тя, ни аз, новороденият…
Проводили за баба. Дошла, че взела да ме къпе и повива, а майка ми легнала от уплашване на дрехи. Баща ми разправил за случката на гостите си войници. Двамина от тях скочили да идат да видят убитата и да намерят убийците, а тримата се не помръднали, а искали от баща му согуч, че му се родило чедо.
Кога се завърнали двамата онези, баща ми им се изкаял, че родилката е болна, и ги помолил да минат в друга някоя къща от ямаците, дето той ще бъде ямак, само да се прибере родилката на сухо и по на топло в собата. Четиримата, които били и женени, склонили и отишли да гледат от другите къщи коя ще им хареса да се преместят, но петият, който бил най-млад и неженен, не искал да се мести: „Що ми е на мене, че на гяурина кравата се отелила. Той да си търси яхър. Аз сега оттука се не местя!“ И легнал в собата, та се завил в дрехите и запъшкал, като че ражда, па викал на бабата да му намери друга баба, ама по-млада, да дойде да го избаби.
Като се върнали онези, с дълги кандърмъклък и с два бешлика согуч от баща ми преместили се на друга къща. И тъй могла майка ми да излезе от влажната и мрачна маза в по-малко влажната и едва ли по-малко мрачна соба, да изведе и мене от онзи вертеп.
До десетина дена майка ми все страдала от преждевременното раждане, после била взела уж да се съвзема, но все пак клеяла. За Рождество само силом станала да поразтреби, да позамаже, но на Нова година пак я втресло; тя вече не станала до самата си смърт — 17 януария 1829, според както свидетелствуваше до няколко години насетне гробният камък на „Св. Костадин“

Мащеха ми, догде бе жива, уверяваше на много пътя, че аз съм се родил уж седмомесечник и в събота. За това аз не мога нищо да кажа, мога само това да констатирам, и то пак според нейното казвание, че съм бил много дребен и крайно мършав. Майка ми, като заболяла, не могла ни да ме кърми, ни да ме подойва за хаир си. По-голямата ми сестра, момиченце, наставало седма година, то ме разнасяло от къща на къща при жени-кърмакини, та детосе смилели да приемат, да ме понасучат. Майка ми, горката, била принудена твърде рано, още преди 40 дена, да ме захрани. Обикновената ми храна била попара от трошици с винце, сдъвкан хляб от сестра ми, с каквато гозба имало нещо или със сух [хляб]. За нощя да спя и да не плача, правели ми каша някаква.
Майка ми инак е гледала децата си добре, според както е било в то време обичай, но мене, горкия, не могла, както би трябвало, да ме реди и да ме гледа, особено да ме къпе. Залежала сама, тя ме е оставяла повече на грижите на некадърната и по природа тромавата ми седемгодишна или по-право шестгодишна сестра; сама тя повечето лежала болна; натлъчавала я, наистина, какво да прави, но що може едно такова момиченце да изпълнява натлъчаванията, да чевирдисва къща и да пригодява на дете-пеленаче! В разболяването си от тежката болест тя съвсем вече оставила и къщата, и мене на нейна грижа, защото не можела да помърда вече, лежала, та напоследне и не се помнела. Баща ми тоже не можел да помогне, от една страна, сиромашията, от друга — нуждата да работи постоянно, за да може поне за насъщния ни хляб да изкарва; той нямал време ни с болната си жена, ни със здравите си деца да се занимава. И тъй аз още приживе на майка си съм бил лишен от майчини грижи и в разстояние на непълни три месеца съм останал вече и без майка.
Как ме е гледало и как ме е хранило некадърното ми сестриче за време, може да се разбере от това, що казваше мащеха ми, че след три месеца, когато се вече сгодил баща ми за нея и тя дошла да му види къщата и по милост и съжаление или за препоръка сторила да ме окъпе, да ме преповие и да ми претърси люлката — пукнато едно копито на земята, — като раздигнала постилците ми в коритото, изтърсила една шепа червеи на дъното на влажното и гъбясало корито.
Подир три месеца баща ми се сгодил за мащеха ми, а подир други три месеца се оженил за нея и прибрал жена в къщата си. През първото време на вдовството му той ме държал дома. Сестра ми ме разнасяла из махалата за подойване, хранела ме, бавила и залъгвала ме наеднос баща ми, но не можла да ме къпе само, затова на неделята веднъж, събота, идела комшийката ни, тянка Миховица, та ме окъпвала. Баща ми бил задължил родилната баба на майка ми, баба Друмевица, вдовица на един касапин, да иде уж да ме къпе веднъж-дваж в неделята, но тя при всичкото си обещание, види се, срещу някои задължения спрямо баща ми, едва идвала еднъж или дваж в месеца. Тая баба Друмевица доживя, докато станах аз момче на десетина години и я запомних тогаз. Тя бе жена на 60-65 години, когато съм бил аз на 8-10 години, среден бой, дебела, още и червендалеста, груба, говореше някак натъртено, полека и повече троснато. По това време, когато аз казвам, че я запомних, тя сегиз-тогиз се поотбиваше у дома и баща ми заръчваше да я почерпват с винце или с ракийца. Мащеха ми, не знам защо, мразеше тази бабичка и като я посрещаше, почерпваше я и изпращаше доколкото се може по-вежливо по наръчването на баща ми. След изпращането й хващаше да се гаври на приказките й, да подмята пред нас в къщи някои женски таквиз анекдоти за къщния й уред и за грубиянството й. От тези разкази за нея аз сега нищо не помня освен това, що се е отнасяло за мене и се често поменуваше. А то бе, че когато идвала да ме къпе, ако нямало друг освен сестра ми, тя, като ме разповивала да ме къпе, доде ме окъпе и повие, почти не премлъквала от да си приказва сама, с мене уж, като ле гледала тъй слаб и болен: „Петко, Петко, защо ли не умреш, синко, защо ли живееш да теглиш и да се мъчиш. Яли майка ти как зажумя, та умря и отиде! Защо ли не идеш да я намериш!“ — и други таквиз подобни, като захващала от тези думи: „Петко, Петко, кога ли ще направиш наравно място купчинка!“, Тези й думи бяха станали като пословични за нашата къща, с които често ме дразнеше по-големият ми брат; те може би даже да са станали причина да съм запомнил аз тази жена толкоз малък и тъй живо да си я представям и сега вече под старост.
Като наближило да прави сватба, да се жени за мащеха ми, баща ми намерил за добре да ме махне от къщи и ме дал на тая у някоя негова кумица, жена млада и хубавица, според казването на мащеха ми. Но защото и след оженването си той идвал почти всякой ден да ме нагледва и теглел харча и на нейната къща, то мащеха ми от икономическа страна видяла за по-добре да ме прибере. И за моя чест тя нещо за три години нямала деца, та ме гледала добре и отгледала ме. В нейните ръце аз съм рано проходил и рано съм проговорил, така що тя ме считаше като свое чедо, така що изпосле и да проявяваше понякога мащехинската си антипатия против сестрите ми и брата ми, против мене никога не е била като мащеха.

ГАЙДУНИЧКА

Как съм станал гайдар

Едно време аз бях даскал, сиреч учител. В него благословено време даскалите бяха на голям почит Гърците владици на такваз чест ги имаха, щото вардеха им хатъра в очи да ги не погледват, да не би някак да урочасат. Чудна и дивна даскалетинка като бях аз из най-напред, аярът ми беше по-долен пред владиците, твърде за челяк не ме считаха и толкоз на почит не ме имаха. Но затуй голямо уважение (читателите да не разбират уважение от въже) имах пред икономите, протосингерите, архидяконите, пред писарите владишки и пред тези от българските чорбаджии, които обичаха да облизват владишките чинии. От тях хора на него време аз големи добрини видях.
На три месеца още даскалче бях, когато един протосингер, който е сега нещо по-голямо, изпълнен от доброжелателство към мен, дойде да ме советува и да ме придумва да се раздаскалча. Като млад, неопитен и глупав, що бях, не умеех да оценя мудрите совети на този добър и умен советник и чувал бях пък, че туй брадатите советници бивали по май наветници, стори ми се мене, че той ме советува нещо за свой си интерес, и затуй не рачих да го послушам. Добродетелният и доброжелателен този мъж, за да ме не остави да стана жертва на неразумството си, препоръча ме на милостта на владишки един таен советник и писар, който за доброто ми намери благословно и против волята ми да ме принуди да последувам советите на негова клиент и протосингер на стареца му. И тъй с една леснина, една вечер, направи ме да се преселя от даскалската си катедра в палата, наричан Курте-Курник. Човеколюбието на тогози господина не бе за изказване. Беше студ и мраз, дърво и камък се пукаше, тъй що на всяко друго място аз можеше да замръзна, но в пуха и перушината на предишните жители на този палат студа не можа да ме посвети. И как аз преминах нощта, ако не спокойно и приятно, а то безрахатно; содружеството на някакви си гръцки буболечки накара ме да стоя цяла нощ на стража; безочливи като самите гърци и буболечките им, нападаха ме от всяка страна, попълниха снагата ми с геометрически фигури, направиха кожата ми на решето, като ме мушкаха и дупчиха без милост, като гръцките дякони, кога водят нов поп да го запопва владиката. Но аз не само не се раздаскалчих, ами още се и калих в даскаллъка и напреднах в него дотолкоз, щото привлякох вече вниманието и на самите владици, които ме почетоха с много и разни свои милости; милости таквизи, които ме сториха да забравя онези, които техните хора ми бяха сторили. Но да ги казвам една по една, то ще бъде дълга и широка работа, ще кажа само толкоз, че с техните грижи за мене аз повече и повече се заякчих в учителското звание.
Цели шестнадесет години аз шетах на този занаят и берекет версин: риза нямах, ама гол не останах; гладен ходих, ама от глад не умрях. Зер как мога да лъжа, що да си кривя душата и да кажа зло за даскаллъка, гечендисвах се с него твърде добре тука допреди някоя година; но от скоро време насам даскаллъкът досущ подмаза.
Нашите българи под ръководството на своите духовни пастири, гърци владици, отидоха много напред. С техните грижи и старания те се изучиха и надминаха всичките изтъщени народи и като чираци на гърците, като гърците взеха и да хвъркат по облаците. И далеко-далеко те залетяха по краищата на вселенския патрик. От най-напред аз се радвах на тоз бръз български полет, но изпосле, не знам що, хвана да ме не топли, взех да усещам, че краката ми оставаха на хава да се кандилкат.
Тоз занаят предпочетох с туй намерение, че мога с него да бъда на нещо полезен за независимата йерархия. Блазнеше ме, че по звездите може да се изброи нещо, с което да й помогнем, но скоро познах колко съм бил излъган. Сякаш че кукувица бе изпила ума ми, и никак се не договедих из най-напред, че ний искахме йерархията независима, ами лапах мухите по небето, дано съзра нейде някой чеп да я провиснем. Събедих се някога-никога, ама иш-иштен гечмиш; от зяпане нагоре изкривил ми се вратът. Туй би за мен най-голямата злочестина, отколкото ми са се случвали в живота ми; защото, като станах кривоврат, не ставам вече за представител (ако би да притрябват пак представители за по-друга йерархия зависима). Гърците, с които нашите тъкмят да се съортачват, те са челебии, деликати хора и не търпят кривошия за содружник. Представителството вече си отиде от мене; астрономството да го не видя, направи ме ни на един хал; посегнах пак дано се доловя о даскаллъка, но не ме слетя. Даскалъка досущ свършил. На тез години кярове нямало, казват, и затуй на всичките даскали подбили цената, а пък мене ме не щат никакъв, защото ми бил крив вратът. Есенес, в един град край Росита, за един кьорав, с едно око даскал гражданите помежду си щяха да си извадят здравите очи, а пък мене, защото съм гледал малко накриво, ни единът не се обърна да ме погледне. Види се, че кьоравите даскали са ищихар, а кривошиевите нямат никаква цена. С тази пуста астрономия два хляба изтървах из ръка. Къде да ида сега и на какво да се заловя?
Някои приятели ме советуваха да стъпя по дипломатическа част. Кривошиевите, казваха ми те, биле ставали за добри дипломати, защото интересно било за в дипломатиката на челяка очите му и учите му да бъдат разметешени. Може и да е истина, ама аз, като нямам твърде доверие на приятели советници, че не обичам и советите им да слушам, премислих пък и друго: да стана дипломат — на коя работа да се заловя, че да си изкарвам хляба? Българската работа не могат я изкара на глава, ако щат би с по четири очи и с по четири глави дипломати, а то не като мене един такъв с една глава, и тя крива. В таквиз работи аз не обичам да се изтирям и смея да кажа, че ако има някои си да ги блазни, че дипломатически ще могат да извадят някакви симиди за българите, таквизито вятър ги вее. Но всеки знай за него си и аз за мене си. Мене ми стига умът, че в дипломатиката за българи няма прокопция, както и за мене няма хляб. Доде хване дипломатиката да струва пари, аз ще умра гладен; че не съм и самичък, ами и жена, и деца — и брашно няма.
Дипломат аз не ставам, няма и да стана, ами какво да правя? Към дома вече не ми види кобилата да иде, не смея да се покажа пред очите на жената, че като ме току види, ще хване да пращи: „Ти си такъв… твойта глава тя не взема… не се видиш на кой хал си станал, и врата ти изкривиха, тебе пак няма да ти доде ума… се с големи работи се бориш, пък децата ти гладни мрат… света ще разправяш — разправи си къщата, ама ти за дома си не мислиш… яли, голи тръгнахме…“ Тези и други още по-безсолни знам, че ще ми ги надума и ще ме навика, ами каква да я въртя, биех се с ума си. Най-подир реших веке да се оставя от тези големите и хубавите, но гладните занаяти, че да се уловя у други прости, дето дават хляб, занаяти; и тъй отпъвам се от голямото село и ударих по малките селца, дано би да се настаня нейде я пъдар, я говедар.
В Самоводене най-напред ми предложиха да стана магарещар, да им паса магаретата; аз се отказах. Като ще паса магаретата, по-добре пасвам на патрика магарето, че може донякога и на хляб да мина. Знам аз много таквиз, които са пасли на патрика магарето и сега са, хе, бая хора, с пръст ги показват. От самоводските магарета каква облага? Те не са благословени, тях който ги пасе, никакъв не става.
Гайдарската история твърде дълга стана, ама читателите да не забравят, че този, дето я приказва, е и той гайдар и в тях има таквизи, дето за пара засвирят — пък за пет не млъкват, от тази пасмина е невям и негова милост, дето драще тези редове. Но слушайте гайдаря.
От Самоводене отидох аз на друго едно село чутовно, дето чух, че търсели пъдар, и представих се. Селяните се събраха да ме пазарят, ама поискаха най-напред да ме изпитат на глас: ще ли мога да викам, да пъдя тези, които се отбиват по лозята. Мер, то и глас трябвало, а пък мен гласът ми не работи никак. И друга злочестина. Аз взех да се изкайвам и да се изплаквам, че съм изпаднал челяк и много съм теглил, да сторят милост с мене и да ме приберат да се гечендисвам помежду им. „Глас ако да нямам — думах аз, — давам ви най-почтената си пъдарска реч, че ще ходя, ще обикалям, ще тичам, ще гоня, ще пъдя, едним словом, ще вардя лозята.“ Хаир, те гласовит пъдар искат, че нека пъргав да не е: да не ходи, да се излежава под сенките, ама да може да вика. Слушам ги, като хортуват наопаки, и набурило ми се чак на плач. Умилени от положението ми, някои от селяните приеха да подумат нещо за доброто ми. „Да остане — думаха те, — да пошета някой ден, чи да видим, ако върши работа, фащами го, ако ли не, давами му пътя…“ Но другите скочиха и не им дадоха да издумат. „Какви ще сми хубави такъв пъдар да фаним — извърнаха те; — той глас дето няма, остави, ами и вратът му крив; очите му не гледат направо. Той на една страна ще върви, пък на друга ще гледа, де ще види кой гази из лозята. То не става!“ — рекоха и отсякоха и аз си отзех веке; не, няма да го бъде пъдар да стана, ами накъде да вървя сега и какъв занаят да заловя?
Един от моите в това село доброжелатели, бащин ми приятел, покани ме, та ме нахрани и настави ме да ида в Арбанаси. Там, казваше той, може да се настаниш какъв-годе.
— Как — рекох аз, — в Арбанаси, на гръцко село да ща, че какво да правя? То в българските не боже помози, че в гръцките ли? Хем аз не знам гръцки ни кукуригу.
— Ти недей се негри за туй, може да намериш някоя служба, дето на сичките езици се разбира — отговори моят доброжелател усмихнато.
— Ами че съм кривошиев?
— Нищо и от туй, те са дребни работи тез за тях и те не им се вгледват. Те владици правят сакати, попове слепи и гърбави, че като тебе ли такъв, малко нещо кривоврат, не ша го настанят на работа.
— Се не ша го бъде, като не знам гръцки — рекох аз недоверчиво.
— Ама си шашкън българин — отвърна ми той строснато, — баща ти не беше такъв, ти на кого си се метнал тъй будала, че не можеш да си извадиш хляба? Ма те, гърците, блех не знаят по български и на българите владици стават, че ти, като не знаеш гръцки, толкоз барем пъдар не ще ли можеш да им станеш? Кали мера барем не знаеш ли?
— Кали мера, кали спера, Христос анести, псоми, краси, сирто-ферто1, дотолкоз аз знам.
— Е, търновският владика и толкоз не знай бе, пък на български слово сказва в черква. Варненският владика и добрутро не е чувал, пък българин се показва, че ти за толкоз не ще ли можеш да я закъвръчиш? Кали ги там, пали ги, смали ги, лъжи ги, кога видиш дип зле, грък се показвай. Майка ми, кажи, от Цариград, парамана била на,м на кой владика, ама като умряла, аз съм забравил гръцките, ама съм грък. Уйдурдисвай там, както ти приляга. Хляб гледай да излязва.
— Туй май усилно иде за мене и аз като че не ще можа да го охархоря, ама като казваш, да те послушам, досега чужди совети не съм слушал, сега и туй чудо да видя. Дано пък честта ми да поработи ч пъдар да ме турят, я…
С тези думи простих се с бащина си приятел, като му благодарих за гощаването повече, отколкото за советите, и управих се към Арбанаси.
Пътят ми на’как през арбанашките лозя. Първи май беше херал и арбанасчанките бяха наизлезли по лозята да се маисват. Аз си наумих известната по нас поговорка за тукашните през този ден разходки и нещо ми чогол стана. Ако да съм калугер, щях да кажа: „Изкушение, изкушение“, и щях да стоваря всичкия кабахат на дявола, но тази чест като нямам, още и като не умея твърде да се преструвам и да лъжа като прави гайдар, правото ще си кажа, не изкушение, ами челящина, не дявол, а поход. Видях гръкините, разбърка ми се сърцето: дюсчес, поревнаха ми се клетите гъркини. Аз забравих какъв огън гори на главата ми, забравих на кой хал оставих къщата си, как плачат децата ми за хляб и как се чумери, подсмърча и въздиша жената, че и вратът ми, дето е крив, биля забравих, ами взех да си възсусвам мустаките и да се облизвам за гъркиня.
Слабост, братко, народна слабост. Нали съм и аз българин, мога ли да бъда по-други? И аз, каквото и всички катомене българи, като видим гръцко женско, щръкват ни ушите. Ако ли не сме били таквиз да валим на гръцко ний, сега можеше и по-други хора ди сме, ама е тъй, улита ни колесникът и за туй ни се пръска просеникът. Но да додем на приказката си.
Затравих аз всичко и друго не мислех, ами как да станеше работата да останех пъдар в Арбанаси, да пазя лозята и да паса гъркините. Но честта ми скоро ми дойде на помощ да ме отърве от туй заблуждение.
Стигнах до една чешма там на пътя. Един челяк средна пора със самочерни дрехи, задянат с дърва, опрял товара си о камъните на чешмата, седеше да си почива и да се припекува на ранното слънце. Да се отбия, рекох, да пия една вода и да се сприкажа с него челяк да видя мога ли взе някаква аслия за туй, дето си мислех.
Разговорът, който с тогоз челяка направих тогаз, толкоз впечатление ми направи, щото никога не ми излязва от ума. Колкото и да се простря този нашият айдарски разказ, струва ми се, че заслужава да потаят слушателите да послушат и него. Приказката се отвори с обикновеното поздравление:
— Добър ден, чичо.
— Дал ти господ добро, чичовата.
— Каква й работата, живо-здраво?
— А бе живо и здраво, ама работата, както я видиш… магарешка.
— Как магарешка? — попитах аз зачуден на такъв един нечакан отговор.
— Ей тъй! Не си ли чувал таз приказка, дето тръгнала някоя си жена да си купи магаренце да й носи вода, че я срещнала друга и като разбрала къде се е наканила, советувала я, дето ще си дава парите за таквоз на четири крака магаре, да си вземе едно на два крака, че не току вода, ами и дърва, и брашно да й носи, че и нашата работа сега такваз — дърва носим.
— Че защо ги носиш?
— Ам какво да сторя, като няма, пък трябват; жената ище, та ище.
— Като няма, че то моя работа ли е? Аз, като й внеса ней брашно и вода, и сапун, ударям си калпака о земята и си виря краката нагоре, пък ней, ако й трябват дърва, сляпа не е, е гората, да иде да си донесе. На жената гърбът защо й — дърва да носи. Защо се казва ортак на къщата, като не ще внесе и тя нещо.
— Уж тъй сме видели и запомнили от баща и майка, ама тъй ни изкара честта ни — и вода носим, и дърва носим, и сечем ги, и огън кладем, и вода топлим, и пелените събираме, че и детето люлеем ноще, да спи коконата.
— Да кокне, че да пукне такваз кокона, дето ще й нося дърва аз ней, че пък и детето й да люлея. Тогаз ще й видя люляно дете.
— Ам чи какво ще сториш, като ти се напяло на главата таквоз зло…
— Какво ще сторя ли?… Струвам й аз неи, че и тя ме аресва.
— Празна й тя! С жена на глава не се излязва… тебе няма да питам аз.
— Отде си, ваша милост?
— От Мердана.
— Че там чак таквиз ли са жените?
— Там чак таквиз не са. Ама аз съм оженен на гръцко село — в Арбанаси.
— Че в Арбанаси таквиз ли са?
— Таквиз, ами какви, нали са се кокони, геркини, герак да ги търти.
— Ами ти сега грък ли си?
— Че кажи; като живея в гръцко село и като съм женен за геркиня, и да не съм грък, грък гиби би шей олмушин. Децата ми, ама се са гърчета.
— Че в Арбанаси българи няма ли?
— Сичките мъже са се българи, от селата придошле, ама като се оженили за геркини огърчили се и те…
— Ами сега геркините жени не са ли?
— Не са зер! Те са кокони.
— Кокони?! Ами че коконите не шетат ли, не работят ли, не помагат ли на мъжето си?
— Каква ти шетня, каква работа, каква помощ те е патило тебе. Кокона хич работи ли?
— Аз пък сяках, че геркините чалъшкани, че твърде обичат мъжето си и ги почитат, и хайле биля беше зело нещо да ме блазни.
— Не им си ял попарата, че тъй ти се струва. Я питай мене.
— Какво да те питам?
— Питай ме как се поменувам.
— Е, че как се поменуваш?
— Как. Е тъй, както видиш: нося дърва на гръб… пък тя й станала озарана в тъмни зори, та се е зареяла из лозята да се май… Я да й зела мотиката и тя, че да… ами аз ша ида сега да стоваря дървата, да поошетам в къщи, че тогаз ша зема да прекопая градината.
— Че що се оставяш тъй на кефа й? Що я не караш да работи?
— Тука й, братко, гръцко село, тука жените съдят и не мож да ги накараш на работа.
— Ам чи не мож ли да я поотупаш?
— Че бута ли се тя бе? То, ти казвам, зъмя ехидница е жена геркиня… Туй не ти е тебе наша българка, да станеш да се набиеш на нея и да ти стане по-мила, че да доди баща й и майка й, че и те да я бият защо не слуша мъжа си. Туй геркинята да речеш да я бутниш, ще станат сичките й роднини като усорлици навръх тебе.
— Ам чи сичките ли геркини са таквиз? — попитах пак аз моя приятел.
— Знам ли аз… по-многото като са таквиз, то и сичкитеще бъдат тази пасмина.
— Чи защо си ся оженил пък за геркиня, като били геркините таквиз?
— Чи защо я… Защото да ме питаш и аз да не зная какво да ти кажа.
— Ам чи как стана то сега най-напред да се ожени ти за геркиня?
— Как стана… е тъй! По копан беше, търсех работа на града и там ме намери туй, тъща ми оладжак. Фана ме да й прекопая лозето. Два дни, три дни копах, аресала ме тя бе, че работя хубаво, току фане тя: „Хади, Петраки, да те оженим ний тебе, ти хранваш жена. Да ти земим ний тебе едно момиче оттука, арбанашка кокошка, да видиш жена.“ Туй било, онуй било, н’ам какво си, н’ам що си… Заведе ме у тях. Излезе едно пукниче гъркинче, та се изпревъртя там пред очите ми. „Аресва ли ти туй момиче?“ — питаше ме тя. Аз, като го видях таквози тунко в кръста, позаучудих се. „Е-ще — тя зафана пак, — то й от сой, баба му била н’ам на кой владика парамана; е-ще, то има къщя, има лози, знай да ший на гергьоф.“ И то излезе пак там около мене, шири-мири, н’ам какво зафане гръцката — „Целеби му кир Петраки…“, долу-горе, оманголиха ме най-подир и в неделята ни венчаха. Майка ми, като чува, да виж клетви, ама кой слуша. Геркиня ша води челяко…арбанашка кокона — затуй ми тегли сега главата…
— Зарежи я пък, вещицата, като й такваз, махни се, иди нанякъде да ти миряса главата.
— Е, побратиме, не ти й пащала главата толкоз и нищо не знаеш. То да ти кажа аз тебе, българин, оженен за геркиня, то веке челяк не е, той става като говедо, дето го водят, там отива, дето го вържат, там стои.
— Как може да бъде туй, не мога да ти разбера. Санким сега не можеш ли да я напуснеш? Аз сякам, туй нещо гърците владици сега вече го узакониха, 100 гроша му е глобата, дай ги, отърви се от нея, вземи си друга, българка, да те слуша барем и диванчапраз да ти стои.
— Их, каркадаш… да ти не дава господ с гърци разправа да имаш, нито с женските му, нито с мъжките му. Мъжките са като репей, дето се улови, не се откъсва, а женските като кошрява или като онзи бурен, дето го казват бабини зъби, оттук ако го отмахаш, оттатък се закача. Имай ти с гърци разправа и грък владика да те съди, че да прокопцаш.

СПОМЕН НА ЧЕТИРДЕСЕТГОДИШНАТА МИ ПИСАТЕЛСКА ДЕЯТЕЛНОСТ

Роден [съм]в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка.
На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер — на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението.

Към края на 1835 баща ми купи чрез Велча Болтаджията или Джамджията (Завераджията изпосле) от един поп из с. Тъмниско, на сев.-изток при Търново, една вета славянска граматика при даскал Петка Габровчето на Пецовото училище в Габровский тогава хан (днес Дряновский). При всичките трудни и несгодни обстоятелства за баща ми през тая година на въстанието в Търново, в което се оказа да е бил намесен и той, аз следувах да уча славянската си граматика и да давам ухо, като се говореше в училището, че ще колим турците, а после да тичам и да заничам как бесят българите. Баща ми бега тогава, на къде ходи, та се кри по Тревненско, но като го не потърсиха, и той се завърна. Подир малко хвана да върлува и чумата в Търново.
С няколко други челяди от Търново ние побягнахме от чумата на с. Фидабей, или Фидов чифлик. Тук при селския поп и даскал йеромонах Серафим аз се запознах донейде с черковната литература. Освен всичките служебни черковни книги, които имах на разположение, аз намерих при поп Серафима една славянска библия и един тримесечен пролог. Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерхах всичко в церква, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от „Софрония“ и „Амартолон сотирия“, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава и я носих доста време вързана.
Напролет на 1837 ме заведе баща ми в Трявна и ме остави да се уча и три месеца учих там при даскал Димитра Самоводчанина (сега поп Димитър, протонотарий при Търновската митрополия).

През лятото, като се завърнах в Търново, почнах да уча при Петка Еленчанина (изпосле поп Петко) пак славянска граматика и черковно пение; а наскоро изпосле отидох при даскала Ивана Мерданчанина на самоводский пазар, белградски ученик, който освен славянска граматика предаваше ни и някакво человекословие (антропология), после от него пък едно друго — при хаджи Захария Старозагорчанина (изпосле Княжеский), който беше дошел от Габрово и учеше в училището на Габровския хан, и най-после при даскал Пеня Давидов, Лесковчанина, в Преображенский метох. Около пет години наред при тия високоучени господа аз продължавах да уча и учих все славянска граматика и все склонение именителний и родителний и по нещо превод от славянски на славянобългарски. Но по-главната ми учебна храна беше, дето четях постоянно и прочел бях в това временно разстояние всичките библиотеки на манастирите около Търново, а най-вече на манастира „Св. Преображене“, която се считаше за най-богата и пълна уж. Тия книги ми доставяше баща ми и те бяха повечето с черковно съдържание: пролози, жития на светиите през годината, сочиненията на св. Ефрем Сирин, св. Йоан Лествичник, св. Димитрия Ростовски и други книги някои книги, като „Добротолюбие“, „Бароний“, „Кормчий“ и някои ръкописни дамаскини от миналото столетие, все пак черковно съдържание, сказания за второ пришествие, житието на св. Мария Египтянка и други такива. Не считам излишно да спомена тука, че в това време аз много дирех и исках да прочета пак славянската библия, но св. отци от „Св. Преображене“, дето имаше тая книга, не ми я даваха и казваха на баща ми, че не било добро да чета библията в такава млада възраст, защото имало в ней съблазнителни истории; а пък аз грешний бях я чел, както по-горе казах, още в по-млада възраст.
Подробните разкази за това мое калугерско възпитание и славянобългарско учение са доста любопитни за състоянието на нашите училища и изобщо за учението по онова време; но за това аз разправям по-обстойно в автобиографията си, а тука ще спомена само за един случай от ученичеството ми при даскал Пеня, случай, който съдействува да вземе учението ми една друга посока.
Брат Пеню, или даскал Пеню, беше роднина на някои от калугерите в „Св. Преображене“ и сам бе калугерски чирак. Учил се беше в Свищов при Христаки Дупничанина, беше малко като болничав, затова и зиме, и лете ходеше с един голям, дълъг кожух и не излизаше твърде повън, а стоеше повече в одаята си затворен, да го не хване вятърът, ушите му бяха всякога запушени с памук. Природно беше остроумен, хитър и скритен, а нравствено — такъв, дето казва Петър Станчов, шарлатанджа и голям лакомник за пари. Баща ми му плащаше по 20 гр. В месец да ме учи на славянска граматика, но той всеки месец почти все се делякаше с него да му плаща по 25 гроша като другите и правеше разни шмекерии, за да изкара пари: постоянно се оплакваше, че много пари похарчил за наука в Свищов, като плащал по 50 гр. В месеца, което обаче не се оказа да е истина. Ние бяхме при него от по-горний край 8 ученика и всички други освен мене бяха големи и възрастни, те се приготвяха за учители. По димитровден на 1840 от съучениците ми четиримата отидоха даскали по селата, двамата отидоха до Свищов да се учат, а при даскал Пеня останах само аз и Христо Драганов, един от по-големите ми другари и по-слабите съученици.
Даскал Пеню искаше да ни слее с по-долний клас, да учим пак склонение, когато сам той от понапред, като искаше да задържи и другите ни другари, казваше, че от Димитровден насетне щял да вземе да ни предава съгласе, или съгласуване на думите, което тогава се считаше като особна наука от словосъчененето, синтаксис и някаква си нова антропология, затова и останалий ми другар искаше да напусне, а че подструваше и мене да напусна или да постоянствуваме да принудим учителя да ни предава каквото ни се вричаше от по-напред. Аз се изплаках на баща си, че даскалът иска да ме повърне в по-долний клас, да уча пак склонение, а пък аз склонение уча пет години и мисля, че го знам вече. Баща ми не ми каза нищо, но на сутринта ме поведе, че при даскал Пеня.
Беше рано още и брат Пеню стоеше в душната си стаичка и до него на възглавницата имаше турен един топъл симид.
— А бе, даскале — започна баща ми, — нашият хлапак казва, че искаш да го снемеш в по-долния клас да учи пак и занапред склонение ли казвате, какво го казвате; той казва, че шест години все склонение учил и го знаел вече.
— Може… ама да го знае, както трябва и както се пада, сумнявам се — каза даскал Пеню.
Баща ми ме погледна и каза:
— Ти какво ще речеш?
— Колкото за склонение по граматиката, аз се не сумнявам, че го зная — рекох аз самоуверено.
— Пеца, ама не се хвали, ти нали знаеш, че „господ похвалника не го търпи“ — ми каза даскал Пеню.
— Не се хваля аз, ама казвам, че склонение уча стана от пет години повече, и мисля, че съм го научил; защото не срещам в книгите някоя дума, която да не зная каква част слова е, как се скланя или спряга — отговорих аз малко по-свенливо.
— Добре я, можем да видим, „тука баба, тука трап“ — и се позамисли, после ме попита: — Думата аз коя част на слова е?
— Местоимение — отговорих.
— Ама не аз и ти, ами аз, буки, веди коя част слова са? Как ще ги склониш или спрегнеш?
Аз попремеслих на ума си и видях, че нито буки, нито веди не прилягат да се склонят или спрегнат, дойде ми на ум, че те може да са несклоняеми, и в същото време премислих пък да не бъдат и неправилни; ама нали в граматиката не помнех да съм срещал за тях нещо, не смеях да кажа какво са и за да не сбъркам, къснеех да отговоря.
— Кажи де, нали знаеш? — продума даскал Пеню.
Тая ирония съвсем ме смути и раздразни.
— Види ми се — рекох аз насилено, — че те не ще се скланят, нито спрягат, ама не съм домислил още да не бъдат от неправилните. В граматиката нищо не се поменува за това и вие нищо не сте ни казвали, та затова се двоя и не мога да кажа наздраво каква част са.
— А че туйто я, не можеш да определиш каква част са, а да не можеш нещо, ще каже да не го знаеш.
На тези думи аз кипнах още повече и казах сърдито вече:
— Питай ме от която книга щеш за нещо и виж не зная ли? Що ме питаш отвън?
— Как отвън — обади се брат Пеню, — в коя книга знаеш да няма буки, веди. Всичките книги не са ли с тия букви писани? Кажи да видим.
— Писани са, ама граматиката не разгледва отделните букви, тя разгледва думите; ти що ме питаш за буквите?
— Как, ами названието на буквите не е ли част слова? Ти искаш да те питам, което знаеш, а че не съм аз глупав като тебе да се хвалиш, че всичко знаеш; ето на, че не знаеш. Много симид ще ядеш ти още, доде научиш всичко в граматиката по склонението — прибави безпощадний учител и с тия думи той посегна, та взе отпреде си симида, отчупи половината и ми го подаваше.
— Топъл симид, макар и половина, не беше нещо за презиране по онова време и то бе от редките облаги за мене в делничен ден, но аз се не поддадох на изкушението, не взех симида, изскочих присрамен и ядосан и това беше, не отидох вече при даскал Пеня.
Какво са приказвали те по-нататък с баща ми, то ми е неизвестно. Но аз знаех, че баща ми не обичаше тогоз човека за лицемерието му и за лакомството му за пари, и от думите, които чух да казваше на мащеха ми, като й разправяше за случката, можех да узная толкоз само: „М… то, той само за айлъка си се грижи!“

Неделя не сключи подир това, баща ми ме заведе на гръцкото училище, в алилодидактикото. Тука аз, при поп Марина от Арбанаси, започенах правилно да уча по гръцки: четене, писане, смятане, което в българските училища не виждах. В тях, в българските училища, на четмо се учехме ние по книга и изуст до омръзване, писмо самоуко си пописвахме сегиз-тогиз, а пък аритметика, тая вяра, не виждах в училището и аз не знаех освен значението на църковните цифри. Учениците, които идеха отвън, от селата, знаеха по нещо си ръкам, четиритях действия и един други се учеха в училището, ама аз не кабулях да ида да ме учат тия, които са дошли от село, и считах го като ненужно учение, защото си мислех, че ако да е нужно и потребно, учителите ми щяха да ме учат, а те може и поради малката ми възраст да ми не давали да уча това, което учеха момчетата, когато щяха да напущат училището.
Нещо в шест месеца аз минах в елиникото при Панайта Рашеоглу (изпосле Панарет Погонианский, бивший български владика в Букурещ), при когото учих около три месеца. Трудно ми беше май да следувам с другарите си, които настигнах, защото не знаех да говоря още добре гръцки, но не оставах назад и доста добре съм отивал, както ми казуваха. Не можех лесно да привикна със съучениците си в гръцкото училище, особно в елинското, дето бяха повече от болярската махала, особено с тия, които се гърчееха, затова гледах кога да изляза от гръцкото училище и да ида на българското, дето бяха повечето мои от малък другари. С някои от тях ние бяхме съставили чета или шайка, с която от ревност по развиваната тогава българщина ходехме по черквите, та крадяхме и криехме гръцките черковни книги, за да не могат да четат по гръцки, както още четяха дотогава. Някой от тези мои другари белким се сумясва, та ми открадва и скрива учебниците ми, на които учех гръцки, вързани, както ги носех с поша, за да се не уча по гръцки и да се не погърча. И тъй аз нямаше на какво да уча, баща ми не можеше да ми достави отведнъж други учебници, а за да не ходя да се губя, той ме даде да се уча турски при един ходжа.

Този ходжа беше смирен един и много добър човечец, училището му беше в бабукцийската стара чаршия над колямата джамия; той имаше до 15 други ученици, малки, но проклети турчета. Какво си не теглех от тях, кога излезеше ходжата навън, а особено пуканката ми или шубарата ми, която тогава носех; тя ходеше от кьоше на кьоше, та метеше училищната стая. Едно ако я оставяше, друго я подземаше. Както и да е, при този ходжа аз изучих началната супара, после елхамсупарисъ и трябваше да започна мусаф, а мусаф нямах. Мусафите бяха ръкописни и даваха се от 150 до 300 гроша, а баща ми си нямаше леснината тая година да брои толкова пари наведнъж и аз преговарях елхама неделя-две, доде да ми намери баща ми мусаф. Най-после баща ми намери един мусаф от един свой познаница турчин и го взе на двойно условие — или да го заплати 200 гр. В четири месеца, или да дава кирия по пет гроша в месец, докогато уча на него, като се предполагаше, че година и половина най-много може да го свърша, т.е. да го изуча. Това последното условие беше по-изгодно за баща ми, но то имаше друго неудобство. Турчинът заяви, че мусафът бил на майка му и че скланяла да го отстъпи под условие да ходя веднъж и дваж в неделята да ми показва и тя сама, защото искала да има и тя своята част в себапа на изучаването ми по турски. Баща ми склони, като мислеше, че това ще да е предлог, за да може да си нагледва книгата — пазя ли я, или я злоупотребявам — и като знаеше турската наклонност изобщо върху себапа по такива работи, даде ми воля и ми поръча да ходя при старата кадъна веднъж-дваж в неделята, инак строго ми заръча да вардя мусафа и аз, като ходех при ходжата, на отиване и повече на връщане отбивах се по някога при старата тая кадъна. Тя ми показваше, което учех на мусафа, а освен това вадеше, та ми показваше и други книги с някакви арабски молитви, даваше ми още кога блажна халвица, кога кадаиф, кога овощие някакво, та ме задобряваше и примамваше да ходя по-често при нея, което аз наченах и да правя, т.е. да ходя при нея 3-4 пътя и повече в неделята. А тя, проклетата вещица, ето какъв скандал смятала да направи с мене. Между арабските книжлета, на които ми показваше, имало и такива, които според турското суеверие не подобавало да ги чете гяурин или ако ги четял, то трябвало непременно да приеме турската вяра, а тя ме учеше, а че ме и караше да ги казвам и да ги чета пред ходжата. Аз, без да зная или да се усъмня в нещо за това, един ден, като давах урок на ходжата, извадих едно от тия книжлета и за да му се похваля, че мога и по други книги да чета и каквото не съм учил уж.
Горкият ходжа ме поизгледа зачуден и после ми каза малко троснато: „Кой ти е показвал това? Това не се чете и който ти показвал, не е знаил и криво ти показвал.“ И ми взе тия книжлета. Тоя добър мюсюлманин и почтен човек ходил още през този ден при баща ми да го пита при кого другиго ходя аз да ми показва и разправил му белким за случая. От този час баща ми не ме пусна вече да стъпя при старата кадъна, а след два или три дена ме спря да не ходя вече и при ходжата.

Това беше на 1842 през пролетта. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех о особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги , що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам.
От преставането ми да уча турски аз седях две-три недели празен и нямах занятие. Тогава под влиянието на книгите, които бях прочел, а най-много на Ефрема Сирина и на Алфавит Духовний аз бях взел да мисля да ставам калугер. В това време баща ми ми беше купил житието на св. Алексия човека божий от Огняновича. Тая книжка толкова бях обикнал, щото я носех все в джоба си, та я четях и по нейното настроение сторих да бягам от баща си в Св. Гора и скрих се от него най-напред в един манастир — Присовский — да се приготвя за по-далечното бягане; ала баща ми ме подири, намери и повърна в Търново.

За да не стоя празен, като се завърнах в Търново, баща ми ми донесе една ръкописна българска история да я чета и да я препиша. Прочитането на тая история, която беше препис от отец Паисиевата, развея донейде калугерската мъгла от мислите ми и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз взех да мисля как да можа да спася народа си, т.е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотически. Занимаването с преписването на тая история даде друго направление на моите желания и на дейността ми. От най-напред тя стана причина да се сближа с последния от съучениците си при даскал Пеня — Христо Драганова; той беше 4-5 години по-голям от мене, по-малко начитан, но умееше да пише много хубави черковни слова, като печатани; седял бе вече и шест месеща учител в Търново на Долна махала, та беше се повечко практикувал. Нему аз обадих за тая история и го поканих да я препише и той, като беше празен в това време, на драго сърце прие и тъй заловихме се да я преписуваме.
Нещо около три месеци1 под ръководството на Драганова аз се упражних да пиша по черковний шрифт; преписахме историята. Наставаше вече есен, когато К. Фотинов посети Търново; поради историята ний се запознахме с него. Той носеше от Стара Загора друг един ръкопис българска история, не същата като отец Паисиевата, а по-кратка; но имаше някои работи повече, отколкото в отец Паисиевата история, особено в началото и в края. В няколко дена ние преписахме това, що имаше повече в старозагорския ръкопис, и под мое ръководство, като по-начитан, ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двамата с Драганова станахме първите проповедници на българщината, т.е. на българската история, в Търново, ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме, обикновено же аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той — на Долна махала по табаците. Първото и прямо следствие от тая наша проповед беше споразумяването между казанджиите и табаците в Търново да оградят порутената в долна махала църква „Св. Димитрия“, а второ, дето ний с него се добихме да ни изпратят в Свищов да се учим. За мене вече баща ми се обеща да плаща, а също издействува и за Драганова да му се плаща от казанджийския еснаф по 40 гр. В месец, които получаваше чрез баща си2.

В дълбока есен на 1843 ние двама с Драганова се упътихме пешком — че на Свищов, установихме се в гръцкото тогава наричано училище в Горната махала по желанието на баща ми, който искаше при славянски да продължавам да уча и гръцки. На онова време обикновено ходеха в Свищов да учат славянски при уя. Хр. Павлович, който като бивш калугер в Рилски манастир беше опитен и практичен славист. Но той вземаше от външните ученици особена заплата, която ние не бяхме в състояние да плащаме. Освен това он, Хр. Павлович, беше сам главен учител и не пристигаше да бъде изправен към учениците си. Училището в Горната махала беше много по-наредено от това време. Ем. Васкидов (даскал Манолаки) управляваше училището и предаваше гръцки. Костанда някой си, одески грък, преподаваше елински и френски и сефте тогава бяха въвели и славянски език, който се предаваше от уч. Кост. Теодорова, свищовец, когото това училище беше възпитавало и учило нарочно за тази цел в Будапеща. Аз считах тая мисъл на баща си едно честито вдъхновение, за моето минало, защото както бях подготвен, ако бяхме отишли в Долната махала при уч. Хр. Павлович, твърде бе възможно да изляза и аз такъв някакъв кешиш-бозмасъ софта като брат Пеня, без да имам колко-годе по-нови и по-широки възгледи върху човечеството от ония плесенясали калугерски душеспасителни теории.
Със средствата, които ни се доставяха, ние се поминувахме в училището твърде скудно и бедно; само 90 гроша за двама души в месец бяха и за онова време твърде недостатъчни. С 18 лева на месец и с нищо повече ние се поддържахме за храна, като бяхме принудени от тях пак да си купуваме бели книги и мастило за преписване на уроците си. Живеехме в училището и за да не плащаме кирия и за дърва, задължили се бяхме да палим собите в училището и при светенето на собите учехме уроците си, защото не ни оставаха пари за свещи, а видело или газ тогава нямаше. За ядене разпоредили се бяхме и купувахме си симид само, за да го ядем без гозба, и него купувахме на три дни баят за по-евтин и като престояваше, че по спореше. Неделен и празничен ден си купувахме само по за 20 пари маслинки или пестилец, та се посблажвахме с гозбица от най-напред, а по-изпосле бяхме взели да показваме на свищовските съученици, да ги приготвяме в уроците им или да им преписваме нещо, за което ни доносваха учениците кога червен лук, кога праз лук, понякога армея или мъстовина (маджун), та си похапвахме, а варена гозбица твърде рядко виждахме, и то само в редки случаи. Имаше един шоп от врачанските села, в планината, крупен един иедур момък, слуга в училището, да сече дърва и да носи вода, но той рядко се прибираше вечер и твърде късно в училището: ходеше повече да задиря ратайкините по махалата и сегиз-тогиз принасяше ни и той разни ястия, които му доставяха неговите приятелки скришом от господарите си.
Учението си в Свищов ние започнахме пак от славянска граматика при учителя К. Теодорова, който беше донесъл от Будапеща ръкописна една действително хубава и по-систематична граматика, която ни казваше учителят, та преписвахме и учехме наизуст, и това бе то учението ни по славянски. Мене беше ми вече омръзнала тази пуста славянска граматика и аз бях се предал повече на гръцки език, превод на български при даскал Манолакя. Славянския си уч. К. Теодорова аз скоро понагрозих, защото го видях и познах, че иска да шарлатанствува с преподаването на славянски език и ни измайваше, а, напротив, уч. Манолакя за неговата разговорчивост и откритост обичах и почитах като баща и като препоръчан до него от най-напред аз се не забавих да му се оплача за обидата, която ни стана чрез това, като успях да му се похваля с голямата си начетеност на славянски.
Учител Манолаки не ми даде лице от най-напред и каза, че уч. Костаки е учил при много добри славенисти и знае, ама не [е] още практикувал, а за да ме изобличи уж и обезусти, той ме накара, като съм тъй провещял на славянски, да напиша едно похвално слово за три светители на славянски и да го кажа науст.

В 1842, тогава, когато преписувахме с Драагнова този ръкопис и го съставихме в едно с отец Паисиевата история, аз тогава не отбирах и не забележвах тези работи, но когато втория път го видях и ми го поклони Ал. Екзарх, аз тогава си припомних, че и първият от Стара Загора ръкопис у Фотинова беше същият, писан някак по-грамотно и по-художествено от отец Паисиевата история, която при всичкия си славяноболгарски, калугерски стил не се отдалечаваше от простия и разбирания от народа език, а езикът на Старозагорския ръкопис се възвишаваше на много места до чисто славянски стил и в много приличаше на стила на Неофита Хилендарца, сравняван с неговата „Мати Болгария“ и други някои негови книги, особено же с дългото негово предисловие на пространния му катехизис, печатан в Белград, мисля по-рано от 1835. Тъй що аз си позволявам да мисля, че този ръкопис на българската история ще да е от отца Неогита Бозвели или от него съставен, или от него преписан, особено же краткото предисловие и прибавокът, второто разорение на България. Отец Неофит е живят в Стара Загора и може би той да е оставил в този град тая ръкописна история. За това може би да знае нещо повече Ал. Екзарх, отде е взел той този ръкопис, що ми поклони в Цариград, отде е донесен в Стара Загора, кой я е най-напред пренесъл и кой го е преписвал. Аз от Фотинова толкоз помня само, че той, като минал през Стара Загора да събира спомоществователи за географията си, намерил този ръкопис и 16 дена се бавил, доде му я препишат, а от него я преписвахме ние, та допълнихме отец Паисиевата история.
Когато на 42 ние проповядвахме в Търново, обадиха се два още ръкописа от българската история. Един в Дряново, у брат Георгия, учител на 1836 в Габровския хан наедно с даскал Петка Габровчето за по-малките момчета, а после поп и иконом в Дряново. Тя като че беше, доколкото помня, препис на отец Паисиевата, но имаше прибавление и продължение за турските царе до Селима III.
Аз сега не помня какво беше това прибавление, както и съдържанието, а като му го искахме да го препишем, то той отказа да ни го даде. Другият ръкопис бе съвсем отделен и много по-кратка българска история се обади у Гавриила Зографски, таксидиотин по онова време в Търново. Тая история произвеждаше българите от страната на кимврите и кимерияните, по-нататък съдържанието не помня. На 1842 отец Гавриил щеше да ми я даде, ама беше я дал някому другиму по селата да я чете, после аз заминах за Свищов. На 1843, като се завърнах в Търново, аз я подирих, но отец Гавриилбеше го убил кашярят в с. Килифарево, а историята какво е станала, не се знае, аз поне не зная.
Сглобената от нас с Драганова история, преписана в два екземпляра, моя ръкопис тогава още аз бях дал на поп Кирияка гърбавия на брата му, който живееше в Букурещ, тоя мой ръкопис изгоря уж, но в 1880 аз съвършено ненадейно видях това мое също ръкописание в Софийската библиотека, между книгите на Браилското дружество. Как е попаднало у дружеството, аз никак не знам как да си обясня. Ръкописа на Драганова ние взехме със себе си в Свищов, дадохме го на учителя Христаки Дупничанина и го молехме да я поправи и печата. И от тая сглобена наша история е скратеният печатан Царственик.