Стоян Михайловски – стихотворения

НАПРЕД!

Напред! Живота е сраженье!
Напред! И прав всегда ходи!
Напред, макар към поражение!
Ако ще паднеш, прав падни!

Напред! Целта си не забравяй!
Напред, напред, по правий път!
Назад не гледай! Не оставяй
безплодно дните да текат!

Напред! Със труд и ум, и дързост
се вдигат цели планини!
Напред! Тук долу има всяка мъдрост
в таз само думица стои!

Че ще пропаднеш, що ти става?
Не пада вечний идеал!
След тебе друг ще продължава,
щото си вършил и мечтал!

Ще доде друг да доизкара
несвършените ти дела;
без свършек нищо не остава,
без край е само мисълта!

Създавайте и на времето
не гледайте като на враг;
еднъж създаденото нещо
не може да загине пак!

На работа, и без почивка,
без страх и без душевен смут!
Светата божия десница
бди върху человешкий труд!

Напред, о, ратници избрани,
о, първозвани труженици!
Напред, каквото и да стане,
и земний шар да се срути!

Не чакайте всегда сполука,
но в себе вярвайте всегда –
такваз е земната наука!
Напред, бащи! Напред, деца!

СВЕТОВНАТА КНИГА

Светът – отворена е книга
и всякой може да успее
по нещо в нея да прочита
и нещичко да разумее…

Но онзи пълно я разбира,
онзи мъдрец и тайновед,
неявни знаци който вижда
вред, гдето спира своя глед…

Не стига само да прочиташ –
и слепий знае да чете:
учи се думи да откриваш
между самите редовце…

Чети наопако в сърцата;
избръщай буквите, рови –
търси онуй, което бяга,
от голий поглед се бои…

И с пръст похващай всяко дело,
пред всяка съвест туряй свещ –
търси срамът на всяко чело,
и сянката зад всяка свещ…

КИРИЛ И МЕТОДИЙ

“Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден –
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!…
О, влез в Историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!…”

Тъй солунските двама братя
насърчаваха дедите ни…
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет –
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет…

Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дългът се всегда!

Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир;

бе и тъжовно робско време…
Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отоманский властелин…

Но винаги духът народен;
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!… През десет века
все жив остана ваший глас!

О, вий, които цяло племе
извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте –
заспал в глубока тъмнина;

подвижници за права вярна,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху Славянски мир,

бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Нека името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!

НА ВЕЛИКДЕН

Чуйте вест блага:
Христос Възкресе!
Христос Възкресе, на свят упаднал
нов дух и сили донесе!
Чуйте вест блага:
Христос Възкресе!
Христос Възкресе, вражда погази,
в жилища земни покой донесе!
Чуйте вест блага:
Христос Възкресе!
Христос Възкресе, лют гнет премахна,
на роби волен живот донесе!

MEMENTO QUIA PULVIS ES

Безмолвен, бодър, хладнокръвен,
върви по пътя си, върви,
и с светска опитност изпълнен,
лицето право си носи…

Бъди мравка невъзмутима,
бъди орел неустрашим,
бъди пчела неуморима –
но пак си спомняй, че си дим!…

Припомняй си, че си явленье
минутно в безконечний век –
и всякога търси спасенье
във мисълта, че си человек!

НИРВАНА

О, дивна, свръхдушевна и безименна услада,
която се изказва с тез слова: Да не усещаш!…
Без страстен да стоиш и пред Едема, и пред Ада,
и нито признак на живот – в живота да не срещаш!…

Да гледаш, без да гледаш, сляп да бъдеш в светлината!…
Да бъдеш глух за всеки рев и глух за всяка песен!…
Да се забравиш!… В бързия вървеж на времената
да се разсееш като дим в безкрайний свод небесен!

Да имаш върху съвестта си хладна плоча гробна!
Пуст зрак, мечта подвижна, твар на сянката подобна,
злотворен случай с теб да си играй – от небосклони

към небосклони Съдбата вседневно да те гони,
от устите ти охкане горчиво без да пада!…
О, дивна, свръхдушевна и безименна услада!

НАУКА

В четмо затънал, преживях верига от години;
обсебих мъдрината на сто мъртви поколенья…
Зачалото и свършекът на светските съдбини
за мене бяха в разума; припаднах на колене

пред микроскоп и пред компас; обхождах с телескопа
нов мир; създавах Формули; на Цифрата робувах…
Измама!… Най-подир узнах, че Пушката и Топа
са плод на Цифрата и че на див кумир слугувах!

В човешкий гений видях жлъч, в изкуството човешко
намерих пустота, тма, блян, изступленье тежко!
Сърцето ми жеднееше за радости, каквито

науката не дава – и остана си несито!…
Под лютий гнет на мисълта сал мъртвостта вирее;
тоз, който знай, е същество, което живо тлее!…

ЛАМА САБАХТАНИ

Тежи ми, Боже, кръстът на живота…
Духа ми скръб обсажда, гина веч…
И виждам те – на твоята Голгота –
и шепна твоята предсмъртна реч…

Живях в тълпите сам – не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро,
раздадох го… Душата ми обраха,
оставиха ми черното тегло…

Посях любов – поженах срам, вражди!
Напущам веч световните стъгди –
и в теб подирям, Господи, подслона!

Тъй ястреб, от ловеца повален,
издъхва в някой кът усамотен,
с очи, обърнати към небосклона!